понеделник, 31 януари 2011 г.

Където тя говори за себе си!

От близо седмица постоянно имам усещането, че пропускам да направя нещо. Нещо конкретно, което все ми се изплъзва от ума. Иии днес се сетих. Пропуснах да отбележа така важната новина, която озари читателския ми небосклон преди по – малко от седмица.

Габриел Гарсия Маркес отново ще се издава в България! О.О

И не че искам да се хваля, но определено си мисля, че светът се върти около моята особа!! О, сладко съвършенство на стеченията на събитията!

В интерес на истината небивало внимание се отдаде повече от обикновено около особата на Маркес, така че тази галеща ушите новина не беше съвсем неочаквана. Покрай Льоса, а и някакво огромно биографично издание, Маркес като че настоятелно напомни за себе си преди да се оповести, че наказанието ни е премахнато и вече можем да отърсим глава и да започнем отношенията по между си на чисто, все едно никога нищо не е било!
Очаквам с най – голямо нетърпение „За любовта и други демони” като Коледен подарък за 2011 (освен ако не се появи за рождения ми ден, или за 1 ноември, или за 25 септември, или пък за 15 септември... така де). Зная, че нямам октомврийска дата, но не се сетих за подходящ празник; да речем че компенсирах с 2 дати за декември и 2 за септември!
Изпуснах потока...

Сега остава будната съвест на Селинджър да заспи, и роднините му да решат, че ще спечелят милиони, издавайки най – добрите му, както ще се окаже, творби... макар че, обвиъсли, не виждам на къде след „Девет разказа и Семейство Глас”... също ще е хубаво да имам бездънен гардероб, където безкрайно да се появяват части от „Пътеводителя”, чието качество да не се различава ни най – малко, от това на предходните... или пък направо да притежавам Пътеводителя. Охх...

Изводите от тази статия са, че съм егоцентрична и доволна!

Искаше ми се много да използвам думата високопарно, но не намерих къде да я поставя, така че и’ отделям специално изречение накрая! Високопарно!

неделя, 23 януари 2011 г.

"Преследване на дива овца", Харуки Мураками

Аз отново съм на Мураками вълна!
Как се получават зависимостите. Седиш си един ден, нищо не подозиращ, справяш се със себе си; на другия ден си друг – нещо случайно ти се е харесало и вече не можеш да си спомниш кой си бил преди това, и всичко, което правиш, мислиш, виждаш е вече пречупено през чужда призма, която всъщност е твоята призма... или пък ти си призма...

Последния път като четох японеца вече бях решена, че ще изчета всичко негово, ще го правя малко по малко, за да не се пренаситя или пък нараня somehow. Свръхдозата е враг! (не мога да си обясня все още защо към тази тема залитнах) Та от „Норвежка гора” минаха 4-5 месеца и аз така... коя да бъде, коя да бъде?! Хайде да е „Преследване на дива овца” – Мия я прочете. И о, свято вдъхновение! Ритуал по четенето на книги на Мураками мисля да си създам!
1. вземам книгата в ръце и завирам нос между страниците. Да, мирис на нова книга. Но се усеща и тръпка от бъдещ хаос, който се очаква да настъпи в нечия глава.
2. прочитане на заглавията на главите! Понякога дори само това стига, за да си доволно запълнен.
3. същинското четене. Имах глави които препрочитах, ей така, заради самия подбор на думите.

Сега по същество за „Преследване на дива овца”. Историята си струва, заради самото приключение. Едни книги са много добри, но към края вече си наясно как ще свършат, носят облекчение и юют. От Мураками не може да се очаква подобно нещо. За да съм искрена, не съм сигурна все още какво се случи накрая. Някои събития си дойдоха на мястото, а други се изгубиха безвъзвратно... Всъщност първото ми деяние, като съм на разумно отстояние от книжарница, ще е да си купя официалното продължение „Танцувай, танцувай, танцувай”. Едва ли ще донесе яснота по всеки въпрос, но поне ще ме удовлетвори факта, че не спирам посредата.

Иска ми се да отдам значимото на овцете, китовете, комбинезоните, времето, къщите, хората, ушите.... И как не се изморих да говоря за ушите. Мисля, че скоро нищо не ме е впечатлявало толкова, както този мини-култ на човешката анатомия.

Седях и си мислех за иронията в основата на идеята за книгата. Овцешкият манталитет срещу една всемогъща овца със звезда на гърба. Йерархията на овцете също много интригува. Понякога се чудя дали светът, от който имаме представа, всъщност (не) е лъжа.

Малък екстаз в действителност, щом се сетя как някой ден ще прочета всички книги на Мураками.

Заради утоляването на жаждата и няколко цитата:

„Някои неща се забравят, някои неща изчезват, някои неща умират. Но като цяло това едва ли може да се нарече трагедия.”

„Ние не сме китове – и това е единствената важна тема в основата на половия ни живот.”

„Като цяло хората, които умеят да пишат писма, не изпитват нужда да го правят. Имат предостатъчно живот, който да живеят в собствения си контекст. Това разбира се е само мое мнение. Може би е невъзможно да живееш в някакъв контекст.”

„Точно сега вали сняг. Сняг като люспи от мозъка на друг.”

неделя, 16 януари 2011 г.

"Преводачът на болести", Джумпа Лахири

Винаги съм смятала, че разказът е една от най – трудните форми за творческо изразяване. Роман би могъл да напише всеки, който притежава талант да борави с думите и има достатъчно въображение, за да го подарява и на други. Разказът обаче изисква много повече. Разказът, за да живее, има нужда от начало и край, които взимат дъха. Има нужда от смях и от сълзи. От герои, които са толкова наситени, че в десеттината страници, в които ги познаваш, те са целият свят. Винаги съм била много привързана към разказите. Бях още малка, когато през летните ваканции четях О’Хенри и се чувствах възрастна и интелигентно докосната от литературата(ей, много ме бива да избухвам в подобни префърцунщини). Ами Бредбъри – бог!! Странно защо обаче, винаги съм си мислела, че това е една форма присъща за мъжете. Може би заради локиката, липсата на разпиляност, краткостта на изказа, липсата на превзетост. Сега усещам, че подобна теза е адски сексистка, но пък наскоро разбрах, че стереотипите са спестяване на психологична енергия, така че може би просто спестявам. Или пък нямам достатъчно богат наръчник от прочетени книги, който да ме убеди в противното!

И та дааа... Дойде и това време. Още миналия път, когато ходих в книжарницата си харесах сборника с разкази на Джумпа Лахири и си го поставих в „ту рийд”-листа. И сега съм направо омагьосана от разказите на една жена. Няма да крия, че всъщност бях пристрастна, копувайки тази книга, заради заглавието - „Преводачът на болести”. Освен това за мен щеше да бъде предизвикателство да прочета женски разкази, при това индийски! А корицата?! В първия момент малко заприличва на корица на чиклит, но тази комбинация от лилаво и оранжево и нарисуваната ръка. Много ми харесва оформлението.

И възможно ли е още първият разказ да е така прекрасен! „Временно положение” ми взе ума. И всеки следващ, в интерес на истината. Джумпа наистина я бива с разказите. Всяко начало, всеки край. Не зная как се получи така, но любимите ми разкази от книгата са първият и последният – „Третият и последен континент”. Един сборник направен с вкус!

Препоръчвам я! Охх... даже препоръчвам е меко казано! Много ме развълнува мен! Аз естествено лесно се вълнувам, но какво пък! Освен това, ако моите думи не стигат, сборникът има Пулицър за 2000 година и 3 страни на кориците с подобни, но авторитетни изказвания, все пак излишни според мен, защото книгата е прекрасна и без някой да ме убеждава така настойчиво в това!!

Любими още са ми и „Когато господин Пирзада идваше на вечеря” и „Преводачът на болести”. Имам и едно много любимо пасажче от „Този дом благословен” – задачка-закачка :)

О, и книгоразделителят не е подарък, към книгата макар така удивително да изглеждат част един от друг; просто етикет от пуловер :)

неделя, 9 януари 2011 г.

"Прекрасният нов свят", Олдъс Хъксли

Започвам Новата година с тематично заглавие. Нямам претенции да съм суеверна, макар понякога да съм склонна на несъзнателни и необясними действия и констатации. В такъв случай не ще съдя за предстоящата година по книгата, с която навлязох в нея. Но ако все пак трябва да направя някаква връзка, нека така да бъде. Дано прочетените ми книги през 2011 да насаждат противоречия, да изненадват и да будят интересни разговори като този, побутнал ме към „Прекрасният нов свят”.

