"Закуска за шампиони", Кърт Вонегът

*напоследък ми се наложи да намаля мартинитата, а се нуждаех от закуска, така че снимката е по-близка до моето ежедневие, отколкото до книгата :)

Помните ли Август? Да, месецът. Беше преди три други. Защото от тогава отлагам писането за книги. Не съм прочела шест библиотеки през това време, така че при правилна мотивация току виж съм наваксала с публикациите. Но пък не ми се ще да се вземам за толкова творческа натура, която ще може да изфабрикува 4-5 минали публикации за месец и паралелно с това да чете нови и вълнуващи книги. Обещавам да танцувам, ако това се случи!! :D

И тъй като е пълен абсурд да подредя книгите хронологично и изрядно в блога и вдъхновението си, ще започна с последната. Явно краят на годината е за Вонегът. Преди няколко дни той имаше Рожден Ден (май от много време пиша този текст) и аз изключително подходящо бях се загубила из страниците на „Закуска за шампиони“. Напоследък загубването ми е като увлекателно мозъчно упражнение. Което ме навежда на мисълта, че мога да сравня тази книга именно с литературно судоку. Сигурна съм, че хората прочели я, ще се съгласят с мен. А онези, които посягат към вестника плахо и с моливче, въобще да не се хващат с Вонегът по мое мнение, не биха останали удовлетворени.

Докато четях втория в историята ми роман на автора, си мислех, че не е най-подходящият избор за начинаещи. Първо, защото със сигурност има препратки от по-раншни романи, които не успях да уловя. Второ, защото Вонегът си прави сериозен... експеримент с читателя (да, "ташак" щях да напиша, но не съм сигурна за възрастта на аудиторията), като разтяга границите му на поносимост към абсурда на реалността. Е, аз обичам да решавам судоку. А и с реалността се разбирам малко повече от преди. Продължавам да не я харесвам, тази общата глобална реалност, но затова пък ежедневно си сътворявам доста симпатична лична такава. Така че в общи линии с реалността сме се разбрали. В този ред на мисли, ако такъв съществува, Вонегът чудесно се вписва в литературните ми вкусове.

За какво се разказва „Закуска за шампиони“, ще попитате вие. Аз ви уведомявам, че нямам никаква идея. И тук без да искам се оказвам безсмислена блогърка. Но какво пък! Може да не зная за какво се разказва книгата, но мога да ви кажа някои неща, които пише вътре... Пише се за Килгор Траут – несбъднат научно-фантастичен романист, който обаче е естествено доволен от това, същият този, който без да иска, спасяваше души в „Кланица 5“. Пише се и за Дуейн Хувър, търговец на коли и най-богатия човек в Мидланд Сити, който един ден напълно се побърква. Ето, в момента, в който пиша този текст и ми идва на ум, че дори името на града е ... бих казала метафорично, но не съм сигурна дали Вонегът не би повърнал, чувайки думата „метафора“, затова само ще си помисля по въпроса. Освен това в книгата Вонегът откровено се намесва изключително нетактично, като тотално съсипва представите за традиционен наратив (моля да ме извините за чуждицата, но ми харесва, звучи професионално). Също мисля, че „Закуска за шампиони“ е антирасистка и антикапиталистическа книга, но и това решение ще оставя на вас.

Ще опитам да заформя заключение на словесния поток с цитат от книгата, който ще ви даде обяснение на всички неща и в края на деня май дава и обяснение за Вонегът като цяло, което още повече провокира четенето му, вместо обратното:
„...реших да се откажа от съчинителството. Реших да пиша за живота. Всички герои ще бъдат еднакво важни. Всички факти ще бъдат еднакво значими. Нищо няма да се пропуска. Нека другите да внасят ред в хаоса. Аз пък ще внасям хаос в реда, което смятам, че успях да постигна.
Ако всички писатели постъпят по този начин, тогава може би непосветилите се на литературния занаят граждани ще разберат, че в заобикалящия ни свят няма ред и че трябва да се приспособяваме към царящия хаос.“

Ако разбира се, страшно сте се вдъхновили от тази публикация, не сте се възмутили от думата „ташак“ и не решавате судоку с молив, значи трябва да прочетете „Закуска за шампиони“ на Кърт Вонегът и можете да си я поръчате от ТУК.

"Книгата на всички неща", Хюс Кайер

Когато искаш да избягаш за малко от една книга, непременно трябва да пишеш за друга. Така душата се настройва в нормалните си рамки, без да се губи и залутва. И това само в случай, че душата ти е неотлъчно свързваща се с четивния процес.

Нали си спомняте поредицата #левитирамсВарнаЛит – да почетем книжки с картинки. По това време прочетох още една книга, която влизаше в проекта ми и за която естествено не ми стигна време да пиша в блога. Но тъй като не смятам, че четенето трябва да се слага в рамки и времеви графици (явно за разлика от душата), сега ще ви разкажа за нея, защото е едно от най-прекрасните попълнения в библиотеката ми.

