"Вината в нашите звезди", Джон Грийн

На 7. Август ЕГМОНТ направиха най-доброто нещо, което човек може да направи на 7. Август! Пуснаха в продажба „Вината в нашите звезди” на Джон Грийн (The Fault in Our Stars by John Green). И всичко щеше да е по-малко шумно дори и в моя свят, ако знаех от по-рано за съществуваща вероянтост Джон да се превежда и на български. Но не, аз научих за събитието от неговия Tumblr, и тук беше момента, в който възпявах присъствието на Tumblr. Съответно на 8. Август вече притежавах книгата, направо от кашона на пода в книжарницата – току що донесена – в моите ръце.

Не зная от къде да започна... за Джон говорих покрай Looking for Alaska. Когато написа „Вината в нашите звезди”, той подписа всички първи страници на първото издание на книгата. ВСИЧКИ ПЪРВИ СТРАНИЦИ! Въобще във вече не толкова малкото общество, което те двамата с Ханк създадоха, написването и излизането на тази книга беше фурор. Затова се и поражда цялото вълнение у мен – просто си мисля за всички тези хора, с които съм споделила едно изживяване.

Що се отнася до ЕГМОНТ и това, което са сътворили – браво! Запазването на стила на оригиналната корица ми се струва прекрасно решение. Първия път като я видях в Интернет, четях буквите и не можех да разбера, че са българските. Каква странна способност за възприемане има човешкият мозък. Шрифтовете са подбрани прекрасно, въобще оформлението е точно каквото трябва да бъде! Преводът на Анна Стоева много ми допадна. Силните изречения , които бях чувала и чела много преди това, сега звучат съвсем същите макар и на български, носят себе си през езиците.

Книгата прочетох за 2 дни и то само защото съм бавен читател. „Вината в нашите звезди” се чете леко и увлекателно. Остроумна и интелигентна е и е успяла да побере всички емоции! Определено може да бръкне дълбоко в душата, особено на професионален хипохондрик... Занимава се с тежки теми като раково болни деца, безпътни родители, нелепицата на утехата и егоцентричността на Вселената, и всичко това през закачката и нежността на една любов. Хейзъл е прекрасна млада дама, която не спира да ме поразява с хладнокръвието си. В стила на книгата няма как да не се пошегувам - то е пряко следствие от недостатъчния приток на кислород. Огъстъс е мъж, роден да е герой. Има Хамлетовска нотка в човека, който е избрал да бъде, макар че едва ли е преодолимо предвид ситуацията. Харесвам ги и двамата и харесвам тази книжна любов, която ги кара да съществуват.

Не плаках на края на „Вината в нашите звезди”. Забелязах, че това е очакваната реакция. Не съм тотално обсебена и това не е любимата ми, но определено мисля, че е тази прекрасна книга, която заема мястото си в онова кътче, запазено за Грийн и всичко, което правят!

Имам 1ооо любими пасажа, които бих споделила, но книгата е нова и едно от големите приключения е издирването на любимости в нова книга, така че ще напиша само едно малко изречение, което много ми говори:

„Истинските герои не са тези, които правят нещо; истинските герои са тези, които ЗАБЕЛЯЗВАТ нещата, обръщат внимание.”

P.S.: И онези думи на бащата за Вселената!! (лице изпълнено с възторг от думите)

OKAY. - OKAY.

"Белези", Антъни Кийдис и Лари Сломан

В последния месец изпаднах в едно, подобно на обсесивно–компулсивно, купуване на книги. Искам да ги притежавам всичките! Но изключително важна за лятното ми светоусещане беше една юлска вечер. Във Варна книжарницата на ъгъла на Севастопол работи до 12 p.m., сякаш специално за всички нас – вещиците, които не излизаме по светло през средните 2-3 месеца от годината. Така една от хрумките ми за безцелно самотно странастване след 9 p.m. завърши с притежанието на „Белези” от Антъни Кийдис и Лари Сломан. Всъщност едва ли има по-логично подреждане на събитията от това, с оглед на съвсем близкобъдещното ми концертстване! :) Red Hot Chili Peppers в България!

Излязох от книжарницата, прекосих улицата, намерих си най-удобната (и светла по възможност) пейка на Севастопол, натиках си слушалчиците в ушите, надъних Red Hot и в следващите 2 часа четох именно там!

Не мога да опиша колко красиво сътворено е това издание – от шрифта, през всяка от страниците, до всяка една снимка. Да не започвам с тактилните усещания... А аромата?! Отдавна офсетовата хартия не е напомняла за съществуването си така твърдо и ясно!

Ако обаче групата или Антъни в частност е идол с параклис у вас, не препоръчвам тази книга. Едва ли би се харесал повече след прочита и’. На места тя е почти наръчник за друсане от няколко егоцентрични копеленца, последвани от места, където е наръчник за отказване. И така до края. Но аз имах нужда от тази книга. Като че си станахме близки аз и групата, все едно съм била бакстейдж на всеки концерт. А най-важното за мен беше, че успях поне минимално да се докосна до създаването на музиката и текстовете. Магия!! Тези хора са ми магия! Подходът и любовта им към музиката... и как само музиката е тази, която е успяла да ги задържи заедно и дишащи! Книгата е писана до 2004 година, което изключва от разказите целия процес около създаването на Stadium Arcadium, не ми пречи на мен, но е информация, а не знаех как да я вмъкна с друго съобщително изречение. Освен това като съм започнала със съобщаващите изречения в този абзац, искам още да вмъкна, че мисля, че преводът е направен прекрасно и като че с много внимание към групата, така че благодарности към Николай Василев.

Цялата книга носи едно настроение за Холивуд, което бях придобила, четейки „Гробище за лунатици” на Бредбъри. Такива мисли ми се прокраднаха и малко преди да започна да чета автобиографията, когато за пореден път слушах Californication. От една страна място, зловещо и самотно, където се раждат и умират хора и вътре, и вън от биологичното определение. Но от друга страна място със свои собствени вибрации, което винаги е там за теб. Обяснението покрай написването на Under the Bridge прекрасно се прегърна с всичките ми разсъждения!

Флий тотално ме спечели! И това ми стига даже! :)

А някои от думите на Антъни са ми адски любими и се радвам, че ги имам за себе си! Ще завърша с малко от тях, защото точно в момента с това изречение сме като едно:

„Като се замисля, това е едно от сполучливите определения за лудостта – да правиш все същото отново и отново, надявайки се резултатът да бъде различен.”

Видеохолика 2012

След джаз феста успях да посетя и три от петте дни на Videoholica – международен видео арт фестивал, по мои думи фест за късометражно кино, което е повече от неакуратно, тъй като в по-ранните часове на деня преди 8 p.m., когато тялото ми не иска да съществува в юлско-августовските следобеди, са се случвали събития, за които превареният ми кортекс не държи да разбира. Ииии... след това първо изречение може и да кажа нещо съществено. Приемам залози в течение на един ред многоточие
.....................................................................................

Всъщност нямах намерение да пиша за този фест, тъй като смятах, че вдъхновението от късометражното кино е сурово и само за себе си, не търпи други видове вдъхновение. Обаче ми попаднаха два филма, за които искам да споделя,... които искам да споделя (с повече късмет и познание за работа с пространства, над които нямам власт).

The Lilies of the Field from Josephine Sowden on Vimeo.

Първият е на Джоузефин Соудън от тази година The Lilies of the Field. Вече съм го гледала 1288 пъти.... примерно. Не мога да спра. Като че е всичко, от което имам нужда, за да се освободя. Тя отива там и отмива всичката болка, изчегърква всяко съмнение от себе си, изпитва физически прозрението. Или може би дори винаги остава объркана. Lie, lie, lie, lie… И как калта е коренната противоположност на кадифената рокля и перфектната работа, но толкова прекрасно и' стои въпреки всичко, защото е истинска предполагам, има я и е гушлива. Не зная, но много ми бърка в душата този клип. По хубавия начин, все едно бръква за да вади размишления и подигравки, иронии на килограм. Обичам други хора да могат с изкуство да ме изкажат!

Sound art perfomance from leonid dutov on Vimeo.

За втория филм ми беше все тая до сами надписите. А сега си мисля за него всеки път като мисля за Видеохоликата. Българското заглавие ми звучи по-добре – Саунд Арт в изпълнение на Бригада #1 на Леонид Дутов. Колко малко му трябва на един филм да се превърне от безразлични 3 минути в правилните 3 минути и 15 секунди. Как непознатите могат да ти предадат своята мъдрост, без да искат даже. И взех да се чудя колко ли пъти съм пропуснала да събирам важните неща от улицата. Много обичам улиците!

И толкова откъм фестивали, макар да крия красоти в ръкавите, ще ги попивам самичка, като гъба и ще се надявам да порастна...

VarnaSummerJazz

По прекрасно стечение на обстоятелствата се оказах във Варна за VarnaSummer фестивалите и сметнах за редно да се впусна във фестивалстване. Изминаха трите дни на джаз феста, който ме направи адски доволна от факта, че обичам джаз. Изпълних душата си и научих неща за себе си. Стигнах до заключения! Явно съм глобално животно с последните си две изречения...

Петък ни въведе в събитието с Funkallero, като да добием представа за общото настроение и да настроим инструменталния си заряд на джаз честоти. Последва Alexandrina Simeon Quintet – германска група с прелестна българка за вокалистка. Гласът и’ - магия за настроението ми. Стигнах до заключението, че около всяка певица, която съм виждала да пее джаз, има една такава хармонична аура, като че всичко и’ се случва с лекота и финес. На събитието бях с прелестна дамска компания.

Вторият ден, съботен, бях в долната част на диапазона си от енергия, но по никой начин това не ми попречи да се насладя на Leszek Mozdzer – полски пианист със огромни дози страст в пръстите и тотално вписващ се в представата ми за пианистите, ако бях от хората, които стереотипизират други хора. :) Към слушането и оценянето допринесе, че бях именно в компанията на новите ми познати от Полша, носещи ми радост. Същата вечер последваха и GBG Project. Момчетата свириха със заряд, но да съм искрена към онзи момент възприемах музиката им по-скоро като обучение, не като разпускане. Изпаднах в размишления за джаза, за начина, по който се свири и начина, по който се слуша. Накараха ме да се замисля къде свършват пределите на човека, харесващ музиката и къде започват тези на истинския джаз-ценител.

Неделя даде прелестен завършек! Peter Momchev Quartet и Black Sea Quartet ми навяха нови хубави мисли за квартетите, а всеки бас, който беше изсвирен тази вечер, ме жегна някак повече от обикновено. Мисля, че се бях настроила на бас тематика, а е твърде възможно и сега да съм басова.

Вътрешният двор на Археологическия музей бе най подходящото място за подобно събитие. Така ми се струва. Беше уютно, макар и през лятото, някак лично, дори интимно на моменти. Така мястото, хората, компанията ми от всяка от вечерите и музиката успяха да ме окрилят плътно за 3 дни! Дано да не съм се приближила твърде към Слънцето и восъкът все още да държи перата ми!