„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс”, Ема Хупър

Вярвате ли в любовта от пръв поглед!? Аз не. С годините стана ясно, че първите ми впечатления за хората са често погрешни, затова спрях да си правя първи впечатления. Но пък дуализмът на днешния празник ме наведе на концепцията за опиянението от пръв поглед. Виждаш нещо или някого за първи път и изведнъж ставаш приказлив, емоционален и с амбиции да си повече от това, което си бил преди малко.

Това се случи и между мен и „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс” на Ема Хупър! Още като видях първия пост за нея във Facebook страницата на издателството и знах, че трябва да я имам. Бях опиянена. В следващите 3 дни непрестанно говорех за нея, издирвах допълнителна информация (която не можах да открия, тъй като в България е световната и` премиера!), гледах непрестанно корицата и`. Разбира се, ако ставаше дума за човек, това щеше да е началото на една нездравословна връзка, но що се отнася за книга, всичко е ок! Нали!?

Държах я в ръцете си много внимателно. Имах визуална подготовка колко красива ще е работата на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски (същият екип, сътворил и корицата на „Кажи на вълците, че съм си у дома”), но в действителност тя е дори по-прекрасна. Официално заплаших издателство millenium, че върви към това да се нареди сред любимите ми. И после започнах да чета.

След цялата тази прелюдия трябва да е ясно, че никак не съм обективна към „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс”. И с това ясно съзнание пиша. Но честно казано, тази книга ми е адски близка. Може би, трябва да кажа предварително, че харесвам възрастните хора. Обичам да си говоря с тях, защото независимо какъв живот са живели до сега, имат този опит на времето, който задържа вниманието ми, съчетан с уважението, което изпитвам към съществуването, оцеляването.

Ема Хупър разказва за живота на една възрастна двойка и техния най-добър приятел, още от деца, през страстта на младостта, до техните 80-90 години, когато думите са малко, но винаги са от значение. Това е една романтична история, история за пътешествие, за война, за спотаена скръб, за преданост! В книгата съществува нещо, което намирам за чудесен мотив – пътуването към себе си. Различните герои подхождат по своя индивидуален начин и всеки с разсъдъка на товара на миналото. Написана е точно все едно слушаш възрастен човек да ти говори – ясно в дребните детайли и по` на едро в контекста на историята, нехронологично, но с цвят и силна емоция. Нищо конкретно няма да кажа за случващото се, тъй като много ми хареса как историята се оголи пред мен... като люспи на лук.

Не зная на кого би се харесала тази книга, но идвайки при мен, тя си беше у дома.

Честит Петък! :)

P.S.: ревюто на Книгозавър!

"Дванайсетте стола", Илф и Петров

Драги Илф и Петров,
Абсолютно недопустимо е да представите на една дама герой, като Остап Бендер и после да завършите книгата си така, както го направихте!
Искрено ваша, Станислава

„Дванайсетте стола” от Иля Илф и Евгений Петров ми е рожден-денски подарък от Кари. И въпреки, че не съм фен на руската литература (отвратително сложих на широко рамки тук, но всеки си има предразсъдъци), намирам в Кари един читателски плам, който ме вдъхновява. И толкова се радвам, че излязох от зоната си на комфорт, защото го отчитам като постижение, а и защото разнообразих познанията си и отношението си.

Естествено това щеше да ми е една идея по-трудно, ако не беше в ръцете ми именно красивото издание на „Дамян Яков”, което първо ме заплени с аромата си (понякога си мисля, че и печатът пръска феромони), а после се намесиха невероятно удобният формат за книга почти 500 страници и естествено прелестната илюстрована корица.

Историята, до колкото разбрах, е всеизвестна. Във времето съществувал и много популярен филм (след проверка около 12 филма...), който още не съм гледала. На кратко – има 12 стола, в един от които има съкровище и нашите герои Иполит Матеевич Воробянинов и Остап Бендер преследват тази холна гарнитура, пръсната из Съветския съюз. По стъпките си обаче оставят такива... мизерии, че постоянно тъпчеха вътрешностите ми от липсата на съвест.

Книгата е написана в три части, като намирам втората част за изключетелна. Трета част ми се видя скучновата до последните 2 глави, които направиха края ефектен. И макар много да ми се иска да го обсъдя, ще си замълча, защото покрусата, която изпитах бе неочаквана и мисля, че всеки я заслужава! Пффф това не прозвуча правилно! Имам предвид, че литературата трябва да внедрява чувства и всеки заслужава да чувства... уффф... оплетох се! Така де! Особено във втората част хуморът е невероятен. На места съм се смяла с глас, а във Facebook страницата на блога споделих няколкото цитата, след които просто не можех да продължа от задоволство.

Но всъщност каквото и да кажа в абзаци разстояние, още от началото съм си дала заявката за какво искам да говоря! Как, по дяволите, е възможно да съществува герой, като Остап Бендер – лентяй, бездомник, препитаващ се чрез измама, понякога избухлив и агресивен, дори нелеп, но не... до края на книгата Станислава вече си пада по него! Как!? С какъв похват са го създали Илф и Петров!? Сигурно ми има нещо!! ... от тук нататък пътят е само надолу! ....

Тук съм

Йейй!! Това е произведение на изкуството! Талантливата Ивети го е създала! Та сега блогът си има нещо, което да потвърждава съществуването му в реалния свят. А може би не блогът, а самата аз си имам нещо, което да потвърждава присъствието ми в реалния свят. Левитация и жирафи още от крехкото ми ученическо съществуване! Искрено и` благодаря и от виртуалната къща! Прегръд!



P.S.: Поради технически неизправности, невъзможно е за мен да кажа кога ще имам възможността да се завърна със смислени блогърски проявления или хронологични такива. Надявам се скоро. Но отношенията ми с техниката са като при онези двойки, които си мълчат и търпят, мълчат и търпят, докато накрая не вдигнат скандал за това, че някой не е изхвърлил боклука, който скандал в най-добрия случай завършва с раздяла, а в най-лошия с убийство и самоубийство. Но пък е твърде възможно да драматизирам, тъй като съм афектирана. :)