Иска ми се да създам малък шум около „Книгата на всички неща“ на Хюс Кайер, тъй като този, създал се покрай излизането ѝ, не ми стигна! Едва ли ще ви изненада от кое издателство произлиза тази книжна прелест. „Жанет 45“ винаги ме очароват с рисковите си издания и чудесен външен вид. И тъй като Люба Халева е голяма работа, няма как суперлативите ми да не започнат от там. Люба Халева е голяма работа! Винаги го е доказвала с работата си по книги на издателството, но по мое мнение, ако е възможно въобще, тук е надминала себе си. На толкова прекрасно съчетание от история и илюстрации не съм попадала от „Часът на чудовището“ на Патрик Нес. „Книгата на всички неща“ е представена на публиката като детска книга, но с тези пленителни картини, тя непременно се превръща в сърцераздирателно четиво за възрастни, което ще бъде пазено от изцапани с кал и мармалад детски ръчички.

А и житейските уроци, които откриваме в новелата на Хюс Кайер, ми се виждат по-необходими на възрастните. Децата са родени чисти, с вяра в доброто и с извънчовешка сила да отстояват себе си. Като възрастни обаче губим всичко това. Не зная как става. Някъде там по пътя се случва нещо, което ни счупва. А и с годините ставаме по-крехки, по-лесно се чупим всеки ден. Та затова си мисля, че тази книга ни е по-необходима, за да намерим силното и непоколебимо дете у себе си.

Хюс Крайер успява да побере в една малка книжка толкова големи теми, че направо ми е трудно, а и излишно да започна да ги обяснявам. Може би само ще загатна... Това е приказка за добрите вещици, за глупавите сестри, които всъщност са героите на деня, за красивите принцеси с един кожен крак и ръка само с едно кутре, които трябва да имат замък с ролс-ройс пред вратата, за музиката и литературата, които окриляват и за всички бедствия на Египет, които сполетяват един тъжен и страхлив баща, скрил се под шапката на изкривена вяра. И всичко това във вълшебен превод на Мария Енчева от нидерландски.

Ако искате да си подарите нещо красиво, по случай взет изпит, завършена сделка, личен празник или просто за края на работната седмица, задължително не пропускайте тази книга. После ще ми благодарите! ;)

"Мъже без жени", Харуки Мураками

В епоха, когато всичко може да бъде политически некоректно и всяка група от хора може да бъде малцинство в предела на света, много трудно се пише литература. Това си мислех днес под душа!

Покрай излизането на новия сборник на Мураками, случайно или не, се натъкнах на много критики относно книгите му. Не съм обидчив читател. Напротив, критиката към любими автори ме прави по-любопитна за различните гледни точки. Само едно не ми е ясно, защо за едни герои контекста на времето е оправдателен, а за други този на мястото не е. И да, разбирам всички сексистки обвинения за прозата на Мураками, но писането му никога не ме е обиждало като жена. И се сещам за казуса, който имахме с Хийтклив и Катрин, които макар да намирам за ужасни герои, това не отнема от качествата на една прекрасна книга, а дори прави „Брулени хълмове“ шедьовър. Въобще не налагам Мураками, нито твърдя, че е шедьовър. Винаги съм го обичала по един тих и мелодичен начин, както си представям, че се обича на японски.

И да си дойдем на думата, „Мъже без жени“ е сборник с разкази за обичането. Онва тъжно обичане, което продължава и след като загубиш някого или преди да си го имал, или защото никога си го нямал. Мураками умее да пише за липсите. Има един такъв студен уют (умишлен оксиморон), който винаги ме приласкава, като празен дом, в който мога да поостана. Мисля си, че е много трудно да се пише за любим автор, защото със сигурност вече съм казала всичко, което може да се каже. Да, с Мураками сме имали по-силни и по-слаби периоди, но сме си стари дружки и това си е.

От дете винаги съм харесвала кратките наративи. Възхищавам се на автори, които нямат нужда от 700 страници, за да ме накарат да се вълнувам за героите, да ме внедрят в историите им. Нямам нужда и от милион скапани диалози, стига ми един перфектен. Така че ако някой ден ме осени гениалност, бих очаквала от себе си да съм автор на най-добрите разкази на 21. век. Уви! Гениалността спохожда само най-неочаквано.

Та всъщност там, за където се бях запътила бе, че имах леки резерви към разказите на Мураками, защото в представите ми той е романист. Но не успях да се разочаровам! Да, има по-добри попадения и не дотам впечатляващи опити, но като цяло този Мураками, който познавам и харесвам, пулсираше от всяка страница на сборника. Всъщнот колкото по-напред препусках из страниците, толкова повече се оплитах в истории, които трябваше да доизмисля, да доразкажа. Обичам книги, които провокират изграждането на нови белезникави пътечки някъде из черепа ми. Чудно!

Ако с Мураками сте стари познайници и все още не сте грабнали „Мъже без жени“, можете да поръчате сборника от ТУК.

"Приказки от крайните квартали", Шон Тан

Следващата книга от поредицата ми #левитирамсВарнаЛит, макар също като „Добросъците“ на Никола Райков да е изпъстрена с прекрасни илюстрации, въобще не е за деца. Не, не ме разбирайте погрешно. Не се съмнявам, че децата ще я разберат. Дори съм сигурна, че биха били по-адекватни пред илюстрациите и прозата на Шон Тан от възрастните. Но съм на мнение, че по-големите ще оценят повече многократното разлистване на страниците на това произведение на изкуството, което дърпа ума в различни посоки и си играе с времето и спомените.

„Приказки от крайните квартали“ на Шон Тан е сборник с разкази, въплъщение на меланхоличен следобед за възрастни. Не мисля, че бих могла рационално да ревюирам подобна книга. Абстракцията е лично изживяване, спрямо опита и преживяванията на консуматора на изкуство във всяка негова форма. А отдавна не се бях се срещала с толкова тиха и нежна абстракция.

В илюстрованите книги най-важното е тази амалгама от картина и текст, която не се отдава на всеки. И тъй като изобразителното изкуство не ми е сила, колкото и да се опитвам да възпитавам някакъв вкус у себе си, в края на деня аз винаги се облягам на текста, на думите. Ето защо очакванията ми към такива книги никога не са космически. О, сладка болка на опровергаването! Няма по-щастливо стечение на обстоятелствата от изненадата. Шон Тан успя да задоволи както визуалната ми сетивност, така и нуждата ми от литература и то както изглежда съвсем безпроблемно!

През цялото време докато поглъщах „Приказки от крайните квартали“ у мен прииждаше един Рей Бредбъри вайб. Носталгия по отминали дни и непознати места, по чуждо детство и по своето. Е, сигурно вече знаете колко желязна е връзката ми с Бредбъри. Ето защо малко автори успяват да ми навеят мисли от подобен характер. С лекотата и меланхолията на разказите си Тан успя да ме почерпи с глътка вино от глухарчета.

Иска ми се да поздравя издателство „Жанет 45“ за смелия избор, и Нева, Манол и Кирил Златков за прекрасната работа по книгата. Радвам се, че подобни красотности излизат у нас и читателите имаме възможност да си подаряваме емоции, на себе си или на себеподобните ни.

Защо имате нужда от тази книга!? Защото щях да започна да изброявам любимите си разкази, но трябваше направо да снимам съдържанието. Защото ежедневието ни понякога се случва да е кално и направо да си кажа – скапано, и литературният ескапизъм е спасителна жилетка. Защото някой хора просто обичат книжки с картинки и в това няма нищо лошо!

И така, аз продължавам да чета с #ВарнаЛит2017 и се надявам да видя маси хора на някои от събитията! :)

*изображението е от Facebook страницата на ВарнаЛит

"Добросъците", Никола Райков #ВарнаЛит2017

Задава се едно чудесно събитие във Варна – ВарнаЛит!! Изключително съм щастлива, че подобни мащабни неща в литературата се случват и четящите вече не сме периферия на обществения живот. :) Още по-щастлива съм, че ВарнаЛит е с таргет деца и юноши, защото според мен това е правилния начин на възпитаване – с четене!

Затова реших да започна проект в „Левитация...“, който, надявам се, ще успея да завърша до края на събитието (3. юни), и при повече късмет ще се състои всяка година. През следващите две седмици ще се опитам да ви представя няколко книжки с картинки, които добре се вписват освен в детско-юношеската литература и в интересите и естетските вълнения на порасналите. Ще използвам #ВарнаЛит2017 и #левитирамсВарнаЛит в страницата на блога във Facebook и на други места из Интернет. Приветствам ви да се присъедините към мен и заедно да празнуваме, четейки детска литература! Споделяйте и разпространявайте с #ВарнаЛит2017 и #левитирамсВарнаЛит своите вълшебни книжни предпочитания!

Започвам поредицата с един от авторите в списъка на гостуващите - Никола Райков! И преди е ставало въпрос в блога за възхищението ми към книгите-игри от поредицата „Голямото приключение на малкото таласъмче“, насочени към най-младите читатели.

Миналата година в красива премяна се появи новата му книга „Добросъците“ – приказка-игра с художник Мая Бочева. Приказката разказва за Фотьойльонката Фифита, Прахояда Смук-смук и Електрушката Жужка – миниатюрните добросъци, които живеят удома свой собствен живот, когато никой не гледа. Ще трябва упорито да се самоповтарям колко прекрасна е детската проза на Райков на границата с абсурда и колко душеизпълващо е да се чете дори от тъй наречените възрастни.

Като тийнейджър книгите-игри не са били моя жанр, но докосвайки се до „Добросъците“ и предходните две издания за малкото таласъмче, намирам похвата освен изключително забавен, допринасящ към детското развитие. Не се сещам за по-прекрасен начин да се развива въображението, от това детето само да избира историята, която иска да чуе или прочете. Ако щете го наречете детска еманципация! :)

Новото попълнение към забавните приключения на фантастични същества са вълшебните илюстрации на Мая Бочева. Какво като съм на 27, и аз обичам красиви картинки на приказни герои. И честно да си кажа толкова много харесвам тези илюстрации, че от време на време прелиствам книжката, просто за да им се насладя.

И тук ще се обърна към всички родители – подарете тази книжка на умните си и любознателни деца, но и на себе си. Знаете, че ще ви хареса! Покажете им света на Добросъците сега, а после ги зарадвайте със среща със създателя им във Варна. Нека празнуваме с ВарнаЛит! :)

*изображението е от Facebook страницата на ВарнаЛит

"Орисници и фурии", Лорън Гроф

Слушах и четох доста неща за „Орисници и фурии“ на Лорън Гроф доста преди да излезе в България и бях много развълнувана, когато разбрах, че я имаме вече и у нас, с красива корица и благозвучно заглавие. Когато наченах да я чета обаче, веднага разбрах, че далеч не съм наясно в какво се забърквам, въпреки разточителното проучване, което мислех, че съм направила. Всяка страница от тази книга е изненада. Когато дойде ред на неизменната оценка в Goodreads, просто се отказах да дам такава. Седях на една тънка като косъм граница да нямам никакъв проблем с „Орисници и фурии“ и да имам всички проблеми с нея. Затова сега предстои много труден пост!

Книгата на Лорън Гроф е разделена на две части. Първата разказва за едно привилегировано момче, което се превръща в объркан и изгубен младеж след смъртта на баща си, за да намери спасение и упование в една жена. Той я има за перфектна, за ангел сред хората, тя не му противоречи. А за да му се отблагодари за тази презумция, отдава целия си живот на неговото удобство и манията му за величие. Този мъж е Лото и Лото живее на бързи обороти.

Втората част, макар да остава впечатление, че е разказ от името на нежната половинкана Лото – Матилд, всъщност е сбор от парчетата пъзел, които остават накрая и трудно се наместват, но без тях картината е лъжовно почти готова. Тук ни чакат мръсните тайни, недоизказаните неща, тъгата и омерзението. Защото партитата, празниците, величието, красотата са бляскавата страна на монетата, но ежедневието е това, което прави брака. И тук книгата става дори по-добра, потвърждавайки това.

Прозата е многопластова. Има широки възможности за анализиране. Авторката ни дава малки хапки от героите си, за да ги мразим, а после обикваме и отново намразваме. Много ми допаднаха театралните мотиви, вмъкнати в романа. Едно такова присъствие на „хор“ от външни всезнаещи наблюдатели, което се е случвало да ме дразни в някои пиеси, сега много логично се бе наместило в скоби сред текста. В общи линии Лорън Гроф ме впечатли много с идеите си и прекрасното вписване на хилядите теми в едно работещо повествование.

И тук е ред да спомена и проблемите, които едновременно имах и нямах с книгата... Все едно съм имала посещение от Шрьодингер. Като начало, авторката се е опитала да вкара адски много идеи. Ненужно много идеи. Да, направила ги е да работят, но определено можеше да изгради чудесен роман и с половината, дори с една трета. В един момент драмата ми дойде в повече и макар да разбирам смисъла на случващото се и необходимостта да е такова, за да издържи на амбициите на Гроф, бих поокастрила това онова!

Що се отнася до секса, в книгата има доста секс. Казвам го, за да няма изненадани. :) На задната корица „Пъблишърс Уикли“ описват прозата на Гроф като „изтънчено еротична“. Смея да се съглся. Книгата е изпъстрена с красиви и топлокръвни секс-сцени между Лото и Матилд. Има и няколко неудобни такива между други герои, и то предимно неудобни заради житейската позиция, която заемат, извън тях. Така че може би това, което искам да кажа е – внимавайте с четенето на книгата покрай малки деца, възмущаващи се лели и баба ви. Откровено казано, също както и с на места излишната драма, имаше и излишни пикантерии, които можеха да се спестят. И не защото са дошли твърде много, а защото с нищо не са допринесли. Все едно чрез тях авторката просто се фука, че може да пише секс добре.

За книгите, които оценявам високо, казвам „нямаше нито едно излишно изречение“ и „всяка дума си тежеше на мястото“. В този случай не беше така. Но въпреки това мога да оценя литературните умения на Гроф и идейния ѝ потенциал. Ето защо не можах да дам оценка на „Орисници и фурии“. Още не мога да реша дали е един наистина добър роман, или по-скоро е просто добре написан роман с претенции. Нали ме разбирате – Ню Йорк, артистични кръгове, секс наркотици и rock’n’roll.

Безспорно обаче е, че романът се е загнездил в ума ми. Ако искате да се запознаете с дуалистичната природа на героите и да надникнете в своята, можете да поръчате книгата от ТУК.

