сряда, 14 юли 2010 г.

Джоузеф Хелър "Параграф 22"



„Параграф 22” ... Каквото и да се чуе за тази книга, няма да е вярно. Който и да се помъчи да я разкаже, ще се провали. Уж е книга за войната, а въобще не разказва войната. Ства дума за хора, които въобще не съществуват, а постоянно ние сме тях или те са нас... Абсурден реализъм – ако има такова понятие (а аз няма да си правя труда да свидетелствам за съществуването му, защото звучи добре, а и не може да съм си го измислила), мисля че то най – добре би дало представа за романа. Сега като се замисля, сигурна съм, че има... и май го чух от Андрей Слабаков... (ако някой ден той прочете това, а аз греша, май че се извинявам) Всичко друго казано е грешно и излишно...

Аз съм момиче. За момичетата се знае, че са много крайни в реакциите си. Проявяват ненужни количества чувства и бля бля... Не ми се ще да стереотипизирам половете! Но всъщност да си призная, тази книга успя да ме докара до абсолютните крайни реакции – смяла съм се с глас сама посред нощ и съм била на ръба на плач?! (и не, не са били Онези Дни...)
Не мога да повярвам, че в 500 страници не се случва почти нищо, а когато стигнеш до края всичко сякаш е преобърнато и ти самият си някак си различен!!

Що се отнася до личната ми история с „Параграф 22”, отдавна се канех да прочета книгата... после преди около месец с татко гледахме филма (някой се е осмелил да направи филм и то много добър, спрямо естеството на книгата. Google it!! Or see it!) впечатлението от едното по никакъв начин не попречи на удоволствието и впечатлението от другото... и така сега съм тук... Понякога не мога да не се чудна как винаги дългите истории се свършват още преди да си ги разказал, а кратките отнемат часове и трупат отчаяна от скука публика... (бележка: да Не разказвам кратки истории; да спра да ползвам скобите като оправдание да се метна доста-не-в-рамките-на-темата)
И всъщност най – красивото от преживяването ми с „Параграф 22” е, че някъде там в главата ми се водят същите диалози и ме държат постоянно объкана и развълнувана :)

„Прочети „Параграф 22” и „Пътеводителят на галактическия стопаджия” и все едно ни слушаш да си говорим...” :)

Ще пприложа един – два цитата, не за да ви дам някаква представа за самата книга, нито защото са ми любими, нито за традицията, която се опитвам да си наложа, а защото просто ми е нежъзможно да приложа цялата книга....

"Имаше само една засечка и това беше параграф 22 - според него онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи, беше да поиска да го отчислят; но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд и трябваше да участва в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако участваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не участваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети; но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от абсолютната простота на тази клауза в параграф 22."

„Обикновено вътре в болницата имаше далеч по – малко болни, отколкото Йосарян виждаше извън нея, и при това в болницата обикновено имаше по – малко хора, които бяха сериозно болни. Смъртността беше много по – ниска вътре в болницата, отколкото извън нея, и при това беше много по – здравословна смъртност. Малцина умираха ненужно. Хората знаеха много по – добре как умират в болницата и го правеха много по – изискано и по – редно. В болницата не можеха да победят смъртта, но безпорно я караха да се държи прилично. Бяха я научили на добро държание. Не можеха да не я допуснат вътре, но когато беше вътре, тя трябваше да се държи като дама. В болницата хората издъхваха с изтъънченост и вкус. Там ни най – малко нямаше онази груба, грозна показност в смъртта, която бе тъй обикновена извън болницата. ...”


„ - Сигурно е приятно да живееш като зеленчук – съгласи се той (Данби) замислено.
- Гадно е – възрази Йосарян.
- Не, трябва да е много приятно да се освободиш от всички съмнения и от това напрежение – настояваше Данби. – Мисля, че ще ми бъде приятно да живея като зеленчук и да не вземам никакви важни решения.
- Какъв вид зеленчук, Данби?
- Краставица или морков.
- Каква краставица? Хубава или лоша?
- О, хубава, разбира се.
- Тогава ще те откъснат, когато си най сочна, ще те нарежат и ще направят от теб салата.
Лицето на майор Данби се помрачи.
- Тогава искам да съм лоша краставица.
- Тогава ще те оставят да изгниеш и ще те използуват като тор за хубавите краставици.
- Е, май че не искам да живея като зеленчук – каза майор Данби с усмивка на тъжно примирение. ”


P.S.: осъзнах, че не съм написала нищо за автора, затова слагам на първо място името му в заглавието! жалко за мен, но не съм чела нищо друго негово... когато го направя, ще му отделя малко повече внимание... срам ме е, но не толкова, че да се накажа в ъгъла с вдигнати ръце :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар