Първата книга, която си купих от Алеята на книгата във Варна, e „Не беше тук и си отиде” на Георги Томов. Външният и’ вид тотално е на моя книга. Райчо Станев ми махаше от предната корица и въобще не чаках втори запитвания. Мат и прекрасност! Отидох, грабнах я и зачетох още същата вечер.
Започва с предговор на Блажев, който както става ясно е работил в тясна колаборация с автора. Сега като съм прочела вече сборника с разкази, прекрасна работа са свършили по подредбата им. Оформлението и шрифта са много предразполагащи към четене. Просто има някои шрифтове, които са създадени за четене, и ако бях малко по заинтересована щях да науча имената им и да ги... пласирам... в блога! :)
Както се хаванах да говоря на няколко пъти, разказите звучат много истински. Всеки познава един такъв чичо, който като седне на чашка, разказва най-изумителните истории за хора, които не познавш, но си сигурен, че са му близки приятели, така фамилиарно разказва той за тях. Такова е и усещането от разказите на Георги Томов. Все едно съм седнала на една маса с него и той ми говори ли говори - за училището, за казармата, за съседите и бабите пред блока. Когато имаш добър разказвач пред себе си, никога не е отегчително и не усещаш кога минава времето, в което е трябвало да си лягаш, защото утре си на работа.
Първият разказ „Пан Шветлан Железния” започна леко, носталгично-хумористично, а свърши прогаряйки дупка във вътрешностите и така стана един от любимите ми. „Така си беше” също много ми хареса, отношенията стил баща-син намирам за много мъжки и искрени. „Балъците умират на разсъмване”, „Залез” и „Камъче в обувката” ми бяха много интересни и ме държаха до края. А училищната поредица с „Червени карамфили”, „Рускинята”, а в последствие и „Господ Господ те обича обича” за мен бяха връх на целия сборник с разкази. И тъй като ги прочетох наведнъж, оставиха силен отклик у мен дори вече седмица след прочитането на сборника.
Единственото, което малко нарани женската ми гордост, е образът на „Жената” в поредицата от разкази. На моменти доста реалистичен, не мога да отрека, но тук-таме болезнено подигравателен ми се стори гласа на автора относно героините му. Но няма да задълбавам по този въпрос, тъй като определено вярвам, че целта на жената не е само да гледа дома си и да вгорчава живота на мъжа си, нито мисля, че всички жени са празноглави кучки както е в „Терпентин” (който междудругото, като изключим тази подробност, много ми допадна като изложение), но не отричам, че има и такива.
На кратко, приятно лятно четиво, което ми върна желанието да чета сборници с разкази и български писатели, едновременно!
Няма коментари:
Публикуване на коментар