"Сто яда", Емир Кустурица

Споменавала ли съм преди кой е любимият ми филм?! Да, блогът е за книги, но обещавам, че има общо! Едва ли има истински киноман, който да може да определи любимия си филм, както никой истински книголюбец не може да избере една единствена любима книга. Но аз нямам претенции да разбирам от кино, затова и имам един единствен най-добър и най-любим филм и това е „Аризонска мечта“. Обичам всичко в него и се самоопределям чрез него независимо в кой етап от живота си се намирам. Режисьорът на филма е Емир Кустурица и откакто ми е известен този факт, твърдя, че Кустурица е любимият ми режисьор, макар да не съм гледала най-големите му хитове. Това беше и мотивацията ми да прочета „Сто яда“ от гореспоменатия. (обещах, че ще си говорим за книги)

Прочетох „Сто яда“ за ден и половина. Скоростното четене винаги е ощетявало оценката ми към дадена книга, въпреки удовлетворението да е страхотно. Мисля, че това се случи и с този сборник.

В общи линии харесах писането на Кустурица, както и очаквах. Героите му все още са живи и цветни в ума ми. Има една кинематографска стойност във всеки ред. Предполагам, за това допринасят и диалозите - с малко простички думи се пресъздават реалистични разговори на прага на драматизма, типично по Балкански. Много яко! :D

Заглавната новела за мен беше изключителна. При автори, които го умеят, детето разказвач е един от любимите ми литературни похвати. Крайната емоционалност на децата може да е едновременно изключително забавна и умиляващо тъжна за ума на възрастните (към които, за жалост, взех да се причислявам все по утвърдително). Ваната с шарана и табела „Сто яда“ е сред приятните авторови хрумки, на които съм попадала напоследък и някак носталгично ми напомни за летящата риба в "Аризонска мечта". Краят ми се стори много силен и няма да излъжа, че пророних една сълза, ей така, за живота.

Всичкото това излияние за една новела идва да покаже колко високи бяха очакванията ми към този сборник. Бързах да го прочета, очаквайки да е сред любимите ми книги за годината. Уви! Макар стилът на автора естествено да остана все така характерен и близък до сърцето ми до края на книгата, след първия разказ, всеки следващ ми се струваше все по-малко значим. Сякаш макар Балканската действителност и характерните герои да се запазиха, никой от следващите сюжети не бе чак до там впечатляващ.

Определено не казвам, че сборникът е лош. Щастлива съм, че го прочетох и след него бих прочела и автобиографичната книга на Кустурица, може би след като изгледам още 2-3 филма от неговите. Просто скоростното препускане през книгите не е за мен.

За всеки, на който му се иска да се поразходи из Европа чрез литературата, мисля, че поредицата на издателство Colibri – „съвременна европейска проза“ е перфектният начин да го направи. Можете да се отбиете в Сърбия, като поръчате книгата от ТУК.

"Неща, които падат от небето", Селя Ахава

Ще ми се да вярвам, че за предстоящата публикация влязох в крачка с новото време. Станах модерна за малко и се допитах до социалните мрежи (FB групата „Какво четеш…“) за информация. Може би нямаше да го направя в други обстоятелства, защото бях убедена, че искам да чета тази книга – екзотика в актуалната ми библиотечна сбирка – финландска писателка с близо до екстравагантно заглавие.

Книгата е „Неща, които падат от небето“ на Селя Ахава от поредицата "съвременна европейска проза" на издателство "Colibri" и определено не е за подминаване с лека ръка. Поради някаква причина бях останала с впечатлението, че се залавям с магически реализъм от нова географска ширина. Това е далеч от истината. Всъщност колко далеч, при положение, че проследяваме търсенето на смисъла в главите на три жени!? Жените са магични същества, търсенето на смисъла е доста реалистично изживяване за човека, така че ако 2 и 2 прави 4, блогърката се отплесна…

В началото на книгата се запознаваме с едно финско момиченце, което потвърждава теорията ми, че децата са плашещо умни. Бързо в потока на повествованието разбираме, че в семейството ѝ се е случило нещастие и пътят за рационализирането на такова е само липсата на рационализиране. По стъпките на красива и вибрираща проза се запознаваме с още две жени, всяка от които с лично свое си житейско недуразумение. Това, което ги свързва и разделя е един мъж – единственият, с когото могат да споделят болката си и единственият, с когото не бива. Баща, брат, съпруг – той едва се крепи като Къщата с дървените стърготини, на която "основните ѝ неща си били в ред".

Писането на Ахава е от онзи мой любим тип - простичко, но пълно с изненади. Чете се като, че е нищо и после с едно изречение изниква ядрена гъба в ума на читателя, и така боли и е красиво едновременно. Преводът на Росица Цветанова със сигурност допринесе към това усещане, което разбрах още от заглавката на пасажите „МАМА ПОНАЧАЛО“. Още там знаех, че това е повече, отколкото мога да искам от случайна литературна среща.

Мисля, че тази книга трябва да се чете! Ако се вълнувате от мнението на критиката, „Неща, които падат от небето“ е спечелила Награда за литература на ЕС за 2016. Но ако сте читател с интерес към отворените развръзки, предпочитате героите пред сюжета и си падате по разкази от първо лице, то определено това е книгата за вас. А ако имаме съвпадане в читателските вкусове, аз вече направих проверка – Ахава е наш човек!


За да се потопите във вълшебния свят на болезнените случайности, можете да поръчате книгата от ТУК.

Книжни неща, които не са за четене

За да имаш хоби и да го поддържаш живо, трябва да му отдадеш голяма част от сърцето си. Поне онова ъгълче под митралната клапа, ако приемем, че върховите части са за любимите хора. Четенето е предимно мисловен процес, но и ние читателите обичаме красиви неща (почти колкото художниците и музикантите). Обичаме всичките ни сетива да се запълват книжно-тематично. И тук идва да ви разкрия темата на новата публикация – книжни неща, които не са за четене. Сигурна съм, че и вие имате такива. Разни предмети, които не задоволяват читателския ви устрем, но определено разкриват що за човек сте в пространството, което заемате. Имате любим книгоразделител или пък любима чаша за топла напитка, която приляга чудесно на кътчето за четене у дома. Вече сте на крачка от това, за което говоря. Може би дори имате тениска с корицата на любимата си книга (помните тениската ми „Holden Caulfield thinks you're a phony“ ) :)

Ето ги моите последни придобивки в графата „книжни неща, които не са книги“:

Най-новата ми прелест е кейсът ми за телефон. До скоро държах телефона си гол и презрян, защото се гордеех, че мога да пазя вещите си в отлично състояние максимално дълго време. А и гърбът на телефона ми, макар и изключително изненадващо, никога до сега не е бил извор на вдъхновение. Разбира се, до скоро не бях посещавала малкият дом на читателя материалист - Магазин "Читател". Там можете да намерите куп прекрасни неща, които да погъделичкат банковата ви сметка. Е, ясно е, че това не е харч. Това е хоби-инвестиция. :)

Моят добър приятел Крис ми направи чудесен подарък една зимна сутрин с тази чаша. Не е ли прекрасно, когато близките ти хора те познават!

Другото ми любимо преживяване е да купувам книги от държавите, които посещавам. Изпробвала съм различни варианти, за да превърна в обичай подобно пазаруване.

Миналата година през октомври семейната ни единица посети Сицилия, където се сдобихме с една прекрасна двуезична книга за Сицилиянската кухня. Като започнем от божественото оформление, минем през невероятния снимков материал, част от който можем да сравним със собствените си спомени и представи, и стигнем до апетитните „манджаре“, които само чакат да бъдат сготвени, книгата си струваше всеки евроцент.

Друга книжна придобивка в къщата ни дойде след посещение на Пирот през декември. Студът по Пиротските улици ограничи времето ни за разходка, но от това само успяхме да спечелим посещение на уютна сръбска книжарница с най-милата книжарка на света. Получихме препоръка за съвременен класик в сръбската поезия и с радост я приехме с надеждата, че полвината от нас ще могат да четат на близкия език, а другата половина ще се учат. За да бъдем обективни, не знам ни на сантиметър повече сръбски от преди това, но пък за разлика от всички сувенири на света, този може и да бъде прочетен някога.

Разбира се, не бих пропуснала и малкото кокетно издание на Шекспировата „Ромео и Жулиета“ на ИК „Игнатовъ“ А.Д. - София от около 1950 год. Подарък ми е от Мия!! Защото както вече казах, близките ти хора те познават най-добре!

Това е милата ми купчина с книжни неща, които не са книги. Е част от тях са, но... не бих казала, че се четат.

Ще се радвам да споделите кой е вашият предмет, олицетворяващ книжна обич! А купувате ли си книжни сувенири?

"На западния фронт нищо ново/Обратният път",Ерих Мария Ремарк

Военният/антивоенният цикъл, който бях подхванала, приключи и сега е ред на нещо по-свежо, макар познавайки себе си като читател, колко свежо всъщност може да бъде. Но преди това е редно да ви разкажа малко за последната от три книги за войната, която прочетох.

Имах невероятното удоволствие в ръцете си да държа прекрасното ново издание „На западния фронт нищо ново/Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк на издателство Ciela. И да чета такава класика във визията, в която заслужава да се подвизава. Твърдите корици с оформлението на Дамян Дамянов са само малък комплимент за естетската ми душа. Малък, но с бъдеще в прелестната ми библиотека в план-проект. :) С развитието на издателския бизнес, съмнявам се някой да не оценява добре изглеждащата корица. Но за мен не това бе най-блестящото в това издание. Всъщност тази книга присъства в родителската бибиотека и съм я подхващала неколкократно, но макар очарованието на аромата и текстурата на страниците на всяка стара книга да ме теглеха, минимундрестия шрифт успя да ме откаже всеки път. Все пак вече съм стара и изхабена и такива неща ми влияят. Така че бях изключително поласкана от комфортния за четене шрифт и чудесната коректура на Катя Найденова. И така след снобското отношение към физическото тяло на книгата, нека си поговорим за романа!

