неделя, 1 март 2015 г.

"Голяма риба", Даниел Уолъс


Има истории, които си приел в сърцето си още преди да са съществували, или поне преди да са стигнали до теб. И когато ги докоснеш с очи се получава малък емоционален взрив, в края на който остава прашинка, малко камъче в сърдечната кухина. Всеки път, когато сърцето ти тупти, камъчето се удря по стените му и разбърква кръвта ти, която иначе ще се сгъсти и ще откаже да се движи, я от студ, я от липса на сладко, я от самота.

“Big Fish” на Тим Бъртън е един от най-любимите ми филми. Харесвам всичко в него – сценария, режисурата, кинематографията, актьорския състав, чувството, което ми доставя преди, по време на и след гледане. Всичко, което ми дава този филм, кънти в сърдечната ми кухина. Или е имало многократни взривове, или съм стабилен производител на камъчета.

Когато разбрах, че "Студио Арт Лайн" издава „Голяма риба“ на Даниел Уолъс, беше мигът, в който видях новата си любима корица!! Никак не е трудно да обичаш книги! Който твърди обратното, нищо не разбира. Обикнах тази книга от мига, в който я видях, и сега след края и‘ я обичам още повече. Рядко, да не кажа никога, чета книги, чиито филмови адаптации вече съм гледала, сигурно е заради принципа на препрочитането. Тук това, че чета книгата на любим филм, нямаше значение. Възприемах ги като двете сестри, които макар да си приличат външно, коренно се различават. Прелест!

„Голяма риба“ е разказ за сбогуването на един син с баща му и историите, които остават след него. Мотивът за безсмъртието (както може би вече знаете) ми е много личен и е твърде възможно тук да е най-идеално представен според моите разбирания. Защото докато ги има хората, които са те обичали, и докато се помнят делата ти, независимо истински или приказни, митът за теб като човек ще съществува много след смъртта ти. Може би съм твърде голяма романтичка, но пък нека. Не виждам лошо в това да живееш хиляди пълноценни животи, пък макар и измисляйки си ги. Кой определя кое е истина и кое не?!

Данел Уолъс е сътворил чудо с един прост език, с едно обикновено повествование. Книгата звучи като сборник с детски приказки, съвременна митология. Много емоция ми донесоха няколкото действия за смъртта на бащата. Все едно отново и отново се преживява един момент, докато не стане правилен. А правилното в тази книга въобще не се приближава до реалното. Така е редно! Така е справедливо не само за Едуард, а и за читателя.

Много ми допадна идеята на "Студио Арт Лайн" за читателски гид на края на изданието. Полезна съставка за литературни клубове или дори за индивидуални самотни четения. Само че от интервюто с автора имаше точно 2 интересни въпроса и отговора. Един вид доста скучно. Но пък идейна добавка. Ще се радвам да е практика, която се начева. :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар