"Пумпал. Брутална приказка", Владислав Тодоров

Нямах намерение да пиша за „Пумпал“ на Владислав Тодоров. Не защото не обичам да пиша негативни публикации. Правила съм го за големи класики. Просто с тази книга не можахме да се срещнем. Аз имах ... да речем не високи, но различни очаквания към това, което ще чета. Той пък вероятно е имал различни очаквания за читателя си.

Прочетох тази „брутална приказка“ преди година и още тогава си казах, че няма да пиша за нея. Да, но пък наскоро се сетих отново за нея и след обиколка из Интернет видях, че няма много блогърски мнения по въпроса и реших да допринеса по темата с огромното обществено значение, което има „Левитация...“ :)

Когато видях, че ще излиза „Пумпал“ на Владислав Тодоров адски се развълнувах. Не бях чела „Дзифт“ (все още не съм), но пък бях гледала филма и не зная защо, бях забравила, че литературата и киното са различни форми на изкуство. Та филмът много ми беше харесал като ученичка. Освен това намирам Дом-паметника на БКП или тъй наречената Чиния на Бузлуджа за сграда с притегателна сила и мистицизъм в запустялото и вандализирано пространство. Споменавам това, тъй като именно тя е център на повествованието в един постапокалиптичен свят почти на края на времето и пространството на Земята. А и образът и‘ краси корицата с илюстрацията на Росен Дуков. Така и илюстрацията, и анотацията ме наведоха на мисълта, че ще чета проникновена книга, сатира скрита в опаковката на дистопия. Един вид краят на света на душата, буквализиран като истински ад с българска нотка.

И да си кажа честно книгата до голяма степен беше точно това. Но не беше моята книга! Мисля, че най-голям проблем имах с хумора. Не се свеня от литературни вулгарности, но имам усещането, че тук те трябваше да играят шок-фактор, което никога не ми е допадало, а не ми беше и забавно. Абсурдизмът е чудесен похват за постигане на внушение, но тук сюжетът бягаше в такива извратени посоки, че по едно време ми стана досадно.

В общи линии мисля, че една чудесна идея е провалена, само и само сюжетът да се разтегли до новела. Ако книгата представляваше разказ от 5-7 страници с качествената литература между тези две корици, може би щеше да е сред любимите ми разкази. Ако имаше по-малко чепове, оргии и телесни течности и повече свръх-хора, забрана собственото слово и мисъл и апокалипсис, със сигурност щеше да е моята книга. Ако, но не би!

Сигурна съм обаче, че „Пумпал“ има своята публика, че някой е прочел правилно книгата на Тодоров и тя му е харесала. Аз просто бях измамена от очакванията си. Но пънкът никога не умира!

"Сол при солта", Рута Сепетис

Идвам, за да всея смут!

Най-сетне прочетох „Сол при солта“ на Рута Сепетис, която отдавна ме гледаше предизвикателно от купчината с непрочетени книги. Бях слушала хиляда позитивни ревюта, които ми обещаваха сълзи, разкъсани души и прочее. А както знаем, всеки читател цял живот търси онази книга, която да постави съществото му в емоционален дистрес. Защо? Не знам.

И тъй като предстои да имам явно противоречиво мнение, ще започна с хубавите неща, за да може феновете на книгата, ако все пак попаднат тук, да знаят, че нататък в публикацията става все по-зле. :)

Най-хубавото в книгата на Сепетис, бяха заключителните бележки. И тъй като не съм чак толкова гадна, искам да поясня, че не казвам това, защото книгата свърши след тях, а просто защото те звучаха искрено и без напън за разлика от всичко останало. От тях стана ясно, че авторката наистина много се е вълнувала от темата и е направила доста проучване. Браво на нея!

Романът проследява евакуацията на цивилното население от Източна Прусия към Германия в края на Втората Световна Война, когато големият лош вълк настъпва от изток, и завършва с потъването на кораба „Вилхелм Густлоф“ в Балтийско море, потопен от руска подводница, където смъртта си намират хиляди, повече половината от които деца. (май се олях с дължината на това изречение) Събитието е много трагично само по себе си и мисълта за него може да кънти в ума. Ето защо очаквах от тази книга, това което ми се обещаваше. По същата причина намирам за малко нередно да говоря негативно, но съм сигурна, че доброжелателите ще разберат доводите ми.

Романът е построен от редуването на кратки глави от гледните точки на четири героя. Всеки опитен читател, а сигурна съм и писател знае, че това е формула за бързо и ангажирано четене. Страниците тичат една след друга почти без да се насилваш. Има едно епистоларно настроение, което винаги гъделичка воайора у читателя. Супер! До тук супер! Не останах безразлична към подредбата на романа. Особено за юношески такъв, мисля, че подходът е чудесен!

От тук нататък става зле... така че сега е моментът феновете да излязат от залата.

При наличие на толкова силно драматично заредено историческо събитие и на толкова добре измислена структура на роман, Рута Сепетис успява да не ме заинтригува ни най-малко със съдбата на героите си. Изключително повърхностни и бедни, с псевдо житейски драми. Обичам книги за Втората Световна Война и честно, тази ми се стори като подигравка. Как може да не ми пука за нито един герой. От нелепата любовна история буквално ми се повръщаше!

За да бъда откровена, все пак Рута Сепетис се е справила с двама от героите си. И двамата обаче са отрицателни персонажи. Единият е Алфред, от чието име върви част от повествованието. Него е успяла да направи точно толкова отвратителен, колкото ми се искаше! Той бе единственият герой от плът и кръв в цялата книга. Другият е грамадната жена Ева, която искрено ме забавляваше с неуместните си коментари и поведение и за която съжалявах, когато се отдели от компанията. Всички обаче бяха карикатури на хора във война, което не само че не ми допадна, а и не ми се стори много достойно.

Зверствата на войната и смъртта бяха описани като криминална хроника във вестник, със старание да ги има всички подробности, но с дистанцията на времето и пространството. Опитът за пробутване на мистерията с Кехлибарената стая беше меко казано оправдание за присъствието на главния герой и нищо повече. А финалните глави направо си бяха извратен вариант на епилога на Хари Потър.

Или аз съм остаряла, или тази книга наистина не струва. И не я препоръчвам. Ако все пак ви се чете юношеска литература за Втората Световна Война, няма да спра да пробутвам „Крадецът на книги“, ако някак си сте я подминали.

Четем с мама: "Хрррр. Книжка за заспиването", Ил Сунг На

В края на август и първата половина на септември нашата семейна единица „скъса синджира“ и тръгна на път и почивки в разнообразни стилистики. Това неминуемо доведе до лек спад в читателската дейност, както моята, така и на дъщеря ми. Винаги на почивка си нося две-три книги в багажа и обикновено се връщам с поне една и половина прочетени от тях. Сигурна съм, че можете да се досетите, че с бебе на пет месеца не стана точно така. Отново натоварих две книги, но гледах да са малообемни, защото правех багаж за трима; да са с разкази, за да не се налага да препрочитам многократно една и съща страница, опитвайки се да следя действието; а и едната беше Фицджералд, а него го обичам. Обща равносметка за мамино четене - 1 разказ и 2 страници! Обща равносметка за бебешко четене – етикетите на няколкото играчки, които и‘ бях взела. Оказа се, че детето толкова му липсваше четенето, че милото докато предъвкваше поредния етикет, от време на време го заглеждаше съсредоточено, надявайки се да разбере някоя новина, интересна случка или социално значимо научно откритие от него. Представете си концентрацията! Лошата мама не взе книжки този път, защото имаше шишета, играчки, пояси, дрехи за два сезона...

Съвсем естествено след като отново се аклиматизирахме към домашната обстановка, четенето се върна в ежедневието ни. Мама довършва Чехов, а бебе налага по страниците на любимата ни „Хрррр Книжка за заспиването“ от Ил Сунг На на издателство „-Рибка-“. Заглавието е подвеждащо, защото никак не е приятно да се чете на бебе, на което му се спи. Такива дейности предполагат будно и активно бебе. Изморените бебета не се интересуват от книжки, играчки, или здравия разум на родителите си. Изморените бебета искат да спят, но ако може да не се занимават със самия процес на заспиването, би било най-удачно. И те си знаят нещо.

„Хрррр“ обаче е цветна книжка с дебели картонени страници, които са удобни за хващане, бутане, дърпане с ръчички и крачета. Лишена е от остри ръбове, за да не се тревожи мама, че детето ще се набучи, ръгне, или намушка.