Забелязах, че в днешно време е почти престъпно да се говори за класика, ако тя не ти е допаднала, но имам късмета да харесвам много „На западния фронт нищо ново“ на Ремарк. Даде ми всичко, от което имах нужда от един роман за войната – от индивидуалните съдби на фронта до абсурда на историческите въоръжени конфликти за отделния човек. Любопитното в тази книга е, че за пръв път чуваме гласа на „лошите“ или губещите, Ремарк разказва историята на немските войници по времето на Първата Световна Война. Но ако е възможно, това дори още повече засили антивоенните ми убеждения. Страдах и съпреживявах с тези ничии деца, които са поставени в условия на неизбежна смърт, лъгани за значението на „отечество“ и „чест“. Един много силен пасаж за мен беше, когато лагерът на немските войници се помещава до този на пленници-руснаци и главният герой, до вчера стрелял по тях по команда и за да спаси живота си, днес застава лице в лице с тях и споделя цигарите и храната си през телената мрежа, защото макар и врагове отдалеч, отблизо те са хора също като него – без бъдеще. Настръхвам всеки път като си спомня за някой подобен момент от повествованието. Ремарк съвсем не се е свенял да покаже грозното лице на войната и в същия момент да направи тези момчета мили и близки на читателя.

Нали знаете онзи гениален момент, в който срещате фразата от заглавието в текста на романа. Е, в „На западния фронт нищо ново“ този момент е на края и направо ви забива кол в сърцето. Той е този момент, в който затваряте книгата и оставяте душата да поплаче за историята и склонността ѝ да се повтаря.

От автор като Ремарк (както ми стана ясно, четейки го) нямаше как да очаквам смотано и незадоволително продължение. „Обратният път“ само затвърди внушението за безпътност на войника, имал късмета да се прибере жив и цял. Надеждите за мир и благоденствие са пометени от загубата на единение. И все пак Ремарк завършва с малко надежда, защото в края на деня това е, от което човек има нужда!


Сега можете да се насладите на това невроятно красиво издание и на неостаряващата класика на Ремарк, като я поръчате от ТУК!

Добра година за старата блогърка!

Още една година мина и дойде време да си попиша за поставените и постигнати цели. Винаги е забавно, освен ако не си си поставил цел да ядеш по-здравословно, да спортуваш повече и да спреш алкохола и цигарите. Човек си има граници! :)

Миналата година си пожелах 2016. да е по-добра четивна година и мисля, че успях да сътворя пожеланието си. Сам да си създаваш добрите тенденции е изключително удовлетворяващо.

Макар и броя на книги, които прочетох тази година да е по-малък от възможностите ми, успях да се добера до наистина страхотни попадения и за моя жива радост скапаните четива бяха милимундресто малко. Успях да почета любими автори, както и такива, на които отдавна бях хвърлила око. Сборниците на Бредбъри и Капоти ме върнаха у дома в литературен план. Блага Димитрова и Димитър Димов, Емили Бронте и Сър Артър Конан Дойл станаха част от културния ми растеж, като вече не ме е срам да казвам, че не съм ги чела... защото съм. :)

Имах и невероятното удоволствие да се запозная с първото творение на ексцентричното издателство „Ерове“, което предостави предизвикателство пред навиците ми на четене. Намерих ново развлечение в лицето на списание InGlobo, което препоръчвам на всеки.

Така че... добра година за старата блогърка! За новата 2017, си пожелавам продължаване на положителните трендове и още много авантюристични четива.

Освен това съм започнала проектът „100 разказа“ от Бредбъри - най-прекрасният подарък за рожден ден. Не обещавам публикация по въпроса, но най-вероятно, ако такава се сбъдне, ще е в типичния стил на писане за любим автор – объркана плетеница от хвалебствия.

Напред и нагоре в интелектуалното развитие и емоционалното съзряване! Четенето и писането за удоволствие са върха! :)

"Кланица 5", Кърт Вонегът

Когато попаднеш на нова любима книга, има едно чувство на удовлетворение и един плачлив момент на благодарност, че животът ти е стигнал, за да я намериш. Звучи драматично, но за всеки ревностен читател е истина. И колкото повече минават годините и прочетените книги, толкова по-рядко изпитваш този момент, затова се научаваш да го оценяваш и разпознаваш.

Ето, че първата книга, която прочетох за 2017. година, се подрежда най-достойно сред любимите ми книги за всички времена и все още бъркам в мозъчните си клетки, за да открия причината, поради която до сега съм пропускала Кърт Вонегът и неговата „Кланица 5“.

Миналата година по естествен и позорен път доведе до необходимостта от антивоенна литература и аз реших да дам шанс на отдавнашните ми намерения към Вонегът. И сега имам нов любим писател и нуждата да прочета всичко негово! Главата ми не побира как с думи - прости, сюжет за пътуване във времето и извънземни, авторът успява да обясни отношението си към войната и целия човешки живот всъщност. Потресена съм от гениалност!

