понеделник, 23 юли 2012 г.

Игра на Емоции

Много ми се искаше да направя нещо такова тук, нещо като да попълня лексикон, свързан с книги, и досега не намирах подходящия, с който да започна. Тази вечер гледах новия пост на един от booktuber-ите, които следя, и докато течеше, си мислех за моите книги, наместваха си се по съответните места. Непременно реших, че това ще е! Става дума за 10 емоции и книгите, които ги пораждат. Естествено едва ли ще съм акуратна, защото не мисля за всички книги, които съм изчела, а само за тези, заседнали в момента в главата ми, но какво пък! :)

1. щастлива – сега най-щастлива ме прави книгата, която чета в момента(подробности в следващ пост), но обикновено щастието ми идва не от емоцията, която ми предава книгата, а от емоциите свързани с притежанието и' – мирисът на книга е #1 ендорфин стимулиращ фактор. И разбира се всички други малки закачки, които книгоиздателите по целия свят си правят с мен.
2. тъжна – първата книга, изникваща в съзнанието ми е „Крадецът на книги” на Зюсак. Краят така ме разтърси, че още го разправям, присмивайки си се... разтрисана от малки гърчове от нещастие с всяко изречение, до едно време, докато вече не виждах през очилата си, а после и през очните си ябълки...
3. ядосана – Хъксли и неговият „Прекрасен Нов Свят”. Няма книга, която да ме е изнервяла повече по празници. Нито беше прекрасен, нито беше нов, не бих казала, че и свят беше, а на всичкото отгоре и героите бяха непоправимо отвратителни един от друг по’!
4. носталгична – някакво много важно време от гимназиалния ми период на съзряване заеха „Семейство Глас” на Селинджър и „Пътеводителят...”(всичките книги) на Дъглас Адамс. Като в някакъв по-дълъг период се разля и Хари Потър серията и всичко на Бредбъри. Има нещо много носталгично в порастването и като че книгите сами си намират път към него.
5. уплашена – естествено Кинг и „Мизъри”. Помня, че последните 20-30 страници специално излязох да ги чета в Градската градина в Добрич, защото се напикавах от страх вкъщи в 4 часа' следобед. Беше нещо като върха на психо извращенията, до които мога да се дам.
6. изненадана – изключително ми беше изненадваща „Животът като липсваща лъжица” на Иван Димитров. Изненадвах се от началото до края все така приятно и все по-привързващо-образуваща ми се случи тази книга!
7. разочарована – скоро писах за „На юг от границата, на запад от слънцето”, не ще се повтарям, но ще компенсирам Мураками за това по-надолу.
8. изтормозена – „Дон Жуан”. Много искам да я прочета. Сигурна съм, че може и да се спогодим, ако успея да мина 100-те мъчителни страници в началото, засега се надявам да е търпеливо завряна някъде, където не ми бърка в здравето. От онзи носталгичен гимназиален период това е „Синове и любовници” на Лорънс – четох я година и половина на пресекулки, много ми беше трудна, но я завърших и я смятам за едно от постиженията си, а и много ми хареса от едно време до края. :)
9. объркана„Преследване на дива овца” на Мураками – сладката болка на пълно недоумение! Още ме гъделичка и ми носи приятен трепет на недоподреден пъзел.
10. ALL OF THE EMOTIONS„Норвежка гора” отново на Мураками. Още не съм сигурна как е възможно да съществува! Има една песен от филма Can – She brings the rain, която още опъва струните на душата ми всеки път в резонанс с книжната мелодия!



Това са моите книги и емоции, какви са вашите. Чувствайте се в настроение да споделите в блоговете си и в коментарите :) <-- в духа на YouTube. Това е клипа на Кейли, от който идва вдъхновението.

неделя, 15 юли 2012 г.

"Моля, не стреляйте по дърветата", Патриша Хайсмит

Книжле (от някои позабравено, от някои тепърва намерено) от библиотеката у нас. Този да го види, онзи да го види, този да го грабне, онзи да го грабне, позавъртя се из къщи. Заглавието ми напомня на „Всичко живо е трева” на Саймък, а двете картини на корицата бих искала да висят на произволна стена. Иначе няма много за казване. Още нямам летни четива, и ме побърква, че утре нямам нищо за спирката, и кафе нямам!

Патриша Хайсмит ми е нова, разказите и са хубави. Напомнят за Бредбъри, но ми липсват цветовете на неговото писане. На тяхно място има мрак и убийства, но са далеч от криминални разкази. Удобни са за в чантата, а издателство Факел навремето се е погрижило добре за външния вид.

