The Versatile Blogger Award или както му казвам аз "Да се запознаем"

Две прочетени книги чакат своите постове в блога, но тази седмица Веси от V-Melange ме спомена в своята публикация под идеята The Versatile Blogger Award. Това ми се струва прекрасен начин да се запознаем с блогъри, които да ни радват и вълнуват за напред, а и да се позапознаем едни с други. Така че подемам този пост с удоволствие, че ще имам възможността да ви представя блогове, които следя най-редовно.

Правилата на (The) Versatile Blogger Award са следните:
1. Благодарете на човека, който ви е номинирал.
2. Включете линк към блога му.
3. След това изберете 15 блога, които сте открили наскоро или следите редовно. Номинирайте тези блогъри за Versatile Blogger Award.
4. Избройте 7 факта за себе си, които се предполага, че никой не знае.

На Веси от V-Melange благодаря!! :) Тя притежава един изключително елегантен блог, съчетаващ изкуство и лайфстайл. С нея се открихме наскоро, но бързо мина напред в листа ми с блогове.

15-те блога, които съм разпределила в няколко групи.

Естествено започваме от книжните!

1. Дизайн на книгата http://designknigoizd.blogspot.com/
2. Литературата Днес http://literaturatadnes.com/
3. Книголандия http://knigolandia.info/
4. Първи впечатления от последно прочетеното http://zonkobg.blogspot.com/
5. Стаята за четене http://mila.azcheta.com/
6. Книгозавър http://knigozavar.com/
7. Книжен Жор http://knizhenjor.com/

Фотографските блогове са другата ми любима група!

8. My Photo Diary http://ivajauss.blogspot.com/
9. …просто така, като случка във влак. http://kolcho.blogspot.com/
10. Мирослав Живков http://systeman19.blogspot.com/
11. Silviu Pavel http://silviupavel.blogspot.com/

И един бонус блог (зная, че чийтвам) Скъцъркането на един фотоапарат http://vasewithroses.blogspot.com/ <-- сестра ми снима. Последната група блогове е разнородна, включва любими, които не попадат сред горните две категории, но ги обединяват бегло или не чак толкова!! 12. Севда и Емил от Meanwhile on the 7th floor http://7dailysins.wordpress.com/
13. Деница от All is full of love http://denodada.blogspot.com/
14. Ghostdog! http://psychobaiko.blogspot.com/ , чието писане буквално ме побърква понякога, и под буквално имам предвид тръпки по кожата и буци в гърлото.
15. epitaph von weird http://epitaphvonweird.blogspot.com/ , той ми е стар познанйник.

И сега седемте ми факта. Не зная дали ще са неща, които никой не знае за мен, защото съм била винаги доста открита тук, в блога, но ето седем рандъм факта.

1. Емоцията, която ме е завладяла напоследък е страх... че няма да ми стигне времето, във всеки аспект.
2. Преди най-първото си кафе сутрин съм неподходяща за какъвто и да било словесен контакт.
3. I am an overthinker.
4. Вярвам в случайността. Не харесвам концепцията за съдба.
5. Обичам да мириша книгите, преди да ги купя. Създава връзка помежду ни.
6. Искам новите ми книги да си остават вечно нови, а старите ми книги да изглеждат достолепно стари. :)
7. Най-голямата ми мечта, свързана с личното ми бъдеще, е да ходя с удоволствие на работа!

Всичко друго вече съм го казала! :)

P.S.: има 2 Enter-а там по средата, които не работят, не зная защо...

"Натюрморт с кълвач", Том Робинс

Ааа, колко ме дразни тази книга!! Не мисля, че бих могла да опиша всички проблеми, които имах с нея, но ще се опитам старателно. Не искам по никакъв начин да налагам мнение, може би е любима на много хора, все пак рейтингът и’ в Goodreads е 4!! 4!! ....

Имах толкова надежди за „Натюрморт с кълвач” на Том Робинс. Зазяпала я бях от една година и накрая, когато най-сетне се престраших, не мога да кажа, че съжалявам, но... не съм фен. А звучеше толкова добре.

Ако започна отвън навътре – много добре! Корицата на Капка Кънева ми е доста притегателна. От нея тръгна желанието ми да прочета книгата.

От там нататък – според мен опит за претенциозно, псевдоинтелектуалско писане. И ми е адски гадно, че ми се налага да го кажа, защото на практика имаше много добри моменти, които ми даваха надежда и ми носеха желание да продължа до края,... барем накрая бъда изненадана от проникновение. Тц! Много ми е тъжно, че говоря лошо за книга. Може би съм твърде афектирана, дочитайки я днес сутринта. Може би съм глупава и не разбирам нещо изключително, което притежава. Моля, ако е любима на някого, нека не ми се сърди, а да ми разкаже по нещичко - супер важно и любимо за него, може и да омекна, може и да погледна книгата с други очи.

Продължава много да ме е яд, защото някои части са ми много любими и вместо да се получи кратка, но гениална повест, не! Трябва да е повече от 300 стр., за да съм голям прочут новелист... и нямаше да се разсърдя толкова на Робинс, ако главната му героиня не беше такова мрънливо, доста глупаво момиченце, чието присъствие, макар и жизненоважно за историята му, като че само служеше, за да задоволява сексуалните нагони на половината споменати мъже и да изтъква интелектуалната висота на партньора си, Кълвача. Това, комбинирано с кошмармарно провлаченото и изнервящо ме писане на автора и не чак толкова вълнуващо повествование, направиха книгата разочарование за мен.

Несъмнено чувството за хумор на Том Робинс не може да се отрече, беше приятно и леко, по глобални теми, но не ми стигна, за да дръпне от дупката псевдо-романтиката. Добре, че съществуваше Жулиета, за да има поне един герой, който да ме движи през страниците. О, да, и онзи момент към 2оо и някоя стр., когато самият автор се зачуди как, по дяволите, продължавам да чета, или нещо такова... Пусто не можах да намеря после пасажа - с глас се смях, защото точно тогава и аз се чудех същото.

Все пак мисля, че литература като тази на Робинс е хубаво да се чете, за да може читателят за има още един ориентир, какво обича и по какво въобще не си пада. Сигурно познавам поне 6 човека, които биха се насладили на книгата, може дори и аз да и’ се наслаждавам след 1000 години, докато я препрочитам. А сега – не, мерси!! Все пак много ще се радвам хора, които харесват „Натюрморт с кълвач”, да ме опровергаят с мнения в полза на книгата. :)

"Пир в бърлогата", Хуан Пабло Вилялобос

Отдавна си падам по корицата на тази книга. Не е от типичните корици, които намирам за привлекателни. По-агресивна е, по-… Всъщност основното ми притеснение беше дали съдържанието ще може да покрие високите очаквания от корицата. Понякога имам такива притеснения, защо?! Почти съм сигурна, че има научно наименование за това, което бяга от патологията, но я има предвид.

Но сега когато бях в настроение и състояние на купуване на книги, си казах „защо не, аз те искам на бъдещата си библиотека, ти нямаш право на глас, всичко е наред!” И хубаво направих!

„Пир в бърлогата” на Хуан Пабло Вилялобос е интересно занимание, четиво за едно сядане. Скромните и’ стотина страници не са предизвикателство изобщо. Не е претенциозна или изискваща. Просто личният разказ на едно умно дете, какво е да си син на наркобарон, за имането, нямането и лоялността.

Обичам разкази от името на деца. Съвсем естествено е, тъй като обичам деца. Децата имат наивни мнения, които погледнати през призмата на възрастните са много болезнени. Логическите връзки, които прави хлапашкият мозък, са най-удовлетворяващото нещо за гледане, защото за разлика от възрастния, който си мисли, че знае всичко и изказва готови мнения, базирани на години труд и погрешни схващания, детето има познания за малко неща и наистина мисли, когато се изказва, изгражда идеи в момента.

Та главният герой е Точтли, когото наричат „зрял за възрастта му”, а за мен просто дете с необременен ум и свободни граници, а по малкото ми познание по въпроса твърде възможно – дете с аутизъм. На крехката си възраст той има много ясни представи за доверието между двама души, за властта и смъртта, но въпреки всичко е дете, заради което според мен трябва да му бъде простен егоцентризма и прищевките. Ако животът, който живее и отношението, което има, отблъсква определена група читатели, то те имат нужда да поговорят с повече деца или да вникнат по-надълбоко.

Имам любим пасаж, обобщаващ много добре героя и разказа му:

„Шапките, освен това, ако си струват, служат за отличаване. Тоест шапките са като кралските корони. Ако не си крал, можеш да носиш шапка,за да се отличаваш. А ако не си крал и не носиш шапка, в крайна сметка се оказваш обикновен никаквец.”

Краят на книгата е разкошен. Едновременно кореспондира с географското и социално място, на което се намира малкия Точтли, и детската му игривост и наивност. Тази книга бих поставила до „Има ли крокодили в морето” на Фабио Джеда, също от поредица „Отвъд”, тъй като и при двете животът на един, не зависи от това какъв човек е, а от мястото, на което е роден, което може да бъде видяно като клише, но мисля, че е възпитателен урок, който често забравяме.

"Океанът в края на пътя", Нийл Геймън

Не бях чела Нийл Геймън до сега. Нищо! Бях чувала много за него в последната година. Извън мястото, където се намирам, той на практика е книжна рокзвезда, или поне с такова впечатление оставам, но аз – не! Не е като да спада към читателската ниша, която съм си избрала. И оп! Паднах в собствената си яма, съвсем случайно изкопана!! Каква ниша?! Аз даже собствена библиотека си нямам - един рафт, един шкаф и няколко кашона...

Така след като бях чувала доста за новия роман на Нийл Геймън „Океанът в края на пътя” и особено когато разбрах, че не много далече от официалната премиера, ще има и българско издание, веднага се наредих на правилната дата на шатрата на „Бард” от Алеята на книгата във Варна, за да се сдобия със свое горещо, току що получено копие. Ох, това изречение стана отегчително дълго. Като нов за мен автор, нямах представа какво да очаквам от Геймън, въпреки, или може би точно заради многото неща, които бях чувала за него. Детска книга или книга за възрастни, хардкор фентъзи или поносимо за средностатистическия любител, история или герои?! Нямах нито един отговор. А сега съм доволна и любопитна! Определено бих опитала още от автора.

Но нека се спра на „Океанът в края на пътя”. Главният герой се връща заради погребение в родния си град и отива да посети познатите неща, когато изведнъж го връхлитат спомени от детството, като че от друг свят. Книгата е разказана от първо лице, едно първо детско лице, което не иска да забрави най-ужасните неща, защото са част от спомена за магия. Жените от семейство Хемпсток са необикновени, и то от онази степен на необикновеност жизнено важна за съществуването на вселената ни (не съм много сигурна как), и определено жизнено важни за нашия малък главен герой и семейството му. Отприщено е зло, споменава се думата "вещица" и каквото и повече да кажа, може да провали емоцията от четенето. :)

Отдавна не бях чела нещо, което да ме държи така на тръни като тази книга. Tвърде възможно e това да се дължи на любовта ми към книги с малко събития и концентрация върху героите. Романът на Нийл Геймън беше необходимото разчупване на читателското ми ежедневие. Бях нетърпелива да разбера какво става после, бързах да свърша книгата, за да съм сигурна, че всичко ще бъде наред - не всичко беше наред!

Прекрасната статия на Мила беше последната капка в чашата на убеждението ми, че точно това ми се чете!!

