"Пир в бърлогата", Хуан Пабло Вилялобос

Отдавна си падам по корицата на тази книга. Не е от типичните корици, които намирам за привлекателни. По-агресивна е, по-… Всъщност основното ми притеснение беше дали съдържанието ще може да покрие високите очаквания от корицата. Понякога имам такива притеснения, защо?! Почти съм сигурна, че има научно наименование за това, което бяга от патологията, но я има предвид.

Но сега когато бях в настроение и състояние на купуване на книги, си казах „защо не, аз те искам на бъдещата си библиотека, ти нямаш право на глас, всичко е наред!” И хубаво направих!

„Пир в бърлогата” на Хуан Пабло Вилялобос е интересно занимание, четиво за едно сядане. Скромните и’ стотина страници не са предизвикателство изобщо. Не е претенциозна или изискваща. Просто личният разказ на едно умно дете, какво е да си син на наркобарон, за имането, нямането и лоялността.

Обичам разкази от името на деца. Съвсем естествено е, тъй като обичам деца. Децата имат наивни мнения, които погледнати през призмата на възрастните са много болезнени. Логическите връзки, които прави хлапашкият мозък, са най-удовлетворяващото нещо за гледане, защото за разлика от възрастния, който си мисли, че знае всичко и изказва готови мнения, базирани на години труд и погрешни схващания, детето има познания за малко неща и наистина мисли, когато се изказва, изгражда идеи в момента.

Та главният герой е Точтли, когото наричат „зрял за възрастта му”, а за мен просто дете с необременен ум и свободни граници, а по малкото ми познание по въпроса твърде възможно – дете с аутизъм. На крехката си възраст той има много ясни представи за доверието между двама души, за властта и смъртта, но въпреки всичко е дете, заради което според мен трябва да му бъде простен егоцентризма и прищевките. Ако животът, който живее и отношението, което има, отблъсква определена група читатели, то те имат нужда да поговорят с повече деца или да вникнат по-надълбоко.

Имам любим пасаж, обобщаващ много добре героя и разказа му:

„Шапките, освен това, ако си струват, служат за отличаване. Тоест шапките са като кралските корони. Ако не си крал, можеш да носиш шапка,за да се отличаваш. А ако не си крал и не носиш шапка, в крайна сметка се оказваш обикновен никаквец.”

Краят на книгата е разкошен. Едновременно кореспондира с географското и социално място, на което се намира малкия Точтли, и детската му игривост и наивност. Тази книга бих поставила до „Има ли крокодили в морето” на Фабио Джеда, също от поредица „Отвъд”, тъй като и при двете животът на един, не зависи от това какъв човек е, а от мястото, на което е роден, което може да бъде видяно като клише, но мисля, че е възпитателен урок, който често забравяме.

"Океанът в края на пътя", Нийл Геймън

Не бях чела Нийл Геймън до сега. Нищо! Бях чувала много за него в последната година. Извън мястото, където се намирам, той на практика е книжна рокзвезда, или поне с такова впечатление оставам, но аз – не! Не е като да спада към читателската ниша, която съм си избрала. И оп! Паднах в собствената си яма, съвсем случайно изкопана!! Каква ниша?! Аз даже собствена библиотека си нямам - един рафт, един шкаф и няколко кашона...

Така след като бях чувала доста за новия роман на Нийл Геймън „Океанът в края на пътя” и особено когато разбрах, че не много далече от официалната премиера, ще има и българско издание, веднага се наредих на правилната дата на шатрата на „Бард” от Алеята на книгата във Варна, за да се сдобия със свое горещо, току що получено копие. Ох, това изречение стана отегчително дълго. Като нов за мен автор, нямах представа какво да очаквам от Геймън, въпреки, или може би точно заради многото неща, които бях чувала за него. Детска книга или книга за възрастни, хардкор фентъзи или поносимо за средностатистическия любител, история или герои?! Нямах нито един отговор. А сега съм доволна и любопитна! Определено бих опитала още от автора.

