събота, 28 август 2010 г.

"Празни мисли на един празен човек", Джеръм К. Джеръм

Пия си кафето над „Празни мисли на един празен човек” на Джеръм Джреръм и се чудя защо така празно си губя времето.

И нека не съм разбрана погрешно, Джеръм Джеръм е много симпатичен и писането му е много приятно. Чете се леко, мелодично е, интелигентен английски хумор, на който съм почитател. Има много добри попадения за съществуването и невероятни изречения. Но общо взето е литература за междудругото според мен – нещо, което да четеш, когато нямаш нужда от проява на дълбока мисловна дейност... а сега е лято и някак си имам нужда да се понатоваря малко...

Много голямо впечатление ми направиха смесените ми чувства относно отношението към жените в една – две глави от тази книга. Е, отчитам влиянието на времето, през което е писана, но все пак в началото ми се стори сексистко. С четенето обаче, намерих доста истини... Има нещо странно у нас, жените, що се отнася до взимането на решения. Естествено не сме сигурни какво точно искаме, но когато има взето решение, сме сигурни, че не сме искали това, и всичко започва отначало... Аз самата често имам проблеми с вземането на решения относно дребни, уж незначителни неща. По едно време дори се бях уплашила, че не съм способна да взимам какви да е решения – доста се бях притеснила за себе си. После разбрах, че е подвидова черта и намерих хармония. Оказа се, че пълната разпиляност и непрактичност понякога също може да се окаже „женска работа”, така че просто взех да се примирявам с наследството, което ми е оставила една псевдо-Ева.

На такива мисли ме навежда Джеръм Джеръм и това ме прави доволна, но просто не биват задоволени читателските ми нужди на този етап :)
За първи път си позволявам да коментирам книга преди завършването и(ударение - пусто му непознаване на клавиатурата), но просто едва ли втората половина на книгата ще ме накара да кажа нещо повече по въпроса. Със сигурност обаче ще я завърша, защото няма да понеса да е втората книга, която зарязвам насред нищото за това лято. (малко ме е срам...) А сега като се замисля и втора книга на Джеръм Джеръм в последните 3(примерно) години.

„Чайници” и „Часовници” – две глави, които много си струват :)

В случай че накрая имам още какво да спомена по „Празни мисли на един празен човек”, ще го добавя след това изречение... Ако не просто ще затрия това изречение :)

събота, 21 август 2010 г.

за да мислиш...

Този път ще направя нещо, което не съм правила до сега, но пък съм обещала да направя в една или друга форма...

Случи ми се да познавам един младеж – може би вече четвърта година... Казва се Деян. На 22 години е. Учи Драматургия в НАТФИЗ. Прави ми забележка като го наричам писател. Имах шанса да го хвана в началото (или поне времето, което сама отсъдих за начало) на писателската му дейност и убедено мога да заявя, че той израстна пред очите ми! Макар и егоистично и егоцентрично от моя страна, се обявих за най – големия му почитател! :)

Деян, или както би се приело за негов псевдоним – Епитафия Бездумна, има способността да взема случки от живота и да ги претворява в такъв вълшебен сбор от думи, който много напомня на детска приказка, но не е нито „детска”, нито „приказка”. Четейки негови работи, никога не знаеш накъде ще те отведе потокът му на мисли. Въображението ти никога не е достатъчно подготвено, за това което следва. Накрая оставаш замислен, объркан, искаш да спориш, но не знаеш коя е твоята позиция.
Деян има опит както в поезията, така и в прозата, и макар да имам много любими и силни негови ... да ги наречем стихове... бих казала, че прозата му се превърна във връх за мен...

Предполагам е излишно, но ще отбележа, че с нетърпение очаквам професионалното му развитие. Тръпна да видя поставен негов сценарии. И горещо се надявам да не забрави с годините и известността за най – голямата си почитателка :)

Този пост идва като поздравителна картичка, за новия му блог! Честито, Деяне!! Още от него можете да прочетете на блог-притурката му в MySpace. (линкове, за които следват)

http://epitaphvonweird.blogspot.com/

http://blogs.myspace.com/streetvspoet

четвъртък, 19 август 2010 г.

How I ate your father...



Once upon a time in a kingdom not so far away
There was the father of my little babes.

He was little fighter, he was kind of warrior,
In time of reproduction he was kind of glorious.
You may think it’s easy for us to copulate,
But your pathetic daddy gave his life away.

To prove himself as a courageous man
He climbed over my bright green flesh.
Although he knew it was his first-last chance,
He actually performed not so very grate.

But as we all know it would be insane
For you to grow, my little babes,
If your father was a selfish man
And on his shoulders there was a head.

That’s why I tore your dad apart -
At first I pick his head and then his tiny arms,
I ate his eyes with appetite,
I squished his wings and broke his feelers.

At last there was no single blood-drop left -
Your father had become my food!
But in my memories he always stays so brave -
That man – my hero in the giant wood!


picture: by Aarone
idea: by Aarone
text: by Stanislava

петък, 6 август 2010 г.

„Джонатан Ливингстън Чайката” , Ричард Бах

Преди същината на следващата си така наречена статия искам да разясня нещо. Не понасям четенето като процес, ако не се извършва олдскул – с книга. И не че има нещо лошо в електронните формати, все пак четенето си е четене. Съдържанието не се изменя от формата. Просто твърде много обичам формата! Обожавам как изглеждат, как миришат книгите. И старите, и току що излезлите от печат. Обичам усещането, че докосвам хартия. Обожавам да заспивам с книга. Когато стигна края и затворя задната корица, да постоя така тихо, да отбележа прочитането. Никое от тези усещания не ти носят електронните книги... и така, макар можеби с това да ги дискриминирам, електронните книги определено въобще не влязоха в списъка ми с любими неща... (естествено че има Но!)