Главният герой бухалът, който цяла нощ е зает с наблюдение на съня на другите животни, когато дойде сутринта е изморен и е негов ред да поспи. Бухалът прави „Бухуу, бухуууу“, което понякога е интересно, особено при двайсетия прочит на книжката. Текстът преведен в рими от Милен Антиохов е чудесен за ритъм на четенето и прелистването. Илюстрациите на Ил Сунг На са сякаш специално създадени за естетски ориентирани майки, но контрастните животни на тъмния фон на нощта успяват да забавляват и най-малките. Освен това повечето от животните така нежно са се гушнали, че предразполагат към възпитаване и проява на обич.

От нашата читателска двойка майка-дъщеря „Хррр. Книжка за заспиването“ на Ил Сунг На има разбира се 5 „Агу“-та, но ако можеше да и‘ дадем повече, щяхме. Нямам търпение да запълня колекцията и с другите две книжки на автора. Хубавото е, че освен за моята малка, книжките са подходящи и за деца, които тепърва се учат да четат, защото шрифтът е много приятен и изданието предполага издръжливост до тогава. :)

В този ред на мисли, държа да кажа колко много харесвам издателство "-Рибка-" дори още когато не бях мама, а само ценител на красотите. Изключителна селекция от детска литература, включително книжките на Емили Хюз и Оливър Джефърс. Профилираните издателства като това винаги ми правят впечатление. Личи си, че всичко е създадено от обич и с обич. А ние така ги харесваме нещата!

"Хазарски речник", Милорад Павич

Никой не бива да пише за „Хазарски речник“ на Милорад Павич. Наясно съм с това, но не ме свърта. Не че съм разбрала книгата и не че мисля, че въобще някой някога може да я разбере от игла до конец, но пък искам да участвам в процеса за повторно създаване на Адамовото тяло, което на практика е невъзможно, така че се включвам в дискусията. Чувала съм, че невъзможни неща се случват само чрез думите.

Винаги съм смятала, че Балканите са чудесна почва за магически реализъм. Кръвта ни кипи, митологията ни е богата и всестранна и о, да! все още ни има, въпреки историята и напук на нея. И тук идва Павич с това чудовище вместо книга и започва нежно да сече глави. Такива писатели харесвам. Нямах никакви очаквания от „Хазарски речник“, дори не бях чувала за него преди приказните издания на Colibri. Но в момента, в който отгърнах страниците, знаех, че Павич е новият ми човек.

Не искам да обобщавам за какво иде реч в тази книга, защото въобще не е за това според мен, но скелетът и‘ е действителното историческо събитие – преминаването на народа на хазарите в юдаизъм. Всичко останало, до колкото мога да отсъдя, е художествена измислица, но дали, или... Павич взима една форма на конструиране на текст, каквато е речникът, и я преобръща с главата надолу. Ако ви е страх от исторически текстове, религиозни трактати и научна литература, няма страшно, произведението на Павич не е нито едно от изброените. Освен това не знаете от какво да се страхувате. Трябва да се страхувате единствено и само от себе си, защото себе си ще намерите между страниците на сърбина. Ето защо отпада и универсалното тълкуване на текста.

Затова ще отхвърля няколко по-тривиални въпроса:

Книгата има мъжки и женски екземпляр. Аз четох женския, защото не съм бунтар и обичам правила. :D
Четох „Хазарски речник“ трудно и дълго, но обичах всяка секунда от процеса.
Със сигурност ще препрочитам многократно през годините, в които имам честта да съм немъртва.
Любимият ми герой е хазарската принцеса Атех.
Намирам за изключително благозвучна думата „хазари“; това няма общо с книгата, но направи четивния процес още по-удоволствен.
Бих прочела и други книги на Милорад Павич.

Четем с мама: "Бебето", Дора Габе

Първата книжка в новата ни рубрика „Четем с мама“ е „Бебето“ от Дора Габе със съставител Весела Фламбурари и майстор-шивач Христина Консулова. Още през зимата в полезрението ми се появи новото Ателие за българска детска литература „Горната земя“ и веднага се влюбих в меката им книжка, но беше твърде рано да подреждам детска библиотека, затова изчаках малко. Обаче при повторното ми посещение на сайта им бутиковият тираж беше изчерпан. Такива неща в онези месеци, в които жената се превръща в китка, могат много да я разстроят, вярвайте ми! Но аз бях яхнала един много позитивен поток на ума и го насочих към всички други неща, които бях оставила за последния момент.

