„Животът като липсваща лъжица” , Иван Димитров

Пише горд притежател на първо издание на „Животът като липсваща лъжица” на Иван Димитров. Книгата ми беше препоръчана от Драго. Този месец понатрупах малък куп с литература, която искам да прочета, но нямаше как да не вместя „Лъжицата” преди всичко останало.

Романът е крайно непонятно изненадващ. На практика, единственото ми предположение в течение на книгата беше за съдбата на героинята – единственото ми сбъднато очакване. Що се отнася до Аз-а, бях докарана до смях и нелеп ужас, бивайки запознавана с преживелиците му (обичам деепричастия!!). Нищо не се случва както следва. На 23. страница си помислих - добре, как по дяволите ще продължи тази книга?! , а на 27. страница бях като ударена с чук, почти като героя, а книгата продължи!! Наистина нямам думи за историята – съвсем проста и непретенциозна, но грабителна, разграбваща(дойдоха ми малко думи все пак). История, разказана в точния брой страници, никъде твърде подробна и бавна, никъде ощипващо бърза и неразбрана. Точна книга, като човек.

И сред думите на този ненатоварващ, заинтригуващ, но не грубо насилващ, крайно интелигентно поднесен текст е пълно с малки кокетни изречения, които само чакат да ги харесам. Думи, които няма как да бъдат казани по – добре. Нали знаете как като чуете някоя песен с адския текст се чудите как може някой да се сети да напише подобно нещо. Същата ситуация и с тази книга - малки музикални пасажчета между редовете сиво-зелено-червена литература (носи някак именно такова настроение, като трите цвята, взети поотделно, а после събрали се в прегръдка). И става уютно, приятелско между страниците. Защото и без друсането, можеш да си празен и ненамястото си, лежерен и простичко щастлив, познат и непознат... и продължаваш, вървиш напред, който и какъвто и да си, за себе си или за хората. Животът е като в книжка с ребуси...

„Чувал съм за подобен случай с една котка, която се усмихвала толкова упорито, че високопоставена психопатка с мания за обезглавяване наредила на подчинените си да и^ отрежат главата. Независимо дали тази история е вярна или не, аз се усмихвах като тази котка.”

„Аз не се опитах да избягам, избягаха ме.”

„Сложи си бяла престилка, бадж и едно „доктор” пред името и можеш да говориш на хората каквото ти изнася – те автоматично ще кимат с глави.” – тематичен цитат :)

Това са малка част от любимите ми – купете си книгата и докато я четете, отгатнете останалите :)

„Великият Гетсби” , Ф.С. Фицджералд

Сядам да пиша веднага след като завърших „Великият Гетсби” на Ф.С. Фицджералд. Имам нуждата да повърна вълнението и обидата, които ме връхлитат. Може би съм станала твърде чувствителна напоследък, но тези 120 страници болят. В някой друг живот може би вместо да пиша, щях да се сълзливя...

Всъщност започнах да чета „Гетсби” като естествено продължение на „Норвежка гора”. Вървяха в комплект, предполагам. Сега мисля, че любимата книга на японския главен герой не е избрана никак случайно. В последния месец все се оплитам в догадки дали подборът на едни или други книги е случаен или неслучаен...

Започнах с идеята, че ще чета американски любовен роман – класика. Прочетох... странното е, че въобще не беше любовен роман, макар американска класика. Състояние любовно – безлюбовно. Като да си на средата на пустинята, адски жаден, но в манерката има 2 капки вода – едната стига до устните ти, а другата се изпарява по стените на съда. Накрая пак оставаш жаден, но и издразнен, че глупавата манерка се намира по средата на смотаната пустиня и дори единственото, за което е създадена, не може да осигури.... Защо, по дяволите, си на средата на пустиня!?

Много ми се ще да кажа няколко думи за начина, по който са избрани имената на героите. М, не за начина, по – скоро за резултата. Възможно ли е още преди да познаваш героите да знаеш, всичко за тях само от имената им. Том Бюканън – сух и властен, арогантен и безпомощен, слаб и нищожен. Дейзи – маргаритка, наивна, вдетинена, чаровна, но малко глуповата(или просто разглезена – въпрос на поглед). Джордън Бейкър – мъжко момиче, със склонността ми да харесвам второстепенни герои – тя ми е любимка, мисля, че я биваше твърде много, за да бъде част от помията на тези хора. Гетсби – бих казала, че името му е нарицателно само по себе си, не изразява качество, то само е качество. Разказвачът – Ник Уотевър – нямах нужда да зная името му, той е ядрото, не се нуждае от име, освен когато се представя.

