"Кажи на вълците, че съм си у дома", Карол Рифка Брънт

Карол Рифка Брънт ме разплака преди Коледа!

„Кажи на вълците, че съм си у дома” е сбъдната мечта за 2013 година. И обещавам да не ми стигнат думите да я прехвалвам.

Издателство millennium ми скриха шапката и сега безславно ще се лутам по книжарниците, за да си я намеря. Всичко в изданието им е най-любимото ми. Започвам с корицата, защото мисля, че за нея трябва да се говори дълго и безспирно! Черно-белите контури, всеки детайл, присъствието на палтото и разбира се вълчото негативно пространство между сестрите издават вниманието, с което е четена книгата. Ако това ми беше работата, аз щях да съм много горда от свършеното. Така че непременно искам да отбележа Ина Бъчварова и Владимир Венчарски, в духа на празниците да знаете, че адски много ви харесвам, заради това, което сте сторили! Много ми допада и начина, по който е подвързана книгата, така че да може свободно да се чете с никакви притеснения за цялостта на гръбчето и’. Въобще подробностите в това издание ми носят душевен празник!

„Кажи на вълците, че съм си у дома” е историята на едно 14 годишно момиче Джун, което е натоварено със задължението да се справи освен със собствената си личност и порастването и със скръбта по загубата на вуйчо си, болен от СПИН. Действието в книгата се развива през 1986-87, тъкмо когато светът тепърва е научавал за СПИН. Джун се изправя пред предразсъдъците и ревността. Налага и’ се да проумее, че макар и да изглеждат различни, хората могат да обичат еднакво силно и болката им да е все тъй голяма. Повествованието е прекрасно и не ми позволи да оставя книгата до последно. През цялото време се вълнувах за героите, обожавах ги с всичките им недостатъци. А накрая плаках за тях, така както рядко правя – тихо, тежко, като за последно.

Заедно със всичко друго, адски много ми допадна описаната динамика между двете сестри Елбъс. Всяка от тях преминаваща през собствения си ад сама, но непременно гръб в гръб с другата. Тайни съзаклятници по типа „кръвта вода не става”. Грета, макар и не съвсем ласкателно описана, ми е много скъпа, тъй като разбирам всяка нейна подбуда и реакция на случващото се. Мотивът за негативното пространство между двете сестри на портрета и в ежедневието им ми стана най-любимият момент в литературата, която съм чела напоследък.

Четейки книгата, не спирах да си мисля колко е лесно да обичаш някого. Все едно човек има вътрешна необходимост да се грижи за друг човек и се хваща като удавник за сламка към всеки, който има нужда от грижа. И това е едновременно толкова егоистично и най-красивото на света!

Искам да публикувам цялата книга, да я споделя със всички, но мисля, че си струва притежаването. Чете се бързо и определено би била сред книгите, към които бих се върнала повторно!! Така че не се свенете и попълнете библиотеката си!! :)

"Старецът и морето", Ърнест Хемингуей

„Старецът и морето” на Хемигуей беше първата книга, която прочетох на Kindle-а си. Исках да започна с нещо леко и бързо, за да видя как ще ми допадне, а и отдавна исках да прочета именно това на Хемингуей, за да схвана всички препратки.

Иии след като вече съм го чела, нямам много казване. Схващам майсторството на Хемингуей, емблематичността на творбата. Обичам риби, старците са ми мили. Но честно казано нямам никаква, дори що-годе, съпричастност към случващото се в новелата. Най-хубавото от цялото ми четивно преживяване беше, че преди да заспя на Бъдни Вечер сестра ми ми чете на глас. А аз толкова обичам да ми четат на глас!