И така мина време, и от къща с непознат, но много дружелюбен наемател, се превърнах в мама. Разбира се, опитах да чета на детето още от първия му месец, но нека разочаровам всички бъдещи майки читателки - бебетата в първия си месец не се интересуват много от книги. Като цяло основните интереси са мляко, сън и при повече родителско въображение познатите гласове на мама и татко. Честно казано дори не виждат наистина, така че можете да си спестите цялото упражнение с книжка в ръка и да попеете вместо това. Оказва се, че ако една майка тайно е искала да бъде кабаретна певица, то фалшивото и' грачене няма да смущава чак толкова невръстното и' дете. :)

Преди няколко дни обаче милите хора от „Горната земя“ подновиха тиража на „Бебето“ и сега имаме една много щастлива майка, която чете и припява Дора Габе на малката си любопитка. Това е изключително специално за мен, защото един от първите ми досеги с литературата бяха именно стихчетата на Дора Габе и сега повече от четвърт век по-късно момиченце с половината от моето ДНК ги слуша! За да избягам от целия сантимент, който нахлу неочаквано в публикацията, нека ви разкажа колко е прекрасна тази мека като възглавка книжка не само за мен. Тя съдържа 13 залагалки, отпечатани по „страниците“. Подходяща е и за малко по-големи деца от моето, които ще могат освен да слушат стихчетата, да ги попиват като гъбки и да си играят като ги намират сред страниците, зад завески и в джобчета. Освен това за всеки запознат с Дора Габе е известно, че четенето може да е игра за опознаване на света от съвсем рано. Знаете ли колко пъти мама „хрусна“ всички части на тялото, уж с образователна цел. ;)

На моята госпожица са ѝ интересни ярко червените калинки плъзнали по страниците и днес любимото ѝ стихче беше „Шушу-шушумига“, тъй като получих няколко усмивки на него. Мисля, че ѝ е весело как казвам „шушумига“, но е твърде вероятно да оценява добрата литература по достойнство!

В заключение ще кажа, че е напълно естествено, че аз и дъщеря ми даваме 5 от 5 „Агу“-точки на тази прелест и нямам търпение тепърва да я разучаваме и да се възползваме от всички възможности за четене и игра!

P.S.: Получихме като подарък и ветрилце калинка, което освен полезно в летните жеги, се оказа и доста занимателно! Бебетата и техният афинитет към контрастите и повтарящите се форми :D

Четем с мама

Колкото повече живот се случва на човека, толкова по-малко на сериозно е редно да се взема. Времето ни никак не е много, а повечето от него пропиляваме, вайкайки се за незначителни неща в общата картина на Вселената. И тъй като съм виновна за хронично вайкане, с годините съм положила доста усилия да не се оплитам в ежедневните водорасли, а да изплувам на повърхността и да гледам спокойното на тепсия море (лято е!).

Започнах този блог на 19 години, като студентка с аутсайдерско хоби. Девет години по-късно сме трима и се наричаме семейство, a блог все още има. И така, без да изпадам в сантименталности искам да кажа, че до мен се протяга една малка разбойничка с любопитни очи и жажда за приключения, ако съдя по доста подранилото ѝ желание да ходи. А аз най-после имам оправдание да купя всички детски книжки с приказни илюстрации и да се надявам, че няма да си ги чета сама! :)

И за да е забавно, предаването на четенето в поколенията и за читателите на този блог, с дъщеря ми започваме рубрика с книжки за деца. Ще си имаме оценяваща система от едно до пет „Агу“-та, защото е единствената дума, която все още знаем. Ще ревюираме книжките не според възрастта и интелектуалното ни развитие, а според вкусовете на мама и нивото на радост у бебе. Ще ни е весело, а надявам се и на Вас! Благодаря за търпението и споделеното израстване на всички, които четат блога от самото начало и „Ура!“ за всички нови начала, които ни предстоят. „Четем с мама“ започва сега!

"Човек сред хората", Нинко Кирилов

Измина година от излизането на тази книга. С еднаква истинност мога да твърдя, че съм същият човек, прочел я миналия юли, както и да кажа, че съм нова версия, на онази личност. Странна е левитацията във време, което ти предоставя различни житейски роли с различни гравитационни полета. Летеж на душата.

Та за книгата. Случи се така, че Варна има удоволствието да посрещне Нинко Кирилов, а блогърката се беше подготвила, прочитайки новия дългоочакван сборник. Уви, беше пропуснала да си спомни, че понякога летните 12 часови работни смени не ти оставят много интелектуален или емоционален капацитет за книжни представяния. Определено си го спомни, симултантно с пропускането на горепосоченото мероприятие. Една година по-късно май вече е време да си поговорим за „Човек сред хората“ на Нинко Кирилов. Може би щеше да е добре да прочета отново разказите, преди да пиша за тях, за да са пресни и живи впечатленията ми. Но пък като сме започнали, може би щеше да е добре да пиша още миналия юли, така че ще ви предоставя едни поумрели впечатления.

Важно е да кажа, че това е сборник, който предполага многократни четения. Като онзи леко странен филм, който казвате, че ви е любим и всеки път когато го гледате, го преоткривате, все едно има нови сцени, нова важност. Малко снобско от ваша страна, но спокойно, и аз го правя! Започнах с първия разказ един ден и четох докато не стана тъмно и книгата не свърши. Не препоръчвам на никого подобно четене. Аналитичният ум заспива, когато литературата се поглъща като торта. Но пък е толкова вкусно! Имаше разкази, които четях по няколко пъти, ей така, за да си доставя неколкократно удоволствието от подредбата на думи.

Би било лицемерно да кажа, че си спомням всичко. Но помня усещането от сборника. Мога да помириша дори сега, отваряйки страниците, аромата на модерна класика от ХХ век. И да, отново звучи снобско, но не съм виновна, че след „Двойници и животни“ Кирилов извади подобна селекция от писателския си ръкав. Питайте него как се чувства по въпроса?! Аз бях откровено омагьосана за едни 140 страници време.

Ако непременно държите на сюжет в краткия си разказ със следобедно кафе, потърсете си друг сборник. В тези разкази човек бавно влиза, поглежда в това, от което се състои душата и тихичко излиза, понякога леко уплашен, че тъкмо на изхода е срещнал друг поглед.

Сега набързо ще се поздравя за добре свършената работа, защото докато писах за „Човек сред хората“, страшно ми се прииска да чета „Човек сред хората“. Надявам се да съм оставила подобна нужда и у някого другиго. Днес все пак е идеален ден за лов на рибка бананка! Може да половувате ТУК.

"Далече от безумната тълпа", Томас Харди

Уоу! Изтърколи се близо една година без почти никакво писане. Сега сценариите за тази публикация са два – блогърката е забравила как се блогва, или писането е като каране на колело. Трябва да попитам някой писател, без ни най-малко, разбира се, да принизявам изкуството до блогърстването.

От юли миналата година имам седем книги, за които не съм споделила ценното си мнение, без което Вселената няма да е същата. Обещавам да не се натоварвам с обещания, че всяка от тях ще получи публикация, но пък трябва да се започне от някъде. Имаше време, когато пишех така, както дишам. Не, преувеличих. По-скоро пишех, както ям, дълго време обмислях нещата и накрая отварях Word и каквото-такова. :)

Започвам с „Далече от безумната тълпа“ на Томас Харди. Ако трябва да се побера в няколко думи, защото с дългата си прелюдия съм ви изгубила, то ще кажа само - прочетете тази книга!! Препоръчвам я на всеки с книжно хоби, за всеки сезон и възраст. Страхувам се, че заради различни предразсъдъци някой може да отбягва този шедьовър на написаното слово и да пропилее дните си в отричане на литературата от 19. век.

Тук е мястото да отбележа, че „Далече от безумната тълпа“ е роман на Томас Харди, който е различен от Том Харди, макар и двамата да са от Острова и да притежават сет от чудесни мустаци! Това уточнение е необходимо, не защото подценявам аудиторията си, разбира се, а защото всеки запознат поне малко с читателската ми история знае, че съм труден читател за класиците преди 20. век. Така че обожанието, което проявих към тази книга е изненада за мен и това е фигуративният начин, по който да я изразя.

И така един ден през декември реших, че ми се чете Харди. Явно през есенно-зимния сезон проявявам афинитет към класически автори. Бях изключително изненадана колко четивен е романът. Може би очаквах сълзлива любовна история, или пък противоречиви герои в леко банален сюжет. Общо взето ми се щеше да си докарам удоволствие от четенето през смях и подигравка. Да, лоша съм, че понякога подхождам така, но има и такива дни, когато просто искам да съм трол! И тогава, „О,чудо!“ Откровено бях поразена от насладата, с която поглъщах страница след страница.

