Бях скептична, когато започнах „Моето приключение в дивото“ на Черил Стрейд – мемоар за 1800 километров преход по Тихоокеанския хребетен път. Определено не изглеждаше от нещата, които предпочитам обичайно. Но бях настроена приключенски и издателство „Вакон“ отговориха на желанието ми.
Това е първата книга на издателството, която държа в ръцете си и ми е много важно да отбележа какво удоволствие ми доставя това. Корицата има един матов, почти гумен завършек, тактилното усещане от който няма еквивалент. Освен това има french flaps, които по някаква причина адски ми допадат. По вътрешната страна на корицата има карта с маршрута и основните спирки, за които се говори в книгата. И въобще дори аромата допринася да я искам, независимо от жанровото несъвпадение с останалите в библиотеката ми.
Та скептицизмът, който усещах в началото, беше победен от повърхностната читателка в мен, която обича да държи книгите си и да не се спъва в правописните грешки из текста (тук няма нито една!!). Но да си призная съвсем откровено, ми беше трудно в началото, имах нужда от време за да свикна с мемоарния изказ. Трябваха ми едни 50 страници нагаждане и малко самопобутване. Много се радвам, че продължих въпреки това, защото после я довърших на екс! Изведнъж нещо се преобърна в мен и започнах да живея с пътешествието на една жена през Тихоокеанския хребетен път.
Ако трябва да избера една дума, която да описва мемоара на Черил Стрейд, то тя би била “катарзис”. Дори си мисля, че преди прочитането на „Моето приключение в дивото“ едва ли съм имала ясна представа за катарзиса, освен значението му в чисто лексикален смисъл. Черил Стрейд загубва майка си след кратък период на мъчително боледуване и изведнъж животът и‘ се разпада. Губи близката връзка с останалите членове на семейството си, съвсем съзнателно проваля брака си и накрая напълно изгубва себе си. Докато един ден не решава да поеме сама, без никакъв планинарски опит по Тихоокеанския хребетен път – туристическа пътека успоредна на западния бряг на Северна Америка. Останала сама със себе си и често погълната изключително от физическите трудности, тя си дава нов шанс.
Книгата води до самосъзерцание и мотивира по най-откровения начин, тъй като предоставя реален пример за жена, намерила дъното си, а след това открила сили да се изкачи на хиляди метри надморска височина по планините на Калифорния и Орегон, а и в живота си. Много мелодраматично ми идват изреченията този път, но наистина се вдъхнових от този преход.
Много ми допаднаха и второстепенните герои, колегите планинари. Можех живо да си представя всеки от хората, които срещаше Стрейд по пътя си. И към някои от тях успях да се привържа съвсем чистосърдечно.
Единственото, което ми липсваше в книгата, е малко снимков материал. Много щях да му се зарадвам. Ето тук намерих видео с разказа на Черил и снимки от личния и‘ архив.
Преди да започна да чета, разбрах, че тази зима ще излезе филм по книгата с Рийз Уидърспуун, а трейлърът му ме тласна още повече към четенето, защото успях да видя част от картините, за които четях. Любимо от целия преход ми е езерото Крейтър! (Толкова любимо, че когато гледах негови снимки, имах емоционален полусълзлив момент.)
Определено препоръчвам книгата, особено подходяща за онзи период, в който имате нужда да се намерите или да си се припомните, а аз нямам търпение за филма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар