четвъртък, 22 декември 2011 г.

"Лудата Дорис", Момчил Николов

„Лудата Дорис” е втората книга на Момчил Николов, която се осмелявам да прочета. Казвам „осмелявам се” все едно става дума за игра на „истина или риск” и чесно да си призная цялата книга е свързана сякаш с една тайна ъндърграунд игра на „истина или риск” – ще повярваш ли или ще се осмелиш да продължиш напред и да си избереш друго за вярване. Разказите ми напомниха повече на един възрастен поглед на Джани Родари, отколкото на „Машините” в интерес на истината. Сборник с небивалици, които всъщност забравят да изпият хапчето си реализъм.

Знаейки, че този сборник е от началото на писателската кариера на Момчил Николов, ми даде нагласата, че чета чернова на всички мисли, имали амбиция да са силни истории! И под чернова имам предвид само най-хубавото – виждах как идеята се разгръща от един разказ в друг, притичва да се скрие в полите на трети и после най-неочаквано изскача от някъде другаде. Нямаше нищо по-забавно от това да гоня различни идеи и да се опитвам да ги подреждам в пъзел. Разбира се имам си любими разкази, ще ги напиша най-отдолу извън текста.

Що се отнася до разказа „Лудата Дорис”, мисля, че той много правилно дава името на сборника! Харесвам го повече от много! Толкова много, че бих направила кратък филм по него. Даже може и да го направя някой ден! Никой да не ми краде идеята! Ако някой все пак я открадне, нека е наистина нещо много добро, заслужаващо си тежестта на съвестта от кражбата! (край на неконтролирания поток)

Още обожавам начина, по който тези разкази са написани от перспективата на човек, занимаващ се с обучение по медицина. Ако си кой да е друг, това не би направило впечатление; ако си студент медик, някои неща ти се струват по-смешни и нелепи. Може би е само от мен, но имаше места където просто бях удивена от малки хрумки. Лично обвинявам Момчил Николов, ако на хората на спирката и в автобуса съм се сторила причудлива или дори странна, смееща се на четивото си, седяща в малка, но редовна сутрешна тълпа на път за упражнения! Просто нямаше как да не се удивя на проникновението на някой редове от книгата.

Определено ми се хареса и „Пътници” със стереотипните си герои поставени в една далеч от стереотипната среда. Култови са говорещите Кози, дар на еволюцията.
И накрая може да се обобщи с едно изречение на автора – „Гледам и си казвам – тия са луди, луди, ама всичко им е наред.”

Любимите ми разкази – „Страстен разказ”, „Сън”, „Бисери”, „Роналдо и Мариета”, „Писмото”, „Танцуващият с вълци”

Любимите ми 2 цитата:

„И тъй като чувството за вина твърде рязко замени досегашното му относително постоянно чувство на недоволство, Статис стана неуверен и объркан. И като поседя няколко дена объркан, разбра, че цял живот ще си остане объркан. Мисълта, че ще бъде объркан толкова много години (около 55, при средна продължителност на живота 75 години), беше ужасяваща и той реши да се самоубие.” („Статис и Електра” - 1997)

„Или, което е по-вероятно, въобще не били пътници, ами някакви междинни, глуповати съчетания от празни приказки и твърде здрав разум.”(„Пътници” - 1996)

Няма коментари:

Публикуване на коментар