Обичам всички да четат

Хей! Честит 28. сепрември!

Реших да отбележа събитието, макар да имам най-малко за отбелязване. Все пак се оказва, че има няколко формули за достигане на един и същ резултат – хубава неделя!

Тъй като бях така нещастна и се мразех за неспособността си да се телепортирам до Борисовата градина, реших да взема приятели и да правим „Чети с мен“ и ние! Хапнахме палачинки, събрахме няколко книжки за разнообразие и отидохме на обществено място да почетем. Стана в последния момент и си бяхме ние си, но пък си изкарахме толкова добре, че мислим да го направим поне ежемесечно събитие. Оказа се, че да четеш с приятели е чудесно!

Адски се радвам на всички снимки на четящи хора. Четящият човек е красив! Не е мит или лого из фейсбук. Аз виждам четящи хора и те излъчват себе си, раздават се през зениците и усмивките.

Изключително щастлива съм, че времето беше прекрасно, а хората заредени. Изключително щастлива съм, че познавам надъхани, отворени към идеи и предложения хора. А най-щастлива съм, че познавам хора, които четат!

P.S.: Беше прекрасен следобед – благодаря ви момичета!! :)

"За щастие, млякото", Нийл Геймън, Скоти Янг

Аз всъщност зная как се случват хубавите недели. Понякога научавам такива тайни съвсем случайно, но ако ги науча, бързам да ги споделя, защото всеки заслужава хубави недели.

Миналата неделя беше последният ден от почивката ни и със съквартирантката ми решихме да се поглезим. Станахме късно, пихме кафе, излязохме и хапнахме навън. Посетихме книжарница и всяка от нас излезе с повече придобивки, отколкото беше запланувала. След това отразихме последния ден от фестивала на анимационното кино във Варна и гледахме пълнометражния „Изневяра“. Отидохме до „Коста“ за кафе, с което се разположихме на една пейка в Морската градина и ... проведохме литературно четене на „За щастие, млякото“ на Нийл Геймън!

Едва ли има по-добра книга за четене на глас от тази! В един момент докато четях, просто нямах търпение да имам деца, на които да я чета всяка вечер! Обожавам я! Това е новата ми любима книга с картинки и една от най-прекрасните в библиотеката ми!

И сега след като си позволих цял абзац с възклицателни изречения, присъщи на всяка тийнейджърка, редно е да започна отначало. Когато Нийл Геймън написа „За щастие, млякото“, целият англоезичен свят се побърка. Диви фенове си купуваха не едно, а цели две копия от книгата, които за щастие все пак бяха различни, за да могат да сравняват илюстрациите на американското (на Скоти Янг) и английското (на Крис Ридъл) издание. А аз само се надявах при нас да дойде по-красивото. :) „Студио Арт Лайн“ са просто прекрасни в изпълнението и адаптацията на българския текст към картинките! И толкова им благодаря!

От това, което съм видяла от Геймън, никак не е трудно да го харесваш. Всичко покрай него е леко и въздушно, малко странно, но тайно полепва, като разтопен шоколад по пръстите. И сега, като гледам предното изречение, на практика искам да кажа, че Нийл Геймън е аериран шоколад. Да, нямам нищо против, заставам зад думите си, може да бъда цитирана!

„За щастие, млякото“ е перфектната книжка за деца и възрастни. И тъй като съм от двете страни на „и“-то, официално я обичам. Седим си ние на пейката в парка, аз чета на глас и усмивката не слиза от лицето ми, а на няколко пъти спирах и да се похиля, защото има на какво. В общи линии това е история за един баща, който има задължението да се погрижи за двете си хлапета, докато майка им не си е вкъщи за няколко дни. И всичко върви по план, докато последните капки от млякото попадат в чая на таткото, а децата няма с какво да си напрявят зърнена закуска. От тук нататък си имаме работа с извънземни, динозаври, пирати и първобитни племена, вумпири и понита, въобще еклектика от събития, родени от пътуването във времето. Едновременно е нелепо и гениално!

Иска ми се всеки човек на планетата да има тази книжка! Е, добре де, преувеличих, но ми се ще много хора да я имат. Мисля, че всяко друго решение е грешка. Не зная как да я препоръчам повече, но Мила бе моята муза, тя ще успее. Ревюто на Блажев също е хубаво, така че ако те двамата не могат да ви убедят, то значи нямате душа!! ;)

"Изплези си езика", Ма Дзиен

Има една английска поговорка, която гласи "Curiosity killed the cat" („Любопитството убило котката.“). Винаги съм обичала как звучи, но винаги съм мразела смисъла и‘. Не може да се заклеймява така единствената движеща сила на света! И то като се използва любимото животно на половината човечество (Spoiler alert: аз не харесвам котки!). Но днес с чисто сърце мога да кажа, че котката беше ранена.

Когато взех в ръце „Изплези си езика“, умишлено нямах никаква информация за нея, освен че е била забранена в Китай. Тази забрана ме мотивира, мислех, че е поради политическа и историческа противоречивост. Така очаквах да понауча нещо, доставяйки си удоволствие от четенето на художествена литература. Това само може да означава, че съм станала твърде самоуверена в книжния си избор и трябва да се проконтролирам.

Освен това за съсипания ми сън и неудобството ми от четене на публично място виня много и Люба Халева. Мисля от тук нататък да я обвинявам активно за всичките ми книжни желания дошли от „Жанет 45“. :) Освен намагнетизиращата ме цветово корица, тя е подарила на всеки от разказите илюстрация, която не само ги допълва, а може да представлява разказ сама по себе си.

Но въобще не се залъгвайте! Това са 5 отвратителни* разказа. И не като литературна стойност, или пък като смислова такава. Просто разказват 5 истории, които все се надявах да са художествена измислица, истории, които не ми се иска хората да преживяват. И тъй като ... какво ли пък знае една малка глупачка за Тибет, тази представа много ми загорча. И не толкова, че да искам да я забравя.

Стилово Ма Дзиен много ми допадна. Някак лаконично и простичко ми говори за неща от друг свят. Разказва ми тези истории, които вървят по границите ми, все едно ми говори за това кого е видял снощи пред блока. Мисля, че само поднесени в подобна форма разказите можеха така да нахлуят в главата ми – първо тихо, а после да крещят. Точно тук намирам за редно да спомена преводача – Стефан Русинов, превел книгата от китайски. Съвсем случайно блога му „четох книга“ е сред тези, в които от време на време ходя, за да зачезна на другаде за малко.

Намирам за готино* „Предговор от автора за българските читатели“, трябва всички книги да имат такъв. Общо взето фен съм на рисковете, които предприе тази книга със съществото ми. Ако ви се правят експерименти или ви се потапя пръст в Тибетката действителност, възползвайте се! :)

P.S.: Моля, отидете и почетете при преводача! Този негов пост е важен за виждането!

P.S.*: Авторката на този пост фриволно си играе с думите „oтвтарително“ и „готино“, защото може! :D

"Моето приключение в дивото", Черил Стрейд

Бях скептична, когато започнах „Моето приключение в дивото“ на Черил Стрейд – мемоар за 1800 километров преход по Тихоокеанския хребетен път. Определено не изглеждаше от нещата, които предпочитам обичайно. Но бях настроена приключенски и издателство „Вакон“ отговориха на желанието ми.

Това е първата книга на издателството, която държа в ръцете си и ми е много важно да отбележа какво удоволствие ми доставя това. Корицата има един матов, почти гумен завършек, тактилното усещане от който няма еквивалент. Освен това има french flaps, които по някаква причина адски ми допадат. По вътрешната страна на корицата има карта с маршрута и основните спирки, за които се говори в книгата. И въобще дори аромата допринася да я искам, независимо от жанровото несъвпадение с останалите в библиотеката ми.

Та скептицизмът, който усещах в началото, беше победен от повърхностната читателка в мен, която обича да държи книгите си и да не се спъва в правописните грешки из текста (тук няма нито една!!). Но да си призная съвсем откровено, ми беше трудно в началото, имах нужда от време за да свикна с мемоарния изказ. Трябваха ми едни 50 страници нагаждане и малко самопобутване. Много се радвам, че продължих въпреки това, защото после я довърших на екс! Изведнъж нещо се преобърна в мен и започнах да живея с пътешествието на една жена през Тихоокеанския хребетен път.

Ако трябва да избера една дума, която да описва мемоара на Черил Стрейд, то тя би била “катарзис”. Дори си мисля, че преди прочитането на „Моето приключение в дивото“ едва ли съм имала ясна представа за катарзиса, освен значението му в чисто лексикален смисъл. Черил Стрейд загубва майка си след кратък период на мъчително боледуване и изведнъж животът и‘ се разпада. Губи близката връзка с останалите членове на семейството си, съвсем съзнателно проваля брака си и накрая напълно изгубва себе си. Докато един ден не решава да поеме сама, без никакъв планинарски опит по Тихоокеанския хребетен път – туристическа пътека успоредна на западния бряг на Северна Америка. Останала сама със себе си и често погълната изключително от физическите трудности, тя си дава нов шанс.

Книгата води до самосъзерцание и мотивира по най-откровения начин, тъй като предоставя реален пример за жена, намерила дъното си, а след това открила сили да се изкачи на хиляди метри надморска височина по планините на Калифорния и Орегон, а и в живота си. Много мелодраматично ми идват изреченията този път, но наистина се вдъхнових от този преход.

Много ми допаднаха и второстепенните герои, колегите планинари. Можех живо да си представя всеки от хората, които срещаше Стрейд по пътя си. И към някои от тях успях да се привържа съвсем чистосърдечно.

Единственото, което ми липсваше в книгата, е малко снимков материал. Много щях да му се зарадвам. Ето тук намерих видео с разказа на Черил и снимки от личния и‘ архив.



Преди да започна да чета, разбрах, че тази зима ще излезе филм по книгата с Рийз Уидърспуун, а трейлърът му ме тласна още повече към четенето, защото успях да видя част от картините, за които четях. Любимо от целия преход ми е езерото Крейтър! (Толкова любимо, че когато гледах негови снимки, имах емоционален полусълзлив момент.)



Определено препоръчвам книгата, особено подходяща за онзи период, в който имате нужда да се намерите или да си се припомните, а аз нямам търпение за филма.