Между другото, ако имате предложение за мен с какво на Геймън да продължа, много ще ви се зарадвам!! ;)

"И всичко стана луна", Георги Господинов

Харесвам писането на Георги Господинов. Винаги ми носи една приятна есенна меланхолия, в която се чувствам у дома си. Уютно ми е, с мека оранжева светлина и хрущене на паднали листа. Не мога да го обясня по друг начин. Кара ме да изпитвам носталгия по време, в което не съм съществувала, по места, на които не съм ходила. И е хубаво, защото имам нужда от носталгия, а още не е минало достатъчно време да изпитвам такава по нещо лично.

След „Невидимите кризи” имах нужда от още, и „още” дойде тъкмо навреме. Сдобих се и с двете пастелни издания с разкази, за да си подхождат, за да не ги разделям. Принадлежат си защото.

Цялата прелюдия идва да каже, че освен да хваля и паля, нямам много друго за казване. Сборникът „И всичко стана луна” е прекрасен. Точно това, от което имах нужда, е! Ще се връщам към него освен това, защото ми е скъп. Правя пауза между него и „И други истории”, за да имам за по-дълго време нови разкази за прочитане; нали знаете онова усещане на читателя, когато иска да прочете отново нещо, но няма как да го прочете като за първи път – почти физическа болка...

„Да търсиш Карла в Лисабон” беше онази връзка, от която имах нужда между истинните есета от „Невидимите кризи” и предполагаемата фикция на разказите в „И всичко стана луна”. В „Азбука на жените” макар да не съм фен на мотива, адски си падам по идеята за подобна обсесия по буквите, предполагам заради моята обсесия по думите, макар и не така ексцесивна. „Чай от вишни” и „За Лора” ми допаднаха по подобни близколитературни причини. „Ритуалът” и „Лицата от последните дни” бяха побрали в себе си хиляда истории, малокалибрени и достатъчни, истории, които сякаш бях чувала от други хора и по друг начин, но все така натежели от възрастта и самотата. Голяма дупка в сърцето ми... по-скоро в мозъка, е „Дъщеря”, може би ми е от най-най-любимите, пет странички чисто съвършенство в света ми. За „Старецът и морето” и „И всичко стана луна” нищо няма да кажа, очакванията към тях и без това са много големи.

Беше естествено по-лесно да изброя цялото съдържание, но след като попитах всеки, прочел сборника, за любимия му, защо да не изтъкна и моите. И това е, скоро пак! :)

Най ме е яд като много ми хареса нещо, не ми излизат думите!

"Не беше тук и си отиде", Георги Томов

* feat. ръката на сестра ми :)

Първата книга, която си купих от Алеята на книгата във Варна, e „Не беше тук и си отиде” на Георги Томов. Външният и’ вид тотално е на моя книга. Райчо Станев ми махаше от предната корица и въобще не чаках втори запитвания. Мат и прекрасност! Отидох, грабнах я и зачетох още същата вечер.

Започва с предговор на Блажев, който както става ясно е работил в тясна колаборация с автора. Сега като съм прочела вече сборника с разкази, прекрасна работа са свършили по подредбата им. Оформлението и шрифта са много предразполагащи към четене. Просто има някои шрифтове, които са създадени за четене, и ако бях малко по заинтересована щях да науча имената им и да ги... пласирам... в блога! :)

Както се хаванах да говоря на няколко пъти, разказите звучат много истински. Всеки познава един такъв чичо, който като седне на чашка, разказва най-изумителните истории за хора, които не познавш, но си сигурен, че са му близки приятели, така фамилиарно разказва той за тях. Такова е и усещането от разказите на Георги Томов. Все едно съм седнала на една маса с него и той ми говори ли говори - за училището, за казармата, за съседите и бабите пред блока. Когато имаш добър разказвач пред себе си, никога не е отегчително и не усещаш кога минава времето, в което е трябвало да си лягаш, защото утре си на работа.