Мисля, че „Старецът и морето” е класика и трябва да се познава! Все пак се радвам, че „Сбогом на оръжията” чака да и’ дойде реда. Явно с романите на Ърнест по’ си допадаме.(с мисъл за „За кого бие камбаната”)

О, да! И репликата „Искам да те убия, защото те уважавам!” или както е трактовката на Хемингуей. :)

kindle

Имам си изключително прекрасен мой собствен невероятен kindle! Винаги съм си мислела, че не съм от момичетата, които си падат по електронни четци. Оказа се погрешно. Толкова си падам, че повече не може. И все още даже не ми се е наложило да го ползвам по предназначение. Имам предвид да го изнеса от къщи в ръчната си чанта и да чета от него докато чакам да се случи нещо, в извън домашна среда. Иначе четох от него. Прочетох „Старецът и морето” на Хемингуей за загрявка, тъй като ваканционно имам няколко нови книжки и една-две книги с нехудожествена литература, върху които работя.

Като абсолютна леймърка седях 2-3 седмици и се чудех кое – как, след което качих на него всички книги. ВСИЧКИ КНИГИ!! Което за момента не е много, но като за веднъж... Качих учебници, качих класика, малко фантастика, един два сборника с разкази, малко Шекспир.... Бях като дете в магазин за играчки ... или лакомства.

Естествено мога да изтъкна всичките му безброй позитиви, като това екранът да не дава отблясъци или начина по който шрифтът ме предразполага да чета. Да обаче как мирише! Божествената миризма на мата на нова техника. Аааа!

Всичко това обаче никак не значи, че най-любимото ми нещо вече не е пазаруването на книжки с хубави корици, палави страници и любопитни заглавия. Просто вече имам всички варианти за четене! :)

"Имаго", Радостина А. Ангелова

Имам все хубави емоции около „Имаго” на Радостина Ангелова!

Прекрасната Мила ми подари щастие, като ме запозна от близо с „Имаго”. И това след като именно тя ме покани и във „Виенски апартамент”. Освен това в средата на Ноември имах възможността да се запозная и със самата Радостина, която по време на представянето ми се видя интелигентна жена с такт и чувство за хумор. А след краткия ни разговор преди да си тръгна от събитието, я почувствах някак много близка, но това сигурно не е било чуждо за никого. Да я слушам как говори за книгата, ме накара да зарежа всички неща, които четях по това време, и да и’ отдам вниманието си.

Много ми е трудно да кажа за какво точно се разказва в „Имаго”, защото се разказва за всичко. Все едно човешката природа е събрана обобщена в по-малко от 250 страници. Двадесет героя споделят в по една глава разстояние хората, които са, обясняват решенията, които вземат. И всичко изглежда просто, но монетата няма само една страна, нали?! И тази плетеница от хора, от различни места по света, с различен социален статус, с различно възпитание, сега се среща в Испания, за да може всеки да остави белези в ежедневието на другите. Приятели, партньори, любовници, братя, родители... всеки играе своята роля и я играе добре.

Но колкото повече мисля за какво става дума в „Имаго”, все ми се върти думата „порастване”. Мисля си за ежедневното израстване на човека в опитите му да бъде най-доброто себе си, или в опитите му въобще да го бъде. През сюжетната линия на „Имаго” се появяват глави от дневника на учен, занимаващ се с пеперудата от вид Pieris Brassicae и феномените, които той има шанса да наблюдава. Това ми се стори изключително деликатно поставена насока от самата авторка към нейния читател. „Всяка прашинка е началото на планина.”

Много ми допадна постройката на романа. Мисля, че свърши работата си идеално – накара ме да се вълнувам от героите и да си припомня отново, че всеки човек, дори и да не подозира, участва в живота на другите. Ако трябва да си избера любима героиня, това е Марта – струва ми се... точна! Да, това е думата – точна! И двойката Марта – Енрик, като най-... нереалната такава, естествено най ми се харесва.

Нещо ново, което също заслужава внимание, е Книжният Пътеводител за „Имаго”, съставен от автори на "Аз Чета". Там можете да откриете цитати от книгата, интервю с Радостина Ангелова, снимки от местата, из които се развива действието в книгата, и още няколко кокетни подробности. Пътеводителят е красиво допълнение и не издава нито доза от сюжета, за тези които се страхуват да не им бъде развалено удоволствието от четенето.

И макар да четох лятното „Имаго” през есента, а зимният „Виенски апартамент” през лятото, няма нищо по-хубаво от свежите идеи във всеки сезон!