Но нека се спра на „Океанът в края на пътя”. Главният герой се връща заради погребение в родния си град и отива да посети познатите неща, когато изведнъж го връхлитат спомени от детството, като че от друг свят. Книгата е разказана от първо лице, едно първо детско лице, което не иска да забрави най-ужасните неща, защото са част от спомена за магия. Жените от семейство Хемпсток са необикновени, и то от онази степен на необикновеност жизнено важна за съществуването на вселената ни (не съм много сигурна как), и определено жизнено важни за нашия малък главен герой и семейството му. Отприщено е зло, споменава се думата "вещица" и каквото и повече да кажа, може да провали емоцията от четенето. :)

Отдавна не бях чела нещо, което да ме държи така на тръни като тази книга. Tвърде възможно e това да се дължи на любовта ми към книги с малко събития и концентрация върху героите. Романът на Нийл Геймън беше необходимото разчупване на читателското ми ежедневие. Бях нетърпелива да разбера какво става после, бързах да свърша книгата, за да съм сигурна, че всичко ще бъде наред - не всичко беше наред!

Прекрасната статия на Мила беше последната капка в чашата на убеждението ми, че точно това ми се чете!!

Между другото, ако имате предложение за мен с какво на Геймън да продължа, много ще ви се зарадвам!! ;)

"И всичко стана луна", Георги Господинов

Харесвам писането на Георги Господинов. Винаги ми носи една приятна есенна меланхолия, в която се чувствам у дома си. Уютно ми е, с мека оранжева светлина и хрущене на паднали листа. Не мога да го обясня по друг начин. Кара ме да изпитвам носталгия по време, в което не съм съществувала, по места, на които не съм ходила. И е хубаво, защото имам нужда от носталгия, а още не е минало достатъчно време да изпитвам такава по нещо лично.

След „Невидимите кризи” имах нужда от още, и „още” дойде тъкмо навреме. Сдобих се и с двете пастелни издания с разкази, за да си подхождат, за да не ги разделям. Принадлежат си защото.

Цялата прелюдия идва да каже, че освен да хваля и паля, нямам много друго за казване. Сборникът „И всичко стана луна” е прекрасен. Точно това, от което имах нужда, е! Ще се връщам към него освен това, защото ми е скъп. Правя пауза между него и „И други истории”, за да имам за по-дълго време нови разкази за прочитане; нали знаете онова усещане на читателя, когато иска да прочете отново нещо, но няма как да го прочете като за първи път – почти физическа болка...

„Да търсиш Карла в Лисабон” беше онази връзка, от която имах нужда между истинните есета от „Невидимите кризи” и предполагаемата фикция на разказите в „И всичко стана луна”. В „Азбука на жените” макар да не съм фен на мотива, адски си падам по идеята за подобна обсесия по буквите, предполагам заради моята обсесия по думите, макар и не така ексцесивна. „Чай от вишни” и „За Лора” ми допаднаха по подобни близколитературни причини. „Ритуалът” и „Лицата от последните дни” бяха побрали в себе си хиляда истории, малокалибрени и достатъчни, истории, които сякаш бях чувала от други хора и по друг начин, но все така натежели от възрастта и самотата. Голяма дупка в сърцето ми... по-скоро в мозъка, е „Дъщеря”, може би ми е от най-най-любимите, пет странички чисто съвършенство в света ми. За „Старецът и морето” и „И всичко стана луна” нищо няма да кажа, очакванията към тях и без това са много големи.

Беше естествено по-лесно да изброя цялото съдържание, но след като попитах всеки, прочел сборника, за любимия му, защо да не изтъкна и моите. И това е, скоро пак! :)

Най ме е яд като много ми хареса нещо, не ми излизат думите!