Това, което ме държи още в книжлето, е разказът „Повик за обич”. Как се случи да ми е любимият от осемте!? Става дума за две възрастни жени, които делят стая в пансион. Делят и приятелство. Второто най-страшно нещо на самотата след това, че няма с кого една приказка да си кажеш, е че няма с кого да се скараш. Хората имат нужда от конфликт, за да съществуват правилно. Или пък само жените?! Не съм сигурна все още, че разбрах този разкакз. Може би затова така ми е влязъл под кожата. С удоволствие бих чула гледни точки :)

На нощното шкафче с потенциал да остане дълго там, заради непоносимия обем и жанр-не съвсем по стандартните ми вкусове, е „Синухе Египтянина”, започван и захвърлян неколкократно, но интересен и личен. Да, обаче не се побира в чантата. За да съм честна, нямам физическа сила да го нося на рамо, иначе си се побира, чантата ми е голяма. Какво ми се чете?!

О, да, и апаратът, който улавя реалност и я превръща в цифрички, отказва да го прави вече...


четвъртък, 5 юли 2012 г.

"Когато Господ беше заек", Сара Уинман

Сесийната книга тази година е „Когато Господ беше заек” на Сара Уинман. Поне при три-четири от посещенията си в книжарницата съм я гледала с обожание. И как не, с тази прекрасна корица и магическо заглавие. Но да си призная предразсъдъците надделяваха в мен. Не съм фен на религията, или на Господ сам по себе си, а заглавието ме навеждаше все на такива мисли. Докато не ми се случи да попадна на това ривю на Точка(от което може да се научи нещо за романа в действителност), което ме окуражи и запали по идеята. И началото на юни ми я донесе.

Тази книга е нищо, което очаквах. Не че очакванията бяха нещо, което притежавах в течение на един вдървен месец. Още не мога да реша дали е лятно или по-скоро есенно-зимно четиво. Върви леко, но пък доза климатична меланхолия ми се струва, че би допринесла много към съдържанието.

„Когато Господ беше заек” прилича на разходка из нечий хипокамп. Там спомените са сортирани по особен начин, не като в биография - хронологично, а като в женска чанта – ключовете са при червилата. Винаги съм се удивлявала на човешката памет. Верото свърши преди десеттина дни в квартирата, грабнах първото кое да е в магазина. Знаете ли на какво мирише - на летен ден в къщата на баба от преди 15 години, когато си правех сапунени мехури от чаша със сламка. Мине ли едно известно време единственото, което напомня на човек, че е живял преди „сега”, е миризмата на топъл хляб от пекарната на село, или пък случайна загубена светулка (вече няма светулки), или пък Барби облечено в дрехи, далеч под нивото и’. Спомените винаги идват неканени! Мизерници! И често е хубаво, мило и носталгично, но понякога са кошмари, които искаме да погребем, обаче всеки който вярва в Зомби Апокалипсиса знае, че погребването не е решение на никой от общочовешките проблеми... отклоних се много!

Книгата е хубава, написана, за да бъде четена. Не мога да кажа, че е най-любимата ми книга на света. Доста от социалните проблеми залегнали в нея, са такива, с каквито до този момент не съм се срещала, героите са хора, които не мога да кажа, че имам в живота си. Но въпреки това Сара Уинман успя да не загуби интереса ми до края. Намерих у нея способността да говори за герои, които не познавам, като ги описва с малки привички и навици, които са ми близки.

Ще ми се да кажа нещичко именно за мотива, който най-много ме тревожеше преди да си взема книгата – този Господ, който се оказа заек. Прекрасна метафора за всяко нещо, което си поиска съответния читател на книгата. Няма да ги разкодирам всичките, но, по дяволите, момичетата наистина много си падат по претенциозни метафори, а?! Та... Много по-човешко ми се струва да се оповаваме на нещо, което можем да пипнем, на материя с кръв, която се придвижва, побутвана от сърце, което си се самовъзбужда. По детски наивна си остава за мен главната героиня и в двете части на книгата, с тази искреност на действията, първична истинност.

И тъй като съм позагубила тренинг, ще се подкрепя с няколко цитатчета:

„...Там е възможно да направим всичко, да станем всякакви, Ели. Атлантида е нашият гради там наистина ще бъдем щастливи.
- И трябва само да я намерим? – попитах.
- Единствено – увери ме, сякаш да открием Атлантида бе най-лесното неща на света.”

„Трябваше да тълкуваш действията му понеже рядко бяха придружавани от думи, защото неговият свят беше тих – изолирано, нащърбено място, пъзел, който го караше да ми се обажда в три часа сутринта и да ме моли за последната ивица, за да запълни небето.”

„Помислих си какво ли ще се случи, ако слънцето умре; представих си постепенното изключване на сънен орган, който вече не работи. В края на живота му нямаше да има експлозия – само бавно разтваряне в мрака, където животът, такъв, какъвто го познаваме, никога няма да се събуди, защото нищо не ни напомня, че трябва да го сторим.”

„Точно с това сме свързани всички. Всички. Когато светлините угаснат, ние също угасваме.”