За да мога да обясня любовта си към „Далече от безумната тълпа“, ще трябва да ви кажа две-три приказки за съдържанието. В центъра на повествованието имаме една дама с изумителното име Батшеба Евърдийн, която е горда, ината, темпераментна и привлекателна заради, или въпреки тези качества. Да, обаче тя е и богата наследница. Няколко мъже предявяват претенции към тази госпожица и тя трябва да реши какво да прави със себе си, защото, недай си Боже, богата неомъжена жена. И ако тук направим пауза, можем да доловим тролските ми настроения. Но тук прави пауза и самият Харди и решава сам той да е тролът. (Да, нарекох Томас Харди трол!) С прелестна ирония писателят говори за героите си, главни и второстепенни. Вкарва ги в нелепи ситуации, само и само да изобличи класовите и половите разлики между тях. Поставя героинята си на пиадестал, а после я снижава до дъното само и само да я скастри за покъртително глупавото и‘ поведение към останалите в романа.

И ето затова Харди е велик! Той ми подари класиката, от която имах нужда. Тази, която вижда проблемите на всички останали и ги осмива, като едновременно ме пленява в потока на действието и не ме пуска да си почина до края. Нито за момент книгата не беше бавна или отегчителна. И половин година по-късно продължавам да мисля за нея със същата обич и благодарност. Много е хубаво, когато си по-близо до трйсетте, отколкото до безгрижните двадесет и все още откриваш книги, които да сложиш в списъка с любими. Ама наистина любими!

И тъй като може да не съм била достатъчно убедителна, че всеки има нужда от тази книга, ще приложа част от 29 стр. на моето издание, която да ви даде представа за всичко гореспоменато.

Ако искате да притежавате новата си любима книга, може да цъкнете ТУК!

"Афиши в огледалото", Радостина А. Ангелова

В период съм, в който избягвам да чета тежка драматична литература, макар че по някакви неведоми пътища литературните ми вкусове все натам ме теглят. Но сестра ми преди няколко месеца ми каза „Внимавай какви преживявания имаш!“ и ако за това въобще може да се внимава, аз много внимавам! :) Kогато в ръцете ми попадна новия роман на Радостина А. Ангелова „Афиши в огледалото“, се зарадвах, тъй като познавам писателката от около 5 години и 3 други нейни заглавия и вече имах нагласа за това, което ме очаква – красиво писане, любов и няколко житейски урока, които да си припомним, увлечени в историята.

„Афиши в огледалото“ с чиста съвест класифицирам към чиклит жанра. Някои намират това за обидно и стереотипно, но в днешно време всеки се обижда от всичко, така че отказвам да участвам в дебати на тема пол и полово стереотипизиране. Но пък що се отнася до стереотипизиране в четенето, ако свързвате „чиклита“ с лошо написана литература в ума си, мисля, че ще сгрешите. Радостина Ангелова многократно е доказала себе си и умението си да пише. Да, жанра не е типично моя, но ако все пак ми се дочете тъкмо него, винаги бих посегнала към книгите на Радост.

Главите на романа подскачат от 1900 година към 2017 и обратно, като ни запознават с реална историческа личност – актрисата Роза Попова и (Роза)Лия от съвремието. Двете героини ги свързва един афиш и страстта им към изкуството. Сегашната история не ме изненада, тъкмо това очаквах, подхождайки към книгата. За жалост, разбрах, че не е от нещата, които чета толкова лесно и с удоволствие, както преди.

Нещото, което обаче сметнах за поразително, беше историята от миналото. Тя само потвърди уменията на писателката. Напълно различна проза, такава, която всеки път ме запращаше 100 години назад, диалози, които бих очаквала от съвременниците на списание „Мисъл“. Радост в „Бележка от автора“ изрично е подчертала, че не се стреми към историческа достоверност, но мисля, че ако читателят, не е краен педант в това отношение, би повярвал на всяка крачка и всяка дума в повествованието от живота на Роза Попова.

Както винаги, любимите ми герои не са главните. Много ми се искаше да видим малко повече от Сейлъра. Намирам го за доста колоритен и в житейската си позиция мъдър човек. Друг герой, за когото исках още, беше Чичо Стоян, затова и намерих тази статия пост фактум за още една две подробности около живота му.