"Не беше тук и си отиде", Георги Томов

* feat. ръката на сестра ми :)

Първата книга, която си купих от Алеята на книгата във Варна, e „Не беше тук и си отиде” на Георги Томов. Външният и’ вид тотално е на моя книга. Райчо Станев ми махаше от предната корица и въобще не чаках втори запитвания. Мат и прекрасност! Отидох, грабнах я и зачетох още същата вечер.

Започва с предговор на Блажев, който както става ясно е работил в тясна колаборация с автора. Сега като съм прочела вече сборника с разкази, прекрасна работа са свършили по подредбата им. Оформлението и шрифта са много предразполагащи към четене. Просто има някои шрифтове, които са създадени за четене, и ако бях малко по заинтересована щях да науча имената им и да ги... пласирам... в блога! :)

Както се хаванах да говоря на няколко пъти, разказите звучат много истински. Всеки познава един такъв чичо, който като седне на чашка, разказва най-изумителните истории за хора, които не познавш, но си сигурен, че са му близки приятели, така фамилиарно разказва той за тях. Такова е и усещането от разказите на Георги Томов. Все едно съм седнала на една маса с него и той ми говори ли говори - за училището, за казармата, за съседите и бабите пред блока. Когато имаш добър разказвач пред себе си, никога не е отегчително и не усещаш кога минава времето, в което е трябвало да си лягаш, защото утре си на работа.

Първият разказ „Пан Шветлан Железния” започна леко, носталгично-хумористично, а свърши прогаряйки дупка във вътрешностите и така стана един от любимите ми. „Така си беше” също много ми хареса, отношенията стил баща-син намирам за много мъжки и искрени. „Балъците умират на разсъмване”, „Залез” и „Камъче в обувката” ми бяха много интересни и ме държаха до края. А училищната поредица с „Червени карамфили”, „Рускинята”, а в последствие и „Господ Господ те обича обича” за мен бяха връх на целия сборник с разкази. И тъй като ги прочетох наведнъж, оставиха силен отклик у мен дори вече седмица след прочитането на сборника.

Единственото, което малко нарани женската ми гордост, е образът на „Жената” в поредицата от разкази. На моменти доста реалистичен, не мога да отрека, но тук-таме болезнено подигравателен ми се стори гласа на автора относно героините му. Но няма да задълбавам по този въпрос, тъй като определено вярвам, че целта на жената не е само да гледа дома си и да вгорчава живота на мъжа си, нито мисля, че всички жени са празноглави кучки както е в „Терпентин” (който междудругото, като изключим тази подробност, много ми допадна като изложение), но не отричам, че има и такива.

На кратко, приятно лятно четиво, което ми върна желанието да чета сборници с разкази и български писатели, едновременно!

"Виенски апартамент", Радостина А. Ангелова

Лятото винаги е подходящо за любовни истории. Пък макар и зимни, както е във „Виенски апартамент” на Радостина Ангелова. Отдавна не бях чела български автори, а сега се запасих с цял Август от тях. Това изящество под формата на книга ми бе поднесено от Мила и сега е сред най-ценните ми придобивки, защото ми носи тази лична емоция, която не всички книжни препоръки могат да сътворят.

Не зная как все се случва да говоря за това колко прекрасни са всички издания на „Жанет 45”, но вината си е само тяхна. На корицата са се гушнали двамата от „Целувката” на Климт (позволявам да се впечатлите от познанията ми за изкуството, но честно казано, пише го в книгата) и така нежно ми става всеки път като я държа в ръце. Една сутрин замалко да я полея с кафе. Душата ми се разцепи на две, докато не разбрах, че съм успяла да я спася и е непокътната! Малко си падам педант, що се отнася до новите ми книги... *засрамена физиономийка*

„Виенски апартамент” е много женска книга. Поднесена е с изключително внимание към детайла. С ясна представа за аромати, цветове, форми. Изненада за мен беше разказът, редуващ се с поезия, не истинска поезия, а една нежна нишка от думи и метафори в курсив - звучаха ми като поредица от приказки за възрастни.

Главната героиня на историята, Бианка е самотна майка и важен член на екипа на компанията, за която работи, един вид силна жена, която се справя в живота. Сега е поставена пред вземането на решение – да приеме повишението и да замине за Виена или да остане в България, и всичко, което следва от това решение. Действието се развива във Виена, като кокетно малко пътуване и всеки човек, който срещаме при престоя има своя история, описана в книгата. Това за мен е най-големият и’ позитив. Обичам истории в историите, а и винаги съм искала да съм така сензитивна, че да мога да си представям животите на хората само по моментния им престой в моя. Най-красива ми е тази за аптекаря. Както винаги си имам няколко любими пасажа, като този за родените в магия дни, или пък как модерните принцеси се будят не с целувка, а с кафе (според мен най-важното нещо, което може да научи един мъж!!).

Зряла и притеснително универсална е тази книжка. А и най-често дори зад отказа от романтика и твърдата прагматичност се крие жена, която иска да бъде познавана и обичана. Деликатно попълнение на всяка дамска библиотека, елегантно разказани мъже и жени, влюбвания и разлюбвания и мечтани пътувания.

Този месец излиза и новата книга на авторката „Имаго”, така че ако лятото ви окрилява и ви носи подобни интимни емоции, в залеза му може да си подарите четиво! Под секрет, на мен есента ми е сезонът!! :)

Алея на книгата 2013

„Алея на книгата” се състоя между 2. и 11. Август и за всеки, помещавал се във Варна по това време, беше невъзможно да я пропусне, а за любителите на книжки – невъзможно да я посетят еднократно. Тази година специално си бях приготвила списък с четива за притежаване и разноцветни хартийки, които да обозначават разходите ми. Няма да споменавам, че първото беше излишно, а второто не ми стигна.

„Алея на книгата” е като фейска колония, която изниква в центъра на Варна – бяла, светла и лятно пренаселена. И като при всяка група от феи, има такива, които ти подаряват щастие дори само с присъствието си и такива, от които си го взимаш почти насилствено. Но във всеки случай бързаш да изкопчиш всичкото щастие, за да имаш и през зимата, че чак до другото лято, защото не живееш във Фейската столица, а Август идва при теб само веднъж годишно.

И като избягам от доста плоската и необмислена метафора за феите, за да покажа колко бели и добри бяха емоциите ми от Алеята, искам да изразя впечатлението си от всички търговци, издатели, читатели и страстни книгообменители, които издържаха летните жеги с достойнство и дадоха всичко от себе си, за да обогатят колекциите на всеки Варненски книголюбец!

Аз, разбира се, си имам пристрастия и отидох да ги заявя няколко пъти на Шатра 12! Тя пък на свой ред, освен любимата ми, се оказа и най-живата и приветлива шатра! Там се помещаваха издателствата „Жанет 45” и „Изток-Запад”, „Парадокс” и „Алтера”, където не само че всички се радваха на Мила, Блажев и компания, но и те на свой ред се радваха на всеки, който мине и си поприказва с тях! Мила може да те накара да поискаш всички книги! Блажев има енергия за стотици! :) Книжен Жор също беше на мястото на събитието. Естествено, за всеки, който следи блоговете и във FaceBook, цялата тази информация е известна. Така че просто бих могла да кажа, че всички книжни хора са прекрасни!

Моят списък с нови книги:
„Не беше тук и си отиде” – Георги Томов
„Океанът в края на пътя” – Нийл Геймън
„Гравьор на сънища” – Александър Секулов
„Виенски апартамент” – Радостина Ангелова
„Пир в бърлогата” – Хуан Пабло Вилялобос
„Натюрморт с кълвач” – Том Робинс
„И всичко стана луна” – Георги Господинов

И общо взето горе-долу това са бъдещите постове. :)

"Голямото приключение на малкото Таласъмче", Никола Райков

Този път нещо по-различно. Книжка с картинки - за мънички дечица, за родителите им и за мен, както става ясно.

