Аз бях в Италия, Част 3.

Остана ми една последна поредичка със снимки - сиви и цветни, гълъбарски. Изненадана съм от собственическото поведение на италианските гълъби, доста ревниви се оказаха към пространството си. Също така гълъб беше най-живото нещо, което настъпих в Рим (обещавам не го изчерваках, само малко перца и то само защото сам мина под краката ми!). Луди птици!!

Но първо, пристанището за гондоли








Градската баня


















Ватикана след меса


Най-сполучливата ми снимка на Колизеума












И за да обобщя, ... няма да обобщавам. Може да се задържи по-задълго, ако не обобщавам.

Подобна поредица от Прага: Аз бях в Прага, Част 1.

Аз бях в Италия, Част 2.

Този път в рубриката „Хора” ми се ще да си позволя да кажа, че имам някои много добри попадения за маниера на снимане, който имам – бързо, тайно и откраднато. Да снимам в туристическа среда е прекрасно, защото всеки си върши работата и има толкова много хора и забележителности, че на никой не му прави впечатление насочения към него или не фотоапарат, ако въобще го види. Но пък е кошмарно препълнено и шансът да ти се получи снимка от раз е точно толкова, колкото и да е просто сбирщина от размазани фигури. А и човекът е самоволна единица – докато успееш да насочиш апарат към него, току виж решил да си тръгне, да промени поза или дейност, която ти е допадала за кадър. Считам обаче подобни снимки за много откровени. Затова когато поредицата ми с хора се получи така приятна, съм много доволна.

Та това са хората от Италия. Красиви са и за мен е чест, че се побраха сред рамките ми. :) Ако тази поредица ви допадне, може да разгледате подобна от Прага: Аз бях в Прага, Част 3.

P.S.: Ще ми се пак да дам това уточнение - Ако някой случайно се познае и не му е приятно да присъства в блога, моля, нека ми пише. / If somebody recognize himself from the pictures and is not ok being in my blog, please, write a comment and the picture will be deleted. And if, by any chance, there’s a picture of you and you like it, you may write a comment just to say “Hi”. :) You are here, because I think you are beautiful!
















ммм да! пътният знак показва отношението ми към обекта, над който се намира, без въобще да го обективизирам.... още момичетата вдясно може и да ме имат в кадър :)


Socially awkward person reporting for duty!! (starring me) :)














и тук да отбележа момичетата в млечно зелено долу вдясно :)

Аз бях в Италия, Част 1.

Италианствах! Италианствах мноооого! Видях Венеция, Рим, Ватикана, Флоренция, Верона и Падуа. Много красота се побра зад клепачите ми за много кратко време. И ако трябва да разказвам, едва ли бих могла да си спомня всички малки неща, които ме хващаха и ме тръшкаха от емоция по стени и площади. За едно съм сигурна обаче, обикалях из чужди градове и като детектив търсех красотности от видове, които ме вълнуват. Така че пак (както сторих след Прага) съм подготвила три части с избрани снимки, не конкретно подготвени, за да покажат и разкажат за градовете, в които съм била. Просто любими мои кадри на дъхавата атмосфера, която ми създаде Италия.

(*за информация за местата и снимки на забележителности, попитайте Google)

Започвам този път обаче с прозорчестия пост. Италия беше много благосклонна към тези ми пристрастия – всичките прозорци имат капаци! Това е най-романтичният детайл, който може да притежава един прозорец. Макар че селекцията ми е доста мрачна, сега като я гледам. Ловувах и пране! Бих могла да кажа, без да бягам от отговорност, че обичам да снимам прозорци и простряно пране на хора, живеещи близо и далече. :) Ако тази поредица ви допада, може да разгледате подобна от Прага: Аз бях в Прага, Част 2.


На мнение съм, че това е любимата ми снимка от всичките около 800, които направих.




























Тук всичките ми категории се събират в еднa.






Чаршафи в центъра а Рим


Венециански чаршафи


Ще ми се отново да отчета благодарности към най-невероятния Panasonic Lumix, чийто зуум ми донесе много по-прекрасни снимки от липсата му.

"Невидимите кризи", Георги Господинов

И тук дойде ред на „Невидимите кризи” на Господинов. Не че има още много да се каже. Даже ако исках да съм лаконична нямаше да кажа нищо. Щях само да сложа снимка на корицата. На мнение съм, че само това стига, за да бъде убеден читателят, че трябва да отиде ПАК до книжарницата. О да, и онзи цитат, който вървеше като реклама на книгата, още преди да излезе! Аз така се убедих и не съжалих никога!! Нека си поговорим.

„Жанет 45” не са изневерили на стила си да създават хартиени превъзходства. Ще съм кратка: ако можех да имам полигамни бракове с книгите си, това щеше да е импулсивен избор, базиран на външен вид, придружен от бърза венчавка.

„Невидимите кризи” е сборник с неща, които Господинов е имал да каже(или е нямал, но е намерил да каже). Взел е малки подробности, подредил е думите в точния ред и е сътворил красотности, точно както най’ ги обичам. Не на всеки му се получава да говори за вкусове, миризми и звуци и заедно с това да ги пресъздава в чуждите глави. Аз харесвам Господинов! Не съм фанатична, всъщност това и „Естествен роман” са единствените Господинови, които имам. Чела съм оттук-оттам и „Балади и Разпади”, докато съм била част от атмосферата на различни книжарници. Затова имам способността да съм обективна, нали?! Така мисля! Затова харесвам Господинов.

„Невидимите кризи” са в две части – кризите на „отказания свят” и кризите „обезпечени с литература”. В интерес на истината, преди да започна да чета, дори още преди да имам книгата, бях на мнение, че първата част ще ми е досадна, а имах много големи очаквания за втората литературна част. Но сега прочела и двете, твърдя, че „Отказаният свят” адски ме плени и съм фен на всяка от историите! Господинов успя да ме направи част от едно време, за което зная малко, почти нищо, накара ме да чувствам неща! Бях спечелена още от 1968-ма, след което всичко ескалира до „Паметта на небцето” и се задържа все така високо до „Европа сутрин, Европа вечер”, което определено беше много силен момент за мен по ред причини, част от които бъдещи магичности, надявам се!

Освен това ми се ще да направя девиз на цялата читателска гилдия „Четящият човек”!! И да заявя, че съм част от една обща кошница от мисли за Селинджър!! Иска ми се и да споделя, как докато четях цялата втора половина на книгата, все едно си говорех с учителя си по литература. Мисля, че и преди съм казвала тук колко близък го имахме и как той беше менторската ни фигура през гимназиалните години. Така познати и близки ми звучаха и литературните статии на Господинов, като тези на г-н Георгиев.

И това е! Ако трябва да обобщя – купете си книгата, мисля, че е естетски избор за попълнение на всяка библиотека! Особено на моята!! :)

P.S.: за повече съществена информация Книголандия и Литературата Днес, аз от там я получавам!

"1Q84" книга 1, Харуки Мураками

*трябва ли да обясня очилата?! най-японското нещо са ми :) отражението на лампата в тях ми напомня 2 луни и са ми подарък от същия период. о, да, все още нямам нищо за правене на снимки с дори бегла представа за качество и стил!

За 15 години четене, още не съм си научила урока. Когато една книга не върви, дори и любим автор да я е писал, всъщност ОСОБЕНО когато любим автор я е писал, трябва да и’ дадеш почивка, да СИ дадеш почивка. Четенето ми е в дупка!

Началото на годината започнах „1Q84” на Харуки Мураками и с твърдо убеждение мога да кажа, че минаха повече от 2 месеца мъчително и незадоволително четене, и то само за първа книга от три! Отвратително се непонасям! А всъщност книгата ми хареса, просто не беше моментът за нея. Преди да започна серията очаквах, че като свърша първата книга, веднага ще искам да изгълтам и втората, и третата. Не! Определено ги оставям за късно лято, ранна есен – тогава съм забелязала е най-подходящият момент.

Ще споделя и една тайна! Ще изчакам малко с Мураками и заради друго.... Имам чувството, че някой го открадна от мен! Преди си беше само мой и исках да разпространя обичта, а сега почти ми тежи, все едно си нямам нищо мое! А е пролет. :)

Все пак много ми се ще да отбележа, че запалих мама по Мураками преди известно време и тя е човекът, който поема словесните препратки в ежедневния живот. Тя ми подари и трилогията „1Q84” за празниците! И толкова им се радвам красиви и подредени на рафта ми в хола. Като си имам собствена библиотека, ще си подредя всички книги на Мураками една до друга и в слънчевите сутрини ще ставам, ще си правя кафе, ще минавам покрай библиотеката си на път за верандата и ще прокарвам пръсти по гръбчетата Муракамини.... идеята ми беше, че този път издателство „Колибри” са направили адски стилна трилогия, което ме изпълва с трихромно настроение (от основните).

Що се отнася до книгата, май нямам много за казване, все пак е само 1/3 от цялата плътност. В интерес на истината ако бих побрала преживяването си с нея вместо в 3 месеца, в 3 дни, бих била много впечатлена. В книгата има всичко, което обичам у писането на Харуки! Мистерии, обикновени герои, които се забъркват в неописуема поредица от събития, които съм почти сигурна, че имат общо по между си, но съм крайно объркана какво. Този път няма котки, но пък има куче, което не подозира, че е такова и обича да яде спанак. Малко политика, история, музика и литература. И две Луни, без понятие за гравитация.

Общо взето има двама главни герои, които се редуват глава по глава. На мен любим ми е Тенго, учител по математика и посредствен писател, с ужасни спомени от детството. При него всичко ми е смахнато на високо ниво, но пък той самият, като образ, допринася за спокойствието ми и хармонията от четенето. Женският главен герой е Аомаме, спортист с опасни странични занимания, и отново ужасно детство. Да си призная, не ми е никак приятна. В нейната част от главите много по’ ме вълнуваха второстепенните хора и тяхната пред- и следистория (особено вдовицата).

Не съм сигурна умишлено ли е, или само на мен така ми изглежда, но сякаш стилът на писане на главите за Тенго и тези за Аомаме се различават и то така, все едно са свързани със статуса на героя, като да допринасят за образа му. Ако е така наистина, определено ми повлия, и дори мисля, че е част от причината, поради която Аомаме остана от негативната страна на симпатиите ми.

Има много за чудене. И о, как се завърта сюжета!! Невероятно е!! Сега като си мисля за това и се вълнувам, и искам да прочета следващите две наведнъж! Но реалистът в мен крещи. Само чакам първа възможност и десеттина свободни от какви да е задължения дни, това ще е заниманието!

„Самите паяци надали съзнаваха, че са „търпеливи”. Паякът няма друга специална способност, освен тази да плете мрежа, и никакъв друг избор на „лайфстайл”, освен да бъде неподвижен. Така щеше да си стои на едно място в очакване на плячка, докато в естествения ред на нещата не се съсухри и умре. Всичко това е генетично предопределено. Паякът нито се обърква, нито се отчайва, нито съжалява. Никакви метафизични съмнения, нито морални усложнения. Предполагам.” <- много ми напомня на любимите ми мравки през дъждовните дни от „Норвежка гора” и мисля, че е също толкова прекрасно!

Нова Новина

Вчера осъществих една малка идея, която имах от известно време. Блогът вече официално си има Фейсбук дом. Заповядайте ми на гости!

Новата Like страница на блога във Фейсбук ми позволява да споделя всяко малко книжно нещо, което ме е усмихнало или развълнувало ежедневно, като едновременно запазя форма’та на читателски дневник, който блогът придоби, или за който се старая. Особено напоследък имам малко време за четене, но това в никой случай не значи, че не съществувам в тази насока. Ще ви показвам корици от други страни, които са ми направили впечатление, фотографии на книги, които стоплят душата, всякакви форми на любов и признание към четенето, както и креативността на всички хора. :)

Съзнавам също, че блогът не е особено удобен и достъпен за всеки. Фейсбук страницата ще предложи платформа на повече хора, като въобще не е нужно да говорим по темата за последната ми прочетена книга. Всяко мнение по всяка тема се приема за добре дошло! Иронията и сарказмът винаги са високо оценявани. Хейтът няма да се толерира, освен ако админът, т.е. аз, не хейти в същата насока. :) Ако тази страница роди дискусии от всякакъв вид, ще съм адски щастлива! Освен това също много ще се радвам на препоръки за книги. Искрено се надявам от идеята да се получи нещо и да се посъберем, хора с общи пристрастия.