Та в общи линии, ако имате желание за приятно женско четиво с привкус на минало и разходка из стара София, непременно потърсете тази книга. Освен това няма да забравя да спомена и тактилното и естетически задоволително преживяване от досега с изданието, което са ни поднесли издателство „СофтПрес“. Любимата ми за милване корица!

Що се отнася до Радостина Ангелова, бих препоръчала книгата „Имаго“, която си остава любимата ми сред прочетените. Нея можете да си намерите ТУК например. :)

А с годините назад това са публикациите ми за „Виенски апартамент“ и „Обратната страна“.

"Жената на тигъра", Теа Обрехт

Тази година ми започна с поредица от хубави книги. В интерес на истината миналата завърши също така. Което няма как да узнае никой, защото от известно време не пиша за тях. Понякога си мисля, че е защото мозъкът ми е станал с чорбиста консистенция, тъй като е зает с малки и големи ежедневни неща. Понякога решавам, че блогът е отживелица. Всъщност истината е, че винаги съм правила това за собствено удоволствие, докато не започнах да се ограбвам от него. Не помага и фактът, че всеки път като посегна да пиша за една книга, се сещам, че има още десетина преди нея, които не са получили заслужена публикация и ми се отщява вси. Затова започвам тази година без правила. Ще се чете и пише, каквото ни е кеф и както ни е кеф! Ако това значи хаос от думи и непостоянен обем от мнения... е, няма да е нищо ново за блога. И тъй като е средата на февруари не върви да кажа „нека шоуто започне сега“ и драматично да дръпна завесите. Само ще се подам леко изпод тях и ще ви разкажа за книга, която не ми излиза от ума, от както затворих последната ѝ страница.

Преди години в полезрението ми попадна Теа Обрехт с нейния дебютен роман „Жената на тигъра“. Винаги съм леко скептична, когато става дума за млади автори с дебютни романи, особено в жанра магически реализъм. Над мен винаги тежи мисълта, че за да пишеш в този жанр, трябва да си възрастен мъж с мустаци.

Да, обаче през всичките тези 3-5 ... не зная колко години, не спрях да се сещам за книгата и при последното ми книгопазаруване тя беше между избраниците. Свенливо посегнах към една история, която уж е за Балканите, но не съвсем и уж е за войната, но не съвсем, и уж е за тигъра, но не съвсем. Сега, когато имам всичко това в мозъка си, бих го определила най-просто като една приказка за живота и смъртта, които все се гонят.

Сюжетът започва да се завързва от млада докторка, която току що е научила за смъртта на дядо си - основна фигура в житейското ѝ израстване, а и по някакъв особен начин другар в пакостите. Този мъж ходи винаги с „Книга за джунглата“ в джоба си и разказва истории, които звучат като митология на Балканите. А преплетени между приказките са вечните ни конфликти, между верите и между партиите. Такива сме си, кръвта ни е твърде гореща и едновременно създава противоречия и отказва да се лее в тях.

След прочита на всяка книга се забавлявам с някое и друго позитивно и негативно ревю в GoodReads. Разбира се, не можех да пропусна обвиненията на една сръбкиня, че книгата не е исторически достоверна. На мнение съм, че когато става дума за художествена литература това не е твърде необходимо. Авторката няма претенции за това и дори е избягала от споменаването на реални места и събития по Балканите (вярвайте ми, опитвах се да проверявам многократно). Лошото в случая е не липсата на акуратност от авторката, а непознаването на историята на бившата Югославска Република в мое лице. Затова пък усещането за собственост, за близост на тези приказки – за жената на тигъра, за безсмъртния човек, за ловеца на мечки, историите за запустелите села и суеверията, не пропусна да ме навести.

Главната героиня остана за мен студена и отдалечена, но я познавах и разбирах. А дядо ѝ, ми напомни за някого, само като шепот от далечно минало.

Харесах „Жената на тигъра“ така, както харесах "Голяма риба" на Даниел Уолъс преди време. Така както обичам филма “Big Fish”. Защото ако притвориш очи за малко, ще успееш да усетиш магията на деня.

Аз чаках твърде дълго, за да прочета „Жената на тигъра“ на Теа Обрехт, не правете моята грешка! Можете да си я поръчате веднага от ТУК.