"Джони грабна пушката" - Долтън Тръмбо

Винаги се хващам да пиша за силни книги, когато съм най-неспособна да излея всичките си чувства на белия лист на екрана. Но така може би е най-добре, защото ако не кажа нещо сега, едва ли ще съм по-способна да кажа каквото и да било някога.

Преди няколко години един приятел (Крис, за теб говоря, ако стигнеш да четш това) ми разказа за една книга за войната, която търси отдавна и много иска да прочете. Той е толкова сладкодумен, че веднага поисках и аз да я прочета. Преди седмица „Джони грабна пушката“ на Долтън Тръмбо съвсем от нищото попадна в ръцете ми и бях много щастлива, че най-сетне ще чета нещо, от което наистина имам нужда в литературно отношение.

И да, аз имах нужда от тази книга! Да ми припомни защо обичам да чета. Да ме накара наистина да мисля, да чувствам, да се вълнувам. Ето това са книгите с по 5 звездички в Goodreads! И сега отново съм вдъхновена и само се надявам вдъхновението да не стихва, защото то е, което ме окрилява!

„Джони грабна пушката“ не е роман, който да мога да разкажа и да ви провокирам да прочетете. Може би трябваше да помоля Крис да го направи, а той дори не го е чел. Това е книга за войната, за живота преди и след нея, за всяка малка загуба и за големите такива. И точно в това време, в което живеем ние, ми се струва изключително важна. Ще ми се да се изучава в училище и да е препоръчано четиво на всеки заемащ, каквато и да било висша длъжност, за всеки борец за демокрация, равенство и братство. Каква беше онази приказка, която изобличаваше хората, като най-глупавите същества – воюваме за мир?! Напоследък взех да намразвам и онази фраза – да оставим един по-добър свят за нашите деца... Ами ако не остане свят за тях изобщо?! Рязко започва да ми се повръща като чуя за купуване на танкове и самолети, защото съм сигурна, че не е толкова готино да живееш в World of Tanks.

Но това е книжен блог, затова ще кажа две думи за книгата и ще потисна хилядата други заради нея. „Джони грабна пушката“ е написана като поток на мисълта и едва ли може друго яче, като главният ни герой е двадесет годишно момче останало мъртвият-жив след като снаряд отнася двете му ръце, двата му крака и по-голямата част от лицето му. Не зная дали става ясно колко малко остава от този войник, колко малко има, с което да борави. Един мозък, заключен между отчаяните стени на един безполезен череп и малко кожа, благословена с чувствителност. Слава на напредъка на медицината по време на Първата световна война, нали?! И така успяваме като читатели да разберем болезнената истина, само четейки за живота преди и след снаряда. Това е – 250 странички от истината, която всички знаем, но за която не смеем да мислим, защото е много по-ужасна от лъжите за демокрация. Но какво ли пък разбирам аз от демокрация?!

От тук предавам нататък! Благодаря, Крис, и заповядай!

"Нови галки-залъгалки за големи и за малки. Спи си спи детенце сладко взрив побърка твоя татко. Хоп троп тралала мъртва майка ми била. Хайде хоп на моя гроб. Агънце-багънце малко кажи кой ми на двора разкъсан лежи. Слънце грее птички пеят пръски мозък се сивеят по тревата а в житата някому лежат краката."

"Книга на тайните", Ерика Суайлър

Поръждясала съм малко, но мозъкът жадува за масаж на книжна тема.

Преди няколко дни завърших “Книга на тайните“ на Ерика Суайлър. Първите 200 страници четох толкова бавно и в протежение на толкова месеци, че накрая се ядосах и я завърших за един ден. Това едва ли е най-добрият подход към една книга, но понякога ежедневието застава на пътя на нещата, които най-обичам да правя. Пък и още свиквам с прехода между два житейски етапа. Обяснявам всичко това, не за оправдание на себе си, писането или четивните ми навици, а за да е ясно, че книгата няма никаква вина! :)

„Книга на тайните“ е едно от последните бижута на издателство „Софтпрес“. (разбира се, всички знаем колко красива е „Бухтичка“, ако не ще изчакам да проверите) Чудесно оформление, тотално в духа на историята, а и за феновете на инкорпорирани илюстрации в текста има изненада. Действието се развива паралелно в края на 18. век и в наши дни, като героите се надбягват с предшествениците си и със смъртта.