Много ми се щеше монологът ми по книгата на Олдъс Хъксли да се завърти в насока темата за утопиите и невъзможността на една съвършена система да съществува в един несъвършен свят. Но сега, когато мисля за това, то идва съвсем ясно и близко до разсъдъка и ми се струва излишно да го коментирам. А и книгата много ме изненада с една от последните си глави, в която словото на Хъксли много ми напомни старото прозрение „Народът иска хляб и зрелища”. Става дума за това, че мъката, болката, незадоволените страсти са много по зрелищни, интересни, грандиозни от щастието и спокойствието. С разликата, че тук народът са представители на най – висшата класа, интелигенцията на това имагинерно общество, които бягат от хубавия му строй и се съмняват в правотата на голямата машина, на която принадлежат. Това ме наведе на мисли как именно тези, които се стремят към съвършенство после искат да го рушат... Чудя се защо не се учим от грешки. (И ако сега говоря високопарно, то е само защото внимавам какво казвам, за да не кажа твърде много.)

Книгата твърде удачно напомня на „1984” на Оруел, защото отново хвърля размисли върху правилно и неправилно, морал, работа на един човек в системата, даваща живот на обществото. Ако трябва да съм искрена обаче, като един мижав любител на фантастика в романа ми хареса основно описанието на този свят, който няма основа в нашия, свят, в който „всеки принадлежи на всички” и е противозаконно да се радваш на самотата си. Що се отнася до развитието на действието и още повече до героите, не бих казала, че съм фен. За пръв път ми се случва да не харесам нито един от героите на дадена книга.

Въпреки това не отричам в никой случай колко невероятно завладяна бях от идеята за бутилирането на деца!

„В истинския си вид щастието винаги изглежда доста жалко в сравнение с прекалено пищното нещастие. И устойчивостта, разбира се, не е толкова зрелищна, колкото неустойчивостта. И в доволството няма и следа от блясъка на очарователната битка срещу неудачите, нищо от тръпката на живописната схватка с изкушението или съдбоносното поражение, причинено от страст или съмнение. Щастието никога не е грандиозно зрелище.”

петък, 7 януари 2011 г.

Дега и компания

Мислех си, че ще имам тема за днес. Не, че чаках вдъхновение. Всъщност чаках събитие. Вдъхновенията са съкава работа.

Във Варна за около месец щеше да има изложба със склупторите на Дега. Аз съм голям профан по отношение на ... да речем, на такъв тип изкуство. Но какво пък - една изложба! Току виж съм се просветлила. А и човек никога не може да бъде напълно сигурен за нещата, с които не се е сблъсквал.

Да си кажа право, Дега ми човъркаше мозъка отдавна. Първо гледах началото на един документален филм за него. Не можах да понеса повече от 10 минути, с оглед на това, че 2/3 от фона беше обладан от балерини – изправени, наведени, облечени, голи, на палци, една, няколко, деца... Не, че имам нещо против балета, но ми дойде малко повече Дега и изкуството му. Та така де, реших да не се натоварвам, гледайки филма и се забих нейде из Интернет пространството.
Месец по-късно (примерно) имах малко и нищожно кратко посещение на милата ни столица. Бяха отворили изложбата на Дега и идеята беше да погъделичкам любопитството си и да разбуля мистериите на фетишизма, отивайки. Уви, времето ни потисна и ни позволи да изживеем само мащабни, изморителни и оставащи в историята събития.
Месец по-късно (примерно) обаче, изложбата дойде във Варна. Хорей!! Имаше надежда за проядената ми от културно невежество душа. Имах два опита. При първия музейната управа току виж беше решила да затвори величествената сграда точно 2 минути след като влязох в нея, един час преди края на нормалното работно време, заради климатични условия, повече от добри според мен, като билет нямаше как да ми бъде продаден. Вторият ми опит беше още по – неуспешен – 2 дни преди официалното закриване на изложбата нея вече я нямаше!

Не съм човек на конспирациите, или поне често се стремя да го казвам, май ми харесва как звучи („Не, че съм конспиративна личност, но определено хората са се наговорили да ме изнервят днес!”, „Не, че съм фен на конспирациите, но определено мисля, че липсата на кафе, почти-за-малко умирането ми на светофар, закъсняването ми за анатомия и забравянето на ластичка за коса в един и същи ден не е случайност!”, и т.н., като отчитаме факта, че обичам да стигам до такива умозаключения, само като съм изнервена, което е рядко събитие, надявам се... ) .... до къде стигнах... идеята ми беше, че макар да вярвам, че всичко е случайност, мисля, че някой държеше да не посетя тези склуптори... Дега!! (гледам подозряващо)

Оставам с една изложба по – невежа! Но все пак възможно ли е да съм влюбена във вратата на Археологическия музей?!

P.S.: май прекалих с дългите и несвързани изречения, цинизма, измислените думички и деепричастията този път! whatever...