събота, 31 август 2013 г.

"Пир в бърлогата", Хуан Пабло Вилялобос


Отдавна си падам по корицата на тази книга. Не е от типичните корици, които намирам за привлекателни. По-агресивна е, по-… Всъщност основното ми притеснение беше дали съдържанието ще може да покрие високите очаквания от корицата. Понякога имам такива притеснения, защо?! Почти съм сигурна, че има научно наименование за това, което бяга от патологията, но я има предвид.

Но сега когато бях в настроение и състояние на купуване на книги, си казах „защо не, аз те искам на бъдещата си библиотека, ти нямаш право на глас, всичко е наред!” И хубаво направих!

„Пир в бърлогата” на Хуан Пабло Вилялобос е интересно занимание, четиво за едно сядане. Скромните и’ стотина страници не са предизвикателство изобщо. Не е претенциозна или изискваща. Просто личният разказ на едно умно дете, какво е да си син на наркобарон, за имането, нямането и лоялността.

Обичам разкази от името на деца. Съвсем естествено е, тъй като обичам деца. Децата имат наивни мнения, които погледнати през призмата на възрастните са много болезнени. Логическите връзки, които прави хлапашкият мозък, са най-удовлетворяващото нещо за гледане, защото за разлика от възрастния, който си мисли, че знае всичко и изказва готови мнения, базирани на години труд и погрешни схващания, детето има познания за малко неща и наистина мисли, когато се изказва, изгражда идеи в момента.

Та главният герой е Точтли, когото наричат „зрял за възрастта му”, а за мен просто дете с необременен ум и свободни граници, а по малкото ми познание по въпроса твърде възможно – дете с аутизъм. На крехката си възраст той има много ясни представи за доверието между двама души, за властта и смъртта, но въпреки всичко е дете, заради което според мен трябва да му бъде простен егоцентризма и прищевките. Ако животът, който живее и отношението, което има, отблъсква определена група читатели, то те имат нужда да поговорят с повече деца или да вникнат по-надълбоко.

Имам любим пасаж, обобщаващ много добре героя и разказа му:

„Шапките, освен това, ако си струват, служат за отличаване. Тоест шапките са като кралските корони. Ако не си крал, можеш да носиш шапка,за да се отличаваш. А ако не си крал и не носиш шапка, в крайна сметка се оказваш обикновен никаквец.”

Краят на книгата е разкошен. Едновременно кореспондира с географското и социално място, на което се намира малкия Точтли, и детската му игривост и наивност. Тази книга бих поставила до „Има ли крокодили в морето” на Фабио Джеда, също от поредица „Отвъд”, тъй като и при двете животът на един, не зависи от това какъв човек е, а от мястото, на което е роден, което може да бъде видяно като клише, но мисля, че е възпитателен урок, който често забравяме.

Няма коментари:

Публикуване на коментар