Уууу! Уплаших ли ви!? Да, на моменти дори аз бях под напрежение, защото мистиката в книгата умее да се прокрадва зад съвсем ежедневни и обикновени неволи. Не бих нарекла жанра магически реализъм, макар че имаше и магия, и реализъм. Но без това няма как при положение, че главните герои са циркова трупа и безработен библиотекар. Сами разбирате, че подскачането между карти таро и разпадаща се къща няма как да не е лутане в приказния свят, в който ни поставят житейските избори. Сега, след края не съм сигурна дали четох история за фамилна депресия или за семейно проклятие. Предполагам, че в края на краищата това е избор на читателя. Но каквото и да си говорим, и в двата случая беше завладяващо и ако умората честичко не ме надвиваше, сигурно нямаше да дам почивка на книгата, докато не свърши.

Прочетох няколко ревюта, които обвиняваха главния герой в непоносимо мрънкане, но аз самата намирам това за изключително реалистично. Мисля, че когато си безработен, с развалина вместо дом и меко казано кофти минало, би било крайно налудничаво да си на върха на емоционалната стълбица. Така че от мен едно „Браво!“ на Суайлър за истинноста на героите и‘ от съвременните глави и чудния баланс, който е постигнала с тези от 18. век, толкова далечни и приказни, че все едно наистина са събрани от картинки по страниците на антикварна книга.

Препоръчвам „Книга на тайните“ на всеки читател с афинитет към семейните истории, разбулването на мистерии и любов към мириса на библиотеки. Намирам я за развлекателно четиво за уикенд в парка или дъждовен пролетен следобед. Приятно четене!

Интроспекция

Вече убедително настъпихме в 2016. година и от месец и половина си мисля за тази публикация. Изминалите дванадесет месеца ме наведоха на разсъждения, от които остро имах нужда, но които пък на свой ред се нуждаеха от време за заформяне и разцъфтяване.

Напоследък бях поставила върху четенето и блога очаквания, които не съвпадаха с първоначалния му замисъл, нито с моята визия за удоволствие. Разбира се в духа на детето, което съм била, мога да намеря други виновници за собствената си некоординираност. Издателите с красивите им нови предложения, все повече надигащата се вълна на четящи и вълнуващи се от книги хора, книжната реклама (като всяка друга реклама) тотално скапаха моята визия за четене за удоволствие и се стигна до там да искам да прочета всичко, на всяка цена, веднага, без да осъзнавам напълно очевидния факт, че никой човек никога няма време да прочете всичко на света.

Едно време правех старателен подбор на книгите, които искам, подбор, свързан с любими автори или теми, които живо ме интересуват. Стигна се до момент, в който ме интересуваха всички теми и всички автори. Стегни се бе, жено! Покрай Алеите на книгите във Варна и нестихващия ми интерес за новите издания, стигнах до момента да трупам повече от 3 непрочетени книги в библиотеката си, което пък винаги е внасяло тревога и забавяне на четивния процес!

Камъчетата, които преобърнаха каруцата, бяха книгите ми от изминалата година. Оказа се че от 2015. не всяка, която прочетох беше върховна и даже ми се струва, че твърде малко бяха. И което е по-лошото, точно тези, оказали се много добри, не получиха публикация в блога, дали защото исках да ги оставя само за себе си, дали защото твърде много бях чула за тях и нямах нужда да допринасям към темата.

И така взех кардиналното решение да се върна към старите си навици на четене, които ми носеха удоволствие и спокойствие. Все пак това е основната причина, поради която чета и пиша. Дадох си време да си спомня приоритетите си и да си върна хобито!

Методът е следният! При излизане на нова книга, купувам след период на премисляне и само ако все още продължавам да я искам все така. До тогава чета нещата, които имам и които въпреки периода на умствено затъмнение, съм си купила с голямо желание да прочета и имам (желанието все още го има :)). Влагам повече разум и по-малко чувства, когато слушам сладките приказки на издателите за всички книжки, които са им като деца! (което ми напомня, че не съм чела „Разум и чувства“ на Джейн Остин)

И така нещата отново ще си дойдат на мястото! И нека 2016 бъде по-добрата четивна година! Наздраве!! :)

"В полет към теб", Роалд Дал

Никога не съм била фен на Роалд Дал. Не съм от децата възхищавали се на „Матилда“. Познавах името на автора заради популярността му и не непременно заради творчеството му. Преди две години много ми се четеше детска литература и бях склонна да начена някои от заглавията му, но това бързо отмина.

Но пък бях много развълнувана след като разбрах, че издателство „Сиела“ са се погрижили за излизането на сборник с авиаторски разкази от Втората световна война на автора – „В полет към теб“. Обичам военна литература, а и сега съм на вълна разкази, така че бях уцелила четивото.