Аз чета от малка. По събитията в живота ми се ориентирам, че на 3 годишна възраст имах голям кашон пълен с книжки с картинки и въобще не помня конкретния преход към тези без. Затова в мен обитава една носталгия и постоянно жадуване на илюстрирани книжки, която в прогимназията беше подхранвана от всякакви списания и комикси, а сега подхранвам с ... Интернет?! Жалко, че нямахме повече достъп до комикси със супергерои едно време, защото със сигурност щях да съм много по-яка сега!!

И тъй като четях едно приятно количество Астрид Линдгрен и Джани Родари, без много съжаление, но все пак с едно потиснато любопитство, ще кажа, че пропуснах модата на края на ’90 с книгите-игри.

Но този месец ми беше предоставена възможност да си припомня какво е да бъдеш дете или да си представя какво е да имаш дете на литературния гребен на вълната. Обичам хлапетата и аз самата често залагам на хлапашката си индивидуалност, така че приех „Голямото приключение на малкото Таласъмче” на Никола Райков с отворени обятия. Това е приказка-игра, в която родителят просто не може да откаже да вземе участие в обогатяване на въображението на хлапето си и да го научи само да взема решения при това.

Но нито съм родител, нито да си призная честно съм 4 годишна, така че ще ви разкажа лично, от първо лице как преживявам тази книга. Първо!! Няма по-божествена миризма на света – гланцирана хартия, лепило и обещания! Като всяка себеуважаваща се приключенска книга и тази на Райков си има карта, за да не говорим наизуст къде отива Таласъмчето, а да проследим пътя нагледно. Илюстрациите са на различни чужди художници и както всеки би могъл да се досети, любими са ми тези с животните с очила. Не мога да повярвам, че ще изрека подобен стереотип, но съществата с очила ми вдъхват доверие и свръхчовешка мъдрост (после пораснах и разбрах, че не всички хора с очила са готини като мен :D ).

Книгата има 48 глави като на края на всяка глава има поне по два пътя, по които можеш да поемеш или морални избора, които можеш да направиш, в зависимост от настроението или личността си. Има и 20 различни края, никой от които - трагичен. Въобще, наистина си е голямо приключение и с една книжка все едно имаш серия от книги.

Да си призная с глас съм се смяла, докато четях приказките. Определено писането на Никола Райков е моят начин на писане. Възрастните ми мозъчни гънки приемаха абсурдизма за особено жив и забавен, а детските ми си казваха – йес, най-сетне някой ме разбира!! Двадесет и няколкото ми години се почувстваха леко неудобно от непокорните ми на моменти настроения като това да тръгна при хората за царевични пръчици и бонбони и последствията на този ми избор, или пък да отида при вълшебните гъби. Но непременно се стремях да помагам на всеки в нужда по пътя си, така че май изкупих греховете. :)

Ще вметна няколко любими момента, за да дам представа за какво говоря, така ще да е най-правилно. Табелата, на която Таласъмчето реши, че пише „Конкурс за горска песен”, защото не можеше да чете, а му се ходеше на конкурс; хлебарките, които нямаха пари за хляб и вече не можеха да се казват хлебарки; очилата на Дядо Мечо, които можеха да бъдат и на всеки друг Дядо, или на всеки друг Мечо; диалогът с тенджерата и няманата и’ опашка! И още 100 други!

Tа адски се забавлявам с „Голямото приключение на малкото Таласъмче” на Никола Райков и ако и вие сте в настроение, ви го препоръчвам в луксозното хартиено твърдокорично издание. Мястото е prikazka-igra.com

Весело прекарване!!

"Предимствата да бъдеш аутсайдер", Стивън Чбоски / "The Perks of Being a Wallflower", Stephen Chbosky

„Предимствата да бъдеш аутсайдер”(“The Perks of Being a WallFlower”) на Стивън Чбоски е книга популярна извън нашите граници от много отдавна. Нещо като модерна класика в жанра за юноши. Още повече слава натрупа, след като миналата година излезе и едноименният филм, за който имам намерение да кажа пет приказки накрая. :) Представете си изненадата ми, когато разбрах, че „ЕГМОНТ” са издали българския превод с оригиналната неонова корица още през април тази година!! Въпреки че не съм фен на литературата за междинния период дете-възрастен, по мои наблюдения ЕГМОНТ много добре са се ориентирали в тази насока през последната година.

Та както всеки може да се досети, награбих копие за себе си при първа възможност. И два дни по-късно стана прочетено копие.

Що се отнася до външния му вид, корицата ми допада много повече, отколкото си мислех – със снимките в сепия и неоновото зелено, семпла, но утвърдена и достатъчна. Не разбирам много от байндинг(не мога да се сетя как е думата на български =) ), но определено забелязах, че този и на „Вината в нашите звезди” на Джон Грийн много ми допада, удобен e за четене.

Ще ми се да представя концепцията за „аутсайдера”(както е избран преводът на wallflower). „И да видиш нещо си мълчиш. С разбиране.” Чарли е първа година в гимназията и е толкова умствено прецакан, колкото всеки на тази възраст, и малко повече.

Книгата е написана като писма от Чарли до неизвестен читател, който предполагам умишлено също играе старата роля на „аутсайдер”. Сякаш думите са предназначени да бъдат предавани от един на друг, заемащ тази позиция в обществото. Макар че сега седя и си мисля, че всеки в някой момент или аспект от живота си играе “wallflower”, някой по-малко от други, но не по-безболезнено. Бих поговорила за всичко случващо се в книгата, но ще е трудно без да издам кулминацията, така че мога само да я предложа на всеки, който му се чете бързо, но проникновено до там четиво, че да му напомни за нещо, което вече е бил научил за себе си, но във въртележката на ежедневието си е забравил.

Обаче ще си кажа колко много ми хареса как са пресъздадени отношенията между Чарли и сестра му, звучат ми правилни и повече от реалистични. Освен това много харесвам учителя му по литература. Ще ми се всички хора да са имали в гимназията учители, които със страст преподават предмета си, особено литературата. Друга аура кръжи около хора, които имат страст към идеите!

Да си призная в началото имах предубеждения към стила на писане на Чарли, и през него на Стивън Чбоски. Прости съобщителни изречения, без особено чувство, без отношение към предмета на разговор. Но с прогреса в книгата видях умисъл – реч подобна на дневник, в която тонът ескалира заедно със събитията. Изключително ме впечатли тази способност, пък макар и през превода. И като споменах за превода, Александър Маринов е превел неща, които преди да прочета книгата, смятах за непреводими, тъй като доста реплики плуваха из Интернет океана.

И дойде ред на петте ми приказки за филма. Оказва се, че Стивън Чбоски, авторът на книгата е също и сценарист и режисьор на филма, за което аплодисменти! Изящно допълнение на едното към другото. Дори на места с реплики, които не помня да присъстват в книгата, имам чувството, че си е допълнил пост фактум произведението. Всички актьори са страхотни и дори няма да си направя труда да ги изброявам. Единственото, което ми липсваше бяха отношенията на Чарли към и с другите герои извън основното трио. Според мен те дадоха +1000 бонус точки на романа пред филма.

И тъй като ми стана много топло, мисля да привършвам като кажа че и отделно и заедно „Предимствата да бъдеш аутсайдер” книгата и филма са чудесно попълнение към библиотеката, видеотеката и психо-емоционалното състояние на всеки читател.

„- Чарли, приемаме онази любов, която мислим, че заслужаваме.”

„...Не може просто винаги да поставяш живота на останалите пред своя собствен с утехата, че това се брои за любов.”