Ако авантюризмът на търсенето на послания не е вашият начин на четене, предполагам тази книга няма да ви допадне. Ако имате нужда от красива реч, също не я препоръчвам. „Кланица 5“ е грозна и сурова книга. И според мен това е причината да е прекрасна! Разказва за мъж, който поапда в недрата на Втората Световна Война, без въобще да е войник и единственото, което иска, е този кошмар да се свърши и да умре, но така и не умира, а всъщност продължава да живее на Тралфамадор – планета, чиито обитатели познават четирите измерения, за които минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно и концепцията за смъртта е безпредметна. Да! Нужно ли е да обяснявам още защо всяка страница от тази книга е перфектна.

Например да ви кажа как цялата нелепица, която представлява войната, а дори понякога самия човешки живот, е обяснена с ежедневни малки случки на болка и щастие. Как мъж оцелява световна война, за да бъде разстрелян, заради кражба на чайник. Как единствено спасение от следвоенната депресия се оказват посредствени научнофантастични романи – най-лесно бягство от действителността. Как прегръдката като лъжици има много лица. Как отговора на птичките е „Чирик-чик-пиюк.“ „Това е положението.“

Исках да ви дам няколко цитата от книгата, за да обясня обожанието си, но стигнах до извода, че е невъзможно да извадя каквото и да било от контекста и то да продължи да съществува. Така че просто моля, прочетете тази книга, ако смятате, че имате нужда от нея!

Можете да се запасите с Вонегът от ТУК.

"Осъдени души", Димитър Димов

Дойде време за 2017. година в света на земните хора, следващи Григорианския календар! Но няма да обсъждам това сега, защото имам да си говоря за последната прочетена книга от миналата година, а равносметки не бива да се правят с недовършена работа на ум.

От както се помня (нека сме откровени, това не е толкова далече във времето, не съм от най-паметливите), съм имала интелектуалната потребност да прочета едно заглавие от запаса с българска класика и това е „Осъдени души“ на Димитър Димов. Тъй като напоследък отново работя в правилна насока относно четенето си, осъществих тази своя цел. И знаех ли изобщо в какво се забърквам?!

Не, не знаех. Не беше риторичен въпрос. Наистина нямах представа. Умишлено странях от подробности по сюжета на „Осъдени души“, за да се предпазя от убийствени спойлъри както за книгата, така и за филма. В най-добрия случай предполагах, че действието в книгата се развива във Възрожденска България, където младата Лили Иванова се влюбва в отец – невъзможна любовна история в предосвобожденска действителност.

Тези от вас, които са прочели книгата, са убедени, че съм се почувствала много глупава още след първите страници. Аз обаче като цяло се имам за сравнително умен човек, и вместо глупава се почувствах много щастлива (рядко удоволствие за умните хора), защото пред мен се разкри една неочаквана история за гражданска война, католицизъм и една доста хард-кор наркоманка, всичко това в Испания. Браво, Димов!

Харесвам всяко нещо в тази книга! (без едно, но за това накрая) Сюжетът е жив, развива се във време на война, едно от любимите ми неща за четене (не, защото обичам войните, а защото намирам за нелепо, как въпреки исторически факти, записки и тонове художествена литература, хората не спират да се насаждат на пачи яйца!). Оценявам структурата на роман в стил – започваме с края. Дава основа на една интимна атмосфера на личен разказ. Освен това представянето на порочния брат на отец Ередия и пълния контраст в отношенията му с Фани – главната ни героиня, само за да бъде разказана историята „Осъдени души“ направо ми влиза под кожата като литературен похват.

От тук нататък – всеки един герой беше перфектен! Като започна от Фани, която беше връх на женска героиня – истерична наркоманка, която угажда на капризите си и по пътя си мачка всичко живо. Няма как да не я мразиш, докато я четеш. Но пък после пръска цялото си състояние за създаването на болница, само и само за да спи с един красив поп и извинете ме за израза, ама си удряш гъза в тавана от кеф, че тази жена няма граници!! Ох, станах много емоционална. Просто обожавам тази книга. Естествено любим ми беше доктора – Жак. Един изгубен мъж, в който до край виждах надежда.

Последната част от книгата за мен беше съвършенство! Със справедлива развръзка, с несекващата логика на “каквото си посял, това ще пожънеш“. С нула на брой излишни изречения.

Нещото, което ме подразни, беше думата „фанатичен“ и не присъствието и‘, а прекомерната и‘ употреба. От един толкова добър роман очаквах малко по-голямо разнообразие от прилагателни, но тъй като осъзнавам времето и мястото, в което е поставен да пише Димов, му прощавам, че постоянно ми напомняше колко „фанатичен“ е Ередия.

Горещо препоръчвам „Осъден души“ на всеки, който като мен е пропуснал да я прочете! Изключително универсална книга, която по мое мнение чудесно се нарежда до книги на Маркес и Льоса, и не само заради испаноезичните имена на част от героите. :)