"Хартиени градове", Джон Грийн

През последния месец имах удоволствието да участвам в разпространението на новината, че нов превод на Джон Грийн ще странства из книжарниците и личните библиотеки на малки и големи нърдфайтъри и любители на юношеската литература. Червените габърчета на „Хартиени градове” бяха осеяли интернет дейността ми и нощното ми шкафче. И сега съм щастлива да заявя, че четивната дупка, в която съм изпаднала, намали дълбочината си и от четирите книги, които започвам и все не довършвам, „Хартиени градове” е прочетена.

Първо ми се ще, както винаги да кажа нещо по въпроса с външния вид. Много ме радва, че популярните корици биват запазени, защото те са като реликва сред феновете на Джон. Както бях казала и за „Вината в нашите звезди” байндингът ми допада адски много, защото е крайно удобен за четене и много миловиден за разлистване.

„Хартиени градове” разказва историята на Куентин в последния месец преди завършването на гимназията, или пък историята на Марго през слепите за същността и’ очи на Куентин. Също така е подробен разказ за едно 21 часово пътуване с кола, няколко на брой приключения преди и по време, както и за „Песен за мен самия” на Уолт Уитман. Харесах тази книга! Донесе ми емоции от целия спектър, а краят и’ беше определено глътка свеж въздух от стандартното „и заживели щастливо до края на дните си”. Е, това е Джон Грийн все пак, и всеки, който е чел нещо негово, ще разбере страха, с който очаквах в последната глава нещо ужасно да се случи. Но слава повелителя на книжните герои, този път всички оцеляха!

Според мен много майсторски е разгърнат персонажа на Марго Рот Шпигелман – през преживяванията на другите спрямо нея. Това ми беше изключително интересно от литературна гледна точка. Твърде много житейски истини има в героинята. Независимо на колко години е читателят, на 12 или 22, или пък 52, всички затъваме в двуизмерността на животите си по-често, отколкото ни се иска. „Всичките тези хартиени хора в техните хартиени къщи. Горят бъдещето си, за да са на топло.”

Куентин беше пълен задник за мен до последната глава. И по-лошото, зная от къде идваше задничевостта му и все ми се щеше да мога да го оправдая. Но в последните 20 страници това момче порасна пред очите ми и намерих причина да го уважавам за всичко, което е направил, независимо от подбудите му, и това май също беше от части по вина на Марго.

Бен и Рейдър – невероятни сладури. Особено по време на пътуването много ми сгряха замръзналата душа. За всеки, който ще реши да чете книгата, имате личен поздрав от мен с момента с тениските на Конфедерацията. Малко съм виновна, но точно това го четох по време, по което не би трябвало да чета художествена литература и един неуместен кикот беше пуснат на обществено място. :D

И така поприключенствах из „Хартиени градове” и горещо препоръчвам на всеки, който има нуждата да почете за малките проблеми на малките хора, за да забрави за момент за своите, за тези, които искат да се посмеят и да си припомнят гимназията или за тези от гимназията, които търсят идеи за следващото си пътуване или пакостуване. И естествено на всеки български нърдфайтър. DFTBA! :)

Още от автора: "Вината в нашите звезди", "Къде си, Аляска?"

P.S.: Съзнавам, че няма връзка между отделните ми абзаци и го отдавам на загубата ми на тренинг! :)

Край на турнето на "Хартиени градове"! Честито на спечелилия!

Книжното турне на „Хартиени градове” от Джон Грийн приключи и е крайно време да съобщя печелившия от играта (21. октомври минава в момента!). Наградата – копие от книгата, любезно предоставено ни от ИК „Егмонт България”, отива при Zineti Yetim, напълно случайно избрана от www.random.org . Честито! :)

Накратко обяснявам процеса – екселски списък с имената на всички отговорили, в реда, в който са го направили (двата Анонимни нямах възможност да включа в играта, моля за разбиране!). 27 отговора, 16. е печеливш. Ето снимки:

Благодаря на всички включили се! Много исках всички да получат книги, но няма как! :)

Не книга, но специални виртуални прегръдки за *Петя*!