Пряк линк към страницата има вдясно ---->
Натиснете Like-бутона и ми кажете „Здрасти!” Най-обичам да се запознавам!

"Часът на Чудовището", Патрик Нес

След празниците исках да си подаря някое книжно бижу, не за да интелектуалствам, а за да задоволя нуждите си за прекрасност в книжна форма. „Часът на чудовището” отговори на всичките ми желания. Бързо, много емоционално четиво, с картинки. Какво повече може да иска едно момиче със сърце, което в последния месец (да не кажа последните 5 месеца) е погледнало няколко пъти в очите Горгоната Медуза. Няма да издам много, ако кажа, че снощи си похлипах, свита в леглото, дочитайки книгата (само няколко тихи сълзички и една-две дълбоки тежки въздишки).

Всъщност, за да съм откровена, дори не е нужно човек да чете прелестницата, за да му донесе удоволствие споделянето на компанията и’. Илюстрациите на Джим Кей ме омагьосаха още преди да зная за какво става дума в книгата, дори още преди да я притежавам, дори още преди да зная че е книга.... Два цвята, или дори отсъствието на цвят(за феновете на тезата, че черното и бялото не са точно цветове), много натежават в полза на историята. Не я повтарят, а я допълват. Добавят детайли, които нямат никакво значение за повествованието, но подреждат една нова триизмерност в ума ми. Зайчето - ветропоказател, конят - неволен свидел, прашната пеперуда, всяко тисово листенце и плодче за мен имаха значение. Крайно стилна изненада ми се видя твърдата корица в мастилено синьо - единствения цвят, върху който контрастират черните клони и бялата луна, особено ако се задълбая във универсалната символика на синия цвят (имам отдавна познато в блога страстие към големи символи и метафори :D ).



А как ухае тази книга!! Ще се радвам да разбера, с всички копия ли е така или само с моето. Когато бях малка, в Балчик имаше една книжарница „Мъдрост”, продаваха всичко от канцелария, през книги, до четки, бои и платна. Там мама и татко ме водеха да си избирам книжки за големи, в ерата ми на Джани Родари и Астрид Линдгрен. От спомените ми на 8-10 годишна мястото беше огромно и миришеше на всичко, което обичам. Тогава още не знаех за популярния аромат на бебе, който по-късно стана другия ми любим естествен аромат. Отплеснах се....

Та „Часът на Чудовището”. Историята е по идея на Шавон Доу, съшита с думите на Патрик Нес. Той успява да разкаже просто, като за деца, но адски силно и внушително, като за възрастни, историята на Конър, 13 годишно момче, на което му се налага твърде бързо да порасне. Седя и си мисля, че животът на децата е доста по-сложен от този на възрастните – проблемите, с които се сблъскават, са също толкова проблемни, но опитът и силите им са несравнимо малки. Фактът, че трябва да ставаш човек, докато тепърва разбираш, че си такъв, ми се струва ужасяващ. Що се отнася до Конър, той попада на своето тисово Чудовище съвсем случайно. Патрик Нес прекрасно рисува историята и аз, която умишлено избегнах всякакви спойлъри, и’ се насладих максимално, изненадвана или умилявана многократно. Затова няма да спойлвам и аз – има чудовища, има часове, има истини и приказки, има и малко физическа разправа и разрушение за феновете на агресията, и най-красивото изречение на света „Аз те виждам.”



Накрая ми се ще да благодаря на Преслав от „Литературата днес”, който ми помогна в миг на двоумение и ме насочи към правилния избор и на Блажев от „Книголандия”, който възбуди интереса още в началото.

P.S.: нещо ново се е случило с формата на сайта и не мога да подреждам снимките в каквато си форма и размер искам, затова е малко ригиден този пост, или не само за това?!