Иначе историята гние от пари. Един свят, в който когато партито в едната къща свъши, неканените гости си намират друга къща... Обидно ми е, заради Гетсби, а и заради себе си предполагам, как хора идват и си отиват от живота ти без да си направят труда да те познават, да те обичат. Накрая си един нещастник с няколко лица-по-задължение на погребението (макар то самото да няма никаква стойност). Тъжно! Този човек е живял 5 години с надеждата за любов, имал е всичко и въпреки това е толкова сълзливо празен. Празен... на дюшек в пред-есенен басейн. Може би, ако го познавах щях да го обичам, ей така, заради мистерията, заради вглъбеността, заради престорената веселост, напук на розовия костюм...

„Истината е, че Джей Гетсби от Уест-Ег, Лонг Айлънд, произхождаше от платоничното си схващане за самия себе си. Той бе син на бога – израз, който ако означава нещо, означава именно това – и трябваше да върши същата работа, която върши небесният му баща, да служи на една широко разпространена, вулгарна и евтина красота.”

„ - О, аз обичам многолюдните сборища. На тях е тъй уютно. Когато хората са малко, няма никаква интимност.”

„ - Какъв смисъл имаше да върша големи дела, ако можек да се чувствам по – добре, когато и^ разказвам за намеренията си.”

„ - Аз съм тридесет годишен – рекох аз. – Прехвърлил съм с пет години възрастта, когато човек може да лъже сам себе си и да нарича това почтенност.”

Искаше ми се да ви покажа корицата на моето издание, но не я намерих в интернет,а вече около месец съм възпрепятствана да снимам с апарата си! скоро ъпдейт по изображението!

Конпенсацията ми за „Варненко лято” – „Виа Понтика”

Пхух пхух... много закъснях с този пост! А май имах някакви цветущи идеи... Главен герой е театралният фестивал „Виа Понтика” в Балчик. Трета поредна година се възползвувам от повода, за да си внеса радост в началото на есента! Тази година най – много!! Бях на всичките 4 постановки и мини-танцов спектакъл и бях изключително погълната. Фестивалът беше в рамките от 2. до 10. септември и всички умни думи, които може и да съм имала за казване, са изчезнали безвъзвратно. Но вълнението още ме придържа с трепкащите си ръчички и щеше да бъде грехота (лошо отношение към Повелителя на Театъра, един вид) да не разпръсна малко думички по въпроса в тази стая на виртуалното пространство.
Става дума за ученици от НАТФИЗ, които ни показват какво са научили. Идеята и организацията идва от братя Ранкови. И е толкова вълнуващо да гледаш актьорите – надъхани и млади, тръпнат и са по – красиви и истински!

И уж за да се опитам да подредя мислите в главата си, ще кажа по няколко думички за всяко представление в нов абзац, като знак за уважението ми към писмената форма...

„Измяна” – Пинтър(Пинтер) – Типичният Пинтер! И да, не го чувам за първи път, така че, да, свикнала съм с погледа му и ми харесва! Както вече отбелязах малко по – рано обичам английски хумор – имам го чист и интелигентен. В този ред на мисли - много красива постановка.

„Иванов” – Чехов – Майндблоуър!! Играха страшно силно! Режисурата беше невероятна! От първата секунда ме грабнаха и ме поотпуснаха чак преди лягане у дома. Не съм вярвала, че руски класик би ме развълнувал толкова. Влюбих се просто!! И реплика в стил – не ти трябва Хамлет, а Ромео! (нямам капацитет за точен цитат) и целият разговор... всъщност всички разговори!! Ох...

„Лош навик” - танцов авторски спектакъл – В интерес на истината, ми стана интересно да го видя целия! Трейлърът, който ни представиха, беше интересен, а аз съм човек бос в това изкуство.

„Шинел” – Гогол – Пхух! Не вярвах, че някой може да сътвори от „Шинел” нещо, което да ми се хареса. Освен това постановката беше моноспектакъл, което само по себе си е за аплодисменти – час и половина впечатления.

„Хеда Габлер” – Ибсен – С тази постановка завърши фестивалът. Малка магия! А за да сме още по – афектирани от събитията на сцената, те спряха точно на завръзката... дадоха ни тийзъра, за да са сигурни, че ще сме там и догодина, когато ще играят цялото! Аз имам шанс да разбера кога са във Варна и да бъда зарадвана още май месец!!(ще имат турне, очаквайте ги във всички краища на България, не се знае къде ще си изберат да отидат) Но проф. Пламен Марков е измагьосал красоти :)

Христо си харесах!! :)

P.S.: чуждици... бля....