Първият разказ „Пан Шветлан Железния” започна леко, носталгично-хумористично, а свърши прогаряйки дупка във вътрешностите и така стана един от любимите ми. „Така си беше” също много ми хареса, отношенията стил баща-син намирам за много мъжки и искрени. „Балъците умират на разсъмване”, „Залез” и „Камъче в обувката” ми бяха много интересни и ме държаха до края. А училищната поредица с „Червени карамфили”, „Рускинята”, а в последствие и „Господ Господ те обича обича” за мен бяха връх на целия сборник с разкази. И тъй като ги прочетох наведнъж, оставиха силен отклик у мен дори вече седмица след прочитането на сборника.

Единственото, което малко нарани женската ми гордост, е образът на „Жената” в поредицата от разкази. На моменти доста реалистичен, не мога да отрека, но тук-таме болезнено подигравателен ми се стори гласа на автора относно героините му. Но няма да задълбавам по този въпрос, тъй като определено вярвам, че целта на жената не е само да гледа дома си и да вгорчава живота на мъжа си, нито мисля, че всички жени са празноглави кучки както е в „Терпентин” (който междудругото, като изключим тази подробност, много ми допадна като изложение), но не отричам, че има и такива.

На кратко, приятно лятно четиво, което ми върна желанието да чета сборници с разкази и български писатели, едновременно!

"Виенски апартамент", Радостина А. Ангелова

Лятото винаги е подходящо за любовни истории. Пък макар и зимни, както е във „Виенски апартамент” на Радостина Ангелова. Отдавна не бях чела български автори, а сега се запасих с цял Август от тях. Това изящество под формата на книга ми бе поднесено от Мила и сега е сред най-ценните ми придобивки, защото ми носи тази лична емоция, която не всички книжни препоръки могат да сътворят.

Не зная как все се случва да говоря за това колко прекрасни са всички издания на „Жанет 45”, но вината си е само тяхна. На корицата са се гушнали двамата от „Целувката” на Климт (позволявам да се впечатлите от познанията ми за изкуството, но честно казано, пише го в книгата) и така нежно ми става всеки път като я държа в ръце. Една сутрин замалко да я полея с кафе. Душата ми се разцепи на две, докато не разбрах, че съм успяла да я спася и е непокътната! Малко си падам педант, що се отнася до новите ми книги... *засрамена физиономийка*

„Виенски апартамент” е много женска книга. Поднесена е с изключително внимание към детайла. С ясна представа за аромати, цветове, форми. Изненада за мен беше разказът, редуващ се с поезия, не истинска поезия, а една нежна нишка от думи и метафори в курсив - звучаха ми като поредица от приказки за възрастни.

Главната героиня на историята, Бианка е самотна майка и важен член на екипа на компанията, за която работи, един вид силна жена, която се справя в живота. Сега е поставена пред вземането на решение – да приеме повишението и да замине за Виена или да остане в България, и всичко, което следва от това решение. Действието се развива във Виена, като кокетно малко пътуване и всеки човек, който срещаме при престоя има своя история, описана в книгата. Това за мен е най-големият и’ позитив. Обичам истории в историите, а и винаги съм искала да съм така сензитивна, че да мога да си представям животите на хората само по моментния им престой в моя. Най-красива ми е тази за аптекаря. Както винаги си имам няколко любими пасажа, като този за родените в магия дни, или пък как модерните принцеси се будят не с целувка, а с кафе (според мен най-важното нещо, което може да научи един мъж!!).

Зряла и притеснително универсална е тази книжка. А и най-често дори зад отказа от романтика и твърдата прагматичност се крие жена, която иска да бъде познавана и обичана. Деликатно попълнение на всяка дамска библиотека, елегантно разказани мъже и жени, влюбвания и разлюбвания и мечтани пътувания.

Този месец излиза и новата книга на авторката „Имаго”, така че ако лятото ви окрилява и ви носи подобни интимни емоции, в залеза му може да си подарите четиво! Под секрет, на мен есента ми е сезонът!! :)