Подобни изказвания не са по вкуса ми, но ето че и аз ще се изкуша - разказите ми повлияха като комбинация от „Парагрф 22“ и „Малкият принц“, без да достигат висотата на нито една от двете книги за мен, разбира се. Една нежност и обреченост се носеше от всеки ред. Смъртта на всеки войник идваше като поредния ден, със сигурност. В писането на Дал усетих онази лекота, която винаги върви ръка за ръка с тегобите на душата у модерните класици, както съм забелязала. Хип-хип-ура за меланхолията, процеждаща се през ироничните вметки за войната, жените и уискито. Любимите ми разкази бяха „Фасулска работа“, „Катина“, „Те няма да остареят“ и „Пази се от кучето“ и дори само заради тях този сборник си струваше четенето.

Още по-голямо удоволствие ми донесе и фактът, че по-голяма част от книгата прочетох на най-невероятния плажен декемврийски пикник. Важно е да си носим незабравими изживявания! :)

Като цяло обаче „В полет към теб“ не остави очакваната позитивна нагласа у мен и виня само и единствено двата последни разказа. Нито мястото, нито времето им беше тук и бях много разочарована. „Прасе“ преживях, защото в началото на книгата все още нямах очаквания, а и някак мило ми напомняше за О‘Хенри по неясни причини. Но последните две сказки направо ми извадиха очите. Първият и основен проблем беше заглавката – „Басни“. Може би греша, нищо не разбирам или пък в оригинал се е имало предвид точно това, но мисля че определението за басня далеч се разминава от естеството на произведенията. Затова попитах Google – „Баснята е кратко литературно епическо произведение с изобличително и поучително съдържание, в което се разказва история със сатиричен характер, осмиваща недостатъците на хората, представени чрез образи на животни.“ и се оказах права. Второ (и тук ще приключа) – намирам за изключително пошло комбинирането на разкази за войната с поучителни приказчици. Героите някак стоят на различни планети. Но надявам се, аз съм просто претенциозна и съществуването на книгата в този и‘ формат не влияе на четивните преживявания на други.

Важно да се отбележи е чудесната корица на Дамян Дамянов, която в правилната светлина би могла да компенсира евентуалното разочарование.

И до тук с книгите от 2015-а година! Да си пожелаем новата 2016-а да е по-чудесна и обещаваща в литературно отношение. :)

"Станция Единайсет", Емили Сейнт Джон Мандел

„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел не е нищо, което съм очаквала. Което пък на свой ред е изключително странно, защото следя тази книга още от появата и‘. Бях много щастлива, когато разбрах, че издателство „Екслибрис“ ще я материализират и сега, стискайки я в ръцете си, казвам, че са се справили повече от чудесно!

В общи линии бях останала с впечатлението, че „Станция единайсет“ разказва за един постапокалиптичен свят, в който въпреки неволите има нужда от изкуство и развлечение. Така и описвах ситуацията на всеки, който ме попиташе какво чета. Е, не е далече от истината, но не е и самата истина. Книгата разказва за апокалипсиса, много осезаем и реален при това. Историята подмята читателя между Преди и След затриването на 99% от популацията от вирус с фудроянтно протичане. Но по-важното, което прави, е да ни открие самотата на хората и нуждата от споделяне, независимо в какъв свят живеят.

„Станция Единайсет“ започва с вечерта, която променя всичко за нашите герои и както става ясно - за целия свят. В една театрална постановка, която по случайност свързва остатъка от цивилизацията двадесет години по-късно, на сцената умира известен актьор – събитие така голямо за света Преди, и така незначително на фона на последвалото. А после един здравомислещ парамедик, една бойна мадама, и група музиканти и любители на Шекспир, които странстват, създават се със риск да се унищожат.

Харесвам атмосферата в главата на Емили Мандел, или поне предадената на хартия. Не, „харесвам“ не е точната дума, всъщност ме побиват тръпки, но я оценявам именно заради това. Всичко е толкова истинско, че не спирах да се питам аз от кои ще съм, от добрите или лошите, и всъщност кои кои са, при положение, че всяка крачка е борба за оцеляване, дори лудостта. Да речем, че съвпадналото ми с четенето три дневно преболедуване на вирусна инфекция показва, че може би не бих имала избор. :)

Идеята за Шекспир ми допада много! Все пак нали за това четем, за да избягаме. А какво по-прекрасно бягство от "Крал Лир" или "Сън в лятна нощ". Ескапизмът през изкуството и културата е нещото, на което се надяваме и универсалността на подобно изказване е удивителна.

Авторката добре си играе с представите на читателя за уют. Без да иска, всеки сам може да се насочи към нещата, които приема за даденост ежедневно, дори големи неща, като да има с кого да размениш няколко думи през деня или с кого да помълчиш.

Една от любимите ми книги за тази година!

"Пътят на промените", Ричард Йейтс

Наскоро имах късмета да прочета най-потискащата книга на света!

Заела съм се с благородната мисия „прочети всички книги, които си си купила, преди да вилнееш по книжарниците“. Естествено е невъзможно от време на време да не се изкуша, но като цяло планът работи. Така на нощното ми шкафче попадна „Пътят на промените“ на Ричард Йейтс. Бях се сдобила с нея в един прекрасен есенен ден преди година в комбина със „За щастие, млякото“ на Нийл Геймън. Втората прочетох същия ден в морската градина във Варна, докато за първата ми трябваше доста повече мотивация. За някои книги се налага подходящо да узрееш, предполагам.

„Пътят на промените“ е историята на двойка сноби, мислещи се за твърде добри, за да съществуват в рамките на класическото американско семейство в покрайнините на Ню Йорк в ’60–те години на XX век. Твърде жалко! Много ми допада да чета за хора, които се имат за специални – някак реалистично е.

И ако невротична съпруга и посредствен мъж с комплекс за малоценност ви звучи като литературно клише, то непременно трябва да се запознаете с Ейприл и Франк. Те не са герои, които са там, за да се харесат. Напротив – отвратителни са. И точно това ги прави много естествени и живи. Тя е майка със съмнително майчинско чувство, а той е мъж, който не може да бъде истински с жена си дори след милион години. Казвам ви, отвратително.

„Театър“ е основната дума, която се въртеше в главата ми по време на четенето. Книгата започва с една провалена театрална постановка, която събужда демоните у двамата. Театър е цялото им отношение един към друг. Съвсем в стила на класическа драма само лудият е този, който изрича истини. Много стилно намирам и отдалечаването на читателя с финала на романа в стил – „е, поредната история за две объркани души“.

Романът на свой ред е написан изключително красиво. Йейтс не подценява читателя си, като му представя наготово проблемите на общността на добри семейства с бели къщи и големи дворове. Съвсем безпристрастно разказва фактите и единствения страстен в края е четящият, а всичко останало е фасада на семеен живот.
Чудесен роман! На места толкова силен, покъртителен, че ме караше да осавям книгата, да си почивам от всички хора, направили невъзможното само и само да не са щастливи.

Намирам адаптацията с Кейт Уинслет и Леонардо Ди Каприо за превъзходна, възможно най-близка до работата на Йейтс. Може би заради корицата през цялото време докато четях, визуализирах двамата актьори. Когато гледах филма, впечатленията ми се комбинираха и направиха една завършена история, като всеки от двата формата допринесе към другия.

Смятам романа за изключително изящен в литературно отношение и здължителен за всички почитатели на модерната класика!

"Теория за материята и светлината", Андрю Портър

Фантастичен сборник с разкази! Това може да бъде единственото, което да имам да кажа за „Теория за материята и светлината“ на Андрю Портър, но ще опитам да разширя мисловната си дейност до повече от изречение, инак може да затъна в онази лаконична меланхолия така присъща за есенните дни и така далечна от желанията на душата ми.

На „Алея на книгата 2014“ Николета беше на шатрата на издателство „Миленум“ и ми препоръча именно тази книга. Обикновено подхождам скептично към препоръки, но вече имах няколко добри попадения с логото на „Милениум“ и се поддадох лесно. Година по-късно и‘ дойде ред и недоволствах, че не съм се взела в ръце по-рано.

Прекрасна амалгама от разкази, тихи и спокойни по време на четене, но отказващи да ми дадат мира след това. Всеки от тях е жив в ума ми не със заглавието си (никога не помня такива неща), но със всеки ред след него. Героите на Портър са изключително реалистични, независимо дали пише мъже или жени. Авторът някак познава човешката тъга, която явно е универсална, независимо как бива изложена пред света. А в персонажите от всеки разказ се таи едно чувство на неудовлетворение и самота, което не ми беше натрапено и намрънкано по страниците, а беше само като лек привкус, като горчивото на шоколада.

Не бих казала че прозата на Портър е красива в класическия смисъл. За феновете на изящната реч и незабравимите цитати това може би не е най-подходящият сборник. Но въпреки това го определям като една от най-добрите ми книги през тази година. Силата на сборника е в недоизказаните неща, в контекста, в който те поставя всеки разказ.

Ако трябва да изброявам любимците ми, ще ми се наложи да цитирам половината заглавия(току що проверих), затова няма да изброявам любимци. А и не ми се ще останалите да се чувстват зле, тъй като те са не по-малко прекрасни. Определено обаче препоръчвам на всички любители на разказа като литературна форма да посегнат към този сборник и да обогатят колекцията си. И благодаря на Николета задочно!