"Норвежка гора" Харуки Мураками

Започна да се превръща в навик. Странен навик наистина – след всяка прочетена книга да сядам и да пиша тук. Имам чувството, че някой ден ще започна да чета, само защото след това ще сядам да пиша. Едва ли! Но усещането ме блазни твърде много – все едно взимам нещо и после давам нещо. Взаимност се казва, предполагам!?

След „Стараната” казах, че имам необходимостта да прочета още нещо на Мураками – „да видя дали ще ми хареса!?” Хареса ми, даже много ми хареса. За отрицателно време изгълтах „Норвежка гора” и дори се улових веднъж да казвам, че Мураками може да стане следващия ми любим след Бредбъри. Не зная дали... но всъщност обожавам как пише – все едно гледам снимка. Мога да видя всеки детайл от къщите, от залите, от ресторантите, от хората, и то без да са описани нашироко. Чувстват се. Все едно са истински и ги познавам. Всъщност книгата е доста тежка, а се чете страшно леко. Тежи от мъка, несбъднатост и тайни, от смърт... от безнадежност... Накрая обаче винаги има кой да те спаси и кой да те обича.

Замислих се как преди време исках да живея на фар – „съдържател на фар” един вид. Макар че думата съдържател предполага с това „съ” СЪдружие, някакъв друг човек... така че по – скоро „държател на фар”!! Мисълта ми е, че в края на „Норвежка гора”, стигнах до извода, че всеки човек е фар сам по себе си – живее живота си и не прави нищо на практика, но всъщност от време на време светва, и ако точно в момента, когато светне, някой друг го види, той спасява и носи надежда. И се редуват – мълчание, надежда, мълчание, надежда... красота!! Фаровете винаги носят такова чувство, когато си помисля за тях!

Един епизод на книгата пък ми напомни за това колко отдавна не съм виждала светулки... Направи ми много силно впечатление – подарък светулка в буркан. Тогава разбрах, че появата на Есесовеца въобще не е междудругото. Хора минават и оставят толкова разноцветни следи в мислите ти... Вълнувам се!

„Аз съм драскалото на кибритена кутийка. И това е хубаво. Нямам нищо против. По – добре да си качествена кибритена кутийка,отколкото некачествена клечка кибрит.”

„- Хубаво е, когато храната е вкусна – рекох. – Това е, един вид доказателство, че си жив.”

„Плъховете не се влюбват.”

„Не се самосъжалявай. Само задниците го правят.”

„- Чудя се какво ли правят мравките в дъждовни дни? – попита Мидори.
- Нямам представа - отвърнах. – Те са работливи гадинки и навярно прекарват деня в чистене на жилището си или в инвентаризации.”

"Сидхарта" , Херман Хесе

Има един тип книги, които се различават от другите. Всички книги носят послание. Дори и да не възприемеш посланието на автора, извличаш послание, твориш послание... Но има един тип книги, които учат, остават в теб, градят те, намират хармонията ти и ти я показват.
Иван ми препоръча именно една такава книга - „Сидхарта” на Херман Хесе. Иска ми се да се полаская с факта, че си разменихме подобни препоръки. Аз му споделих моята книга-учение – „Девет разказа и Семейство Глас” на Селинджър.
„Сидхарта” е роман, който четях и си мислех – да такъв човек съм аз, това мога, това мисля, така искам да продължа и това да променя. Книга, която внася яснота в живота ти, поднася ти вариант на теб, за който можеш да почетеш, ако искаш... и ако накрая не стигнеш до себе си и не докоснеш цялата Вселена, която представляваш, няма да си изгубил. Просто ще си прочел едно странно книжле, за което може да се сетиш някой ден, когато ти е тежко и току виж – точно това ти е било нужно....

Коментар - обръщение към един евентуален читател, защото книгата предразполага към близост и интимност :)

Странно е, че говоря толкова префърцунено за някакви си 150 страници, но според мен, когато даден роман дойде в точния момент в един живот, в който се обърквам от всичко, си струва да му отдам подходящото внимание!! (независимо, че обожавам да съм объркана)

„ ... любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи даром, да се намери на улицата, но не може да се открадне.”

„Ти си ти и не си ти.”

„Когато някой търси – каза Сидхарта, - лесно се случва окото му да вижда единствено онова, което търси, и той да не намери нищо, да не допусне нищо в себе си, защото винаги мисли само за търсения предмет, тъй като има някаква цел, тъй като е обсебен от тази цел. Да търсиш, занчи да имаш цел. Но да намериш, значи, че си свободен, разкрит, нямаш никаква цел. А ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото, докато преследваш целта си, не виждаш някои неща, които са току пред очите ти.”

„Мъдростта, която някой умен човек се опитва да сподели, звучи като глупост.”