Но преди доста известно време Мия ми прати по Skype една книжка, която пратили на нея. Казва се „Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах. Става дума по скоро за повест, отколкото за роман – има-няма 20 страници в стандартен Word формат. В интерес на истината файлът стоя доста време в Адската Машина преди да се наканя да го прочета, поради именно горепосочената ми ... е да я наречем особеност (за да избегна думата странност, която ще се съгласим е неудачна)....

„Чайката”... много симпатично четиво! Като цяло за 1 час от ежедневието ми съм много доволна. Напомни ми за детстките ми години, за басните на Лафонтен. Разбираш важни неща за света от животните, в кратка проза. :) Естествено нивото е вдигнато от „не бъди алчен” и „който не работи, не трябва да яде” и т.н. Идеите пък са в стила на... (ммм отдавна четох „Светът на Софи” и май няма да се сетя) така де – залягат много красиви идеи. Много реалистични са детайлите за живота на Ятото, за Племенния съвет, за отлъчването. И като казвам реалистични нямам предвид живота на чайките, а реда в човешкото общество. Аааа и много забавно ми се стори да размишлявам как чайките разбират колко точно километра в час са вдигнали :)

Има две изречения обаче, които много не ми харесаха:
„Чайките, които пренебрегват съвършенството заради пътуването, не стигат кой знае къде, при това — бавно. А тези, които не обръщат толкова внимание на пътуването, в името на съвършенството, стигат навсякъде, и то мигновено.”
И не защото има нещо нередно във казаното, просто не отговаря на моята философия. Според мен самият път е този, който учи и води към съвършенство и няма как едното да съществува без другото и в този ред на мисли да пренебрегваш едното за сметка на другото. И между красивите прозрения, това ми се стори твърде плоско, макар да разбирам какво се е имало предвид (с оглед на повествованието), явно не е казано по най – удачния начин. Не зная! Може би съм аз! А и тази част ми прозвуча като онези мотивационни книжки в стил „Живей в мир със себе си, за да си щастлив и да докоснеш съвършенство”. Може би просто обичам нещата да са написани така, че да трябва да се замисля повече и да получа някакво удовлетворение... Наистина е можеби само в мен :)

И така – на кратко и в заключение - тази приятна книжка става за развлечение някой следобед, но в никой случай за верую според мен!

неделя, 1 август 2010 г.

"Страна на чудесата за непукисти и краят на света", Харуки Мураками

За Харуки Мураками прочетох нещичко из Интернет, някъде ми попадна откъс от 1. глава на „Страна на чудесата за непукисти и Краят на Света”. Казах си - това трябва да го прочета. Колко се изненадах когато още на другия ден, когато минах през книжарницата, за да си търся една друга книга, видях цяла редица с поне още 5 - 6 негови книги. Естествено трябваше да забавя емоцията и да почакам. Май така правя често – забавям, за да усетя по – силно всичко после... едва ли винаги ми се получава (камо ли пък сполучливо), но като порасвам и взех да се замислям за това и за примери от преди и да... пак се отклоних...
Та купувам си книгата аз и идея нямам за какво иде реч. Вярвайте ми, това усещане остана до 36. глава (главите общо са 40)! Първата асоциация с оглед на заглавието е за Луис Карол, именно тази асоциация се губи най – лесно още в началото. Романът носи усещането за приказка, но някак си горчи... Много магично в интерес на истината. Преди и сега се преплитат и светове се смесват! Мисля, че съм споменавала за страстта си към състоянието ми на объркване, смайване и чудване. Е, тази книга много стабилно ме задържа в това ми състояние и сега, дори след като я прочетох преди около час, не мога да кажа, че все още съм наясно за всичките си изводи и заключения. Струва ми се, че има какво още да извлека! И не, че има недоразбрани неща, макар и да има, просто се натрапва усещането за многопластовост на съзнанието и не е сигурно какво се крие там... За многопластовостта на книгата мисля да не говоря, защото ще кажа нещо, което ще наложи да кажа още други неща и ще разваля евентуалното усещане на изненада и обърканост на бъдещ евентуален читател... май?! Определено накрая ти трябва известно време да се отърсиш – мен още ме държи, но ми се стори, че това ще е най – смисленият ми коментар на книгата.... което е мистерия, тъй като такива неща се правят на трезва глава, доколкото ми е ясно. Но тази вглъбеност е задоволителна, предполагам.
Ако трябва да изразя ясно мнението си за автора, хубаво че имам едно - две други подготвени четива, защото не зная как бих се справила с дочакването да си купя нещо друго негово... да видя дали ще ми хареса?! :)
Много точно в целта попаднаха и разсъжденията на Мураками за вечния живот, за еволюцията, за детайлите...

„... Хората неминуемо умират, тялото неминуемо се разлага. Времето запраща напред въпросната стрела. Но както вече споменах, мисълта продължава да дели до безкрайност това време. Парадоксът се превръща в истина. Стрелата така и не достига целта.
- С други думи – безсмъртие – казах аз.
- Точно така. В мислите си хората са безсмъртни. Макар че, по – точно казано, те не са безсмъртни, а са безкрайно, асимптотично близо до безсмъртието. Ето какво е вечният живот.
....
.... Човек става безсмъртен не като умножава времето, а като го дели до безкрайност.”

„Гълъбите знаят да оцеляват заради самата си гълъбовост.”

И тъй като съм съвсем наясно, че колкото и да е хубава една книга, при лош превод магията се изгубва, исках да отделя и миг за преводача – Емилия Л. Масларова. :)