Zineti Yetim ще чакам да ми отговориш на тази или другата статия, за да можем да направим контакта. ;)

Книжното турне на "Хартиени градове" от Джон Грийн

Заглавията „Вината в нашите звезди” и "Къде си, Аляска?" вече са прехвърчали по страниците на блога и аз и преди съм казвала, че Джон Грийн е не само писател, а и онлайн събитие. За това съм много доволна, че отново имам повод да поговоря малко за него, тъй като издателство ”Егмонт България” ни радват с ново преводно лично наше си българско щастие. От 21. октомври на книжния пазар излиза новата книга на издателството - „Хартиени градове” от Джон Грийн. Преди това обаче предприема книжно онлайн турне. В продължение на една седмица от 14. до 18. октомври романът гостува в пет онлайн дестинации с различно съдържание. Днес минава и тук, през спирката на „Левитация…” . Аз ще ви споделя музикален плейлист, специално създаден за книжни партита – на уютно вкъщи, под одеалото, с ароматно кафе, докато четете „Хартиени градове”. В края на поста, ще намерите въпрос, с отговора на който можете да си спечелите книжката и да си подарите подобни есенни емоции. Всички дестинации и дати на турнето може да разгледате тук.

Ето и няколко думи за книгата и автора, любезно предоставени ми. :)

Куентин Джакопсън е влюбен тайно в красивата и импулсивна Марго Рот Шпигелман от цяла вечност. Тя винаги е била загадка за него – никой друг не е толкова смел и решителен, нито толкова далечен и недостъпен. Когато една нощ Марго нахлува (буквално) в живота му през прозореца, облечена като нинджа и го призовава да я последва в хитро замислено отмъщение, той тръгва без колебание.
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.

„Хартиени градове” се появява на книжния пазар в САЩ през 2008 г. и моментално дебютира на 5 място в класацията за най-продавани книги на New York Times. Това е романът, който донася на Джон Грийн престижната награда „Едгар”, превръща се в бестселър и на USA Today и Publishers Weekly и вече е част от учебната програма на много гимназии в САЩ. „Прозата на Грийн е забележителна – смесица от хиперинтелектуални обиди и бръщолевици, смях и философстване наравно с потресаващи наблюдения и истини. Той се цели право в десетката – как едно нещо се усеща, изглежда и въздейства, страница след страница”, възхитени са от School Library Journal. Българските читатели ще останат не по-малко впечатлени. „Хартиени градове” е едно незабравимо преживяване. Стилът на писане на автора пленява още от самото начало с множеството описания и детайли. Героите са уникални и истински и можеш да откриеш част от себе си във всеки един от тях. Бавно разплитащата се мистерия държи читателя в напрежение и го кара жадно да прелиства страниците и да иска още и още. Всеки фен на Джон Грийн и творчеството му ще се влюби в книгата!”, категоричен е 17-годишният Лазар Лазаров от Вършец, който имаше възможност да е сред първите фенове на Грийн у нас, прочели романа.

Джон Грийн работи като асистент в издателска къща, докато пише първата си книга „Къде си, Аляска?” (Looking for Alaska, 2005 г.). Романът се превръща в бестселър и му донася не само голяма популярност, но и първото литературно отличие – „Медалът на Принц”. Следващите му книги се радват на не по-малък успех, авторът печели наградата „Едгар” през 2009 година с творбата си „Хартиени градове” (Paper Towns, 2008 г.). Екранизацията по друг негов бестселър – „Вината в нашите звезди” (The Fault of Our Stars, 2012 г.) ще се появи по кината през 2014 г. В главните роли са Шайлин Удли и Анзел Елгорт. Романът продължава да оглавява класацията за най-продавани книги на New York Times вече 44 седмица.
Междувременно, заедно с брат си Ханк, Джон създава Vlogbrothers (youtube.com/vlogbrothers) – един от най-популярните видеопроекти в света. Понастоящем писателят живее заедно със съпругата си Сара и децата си Хенри и Алис в Индианаполис, Индиана. Можете да се присъедините към последователите му в Twitter (@realjohngreen), Tumblr (fishingboatproceeds.tumblr.com) или да го посетите онлайн на johngreenbooks.com.

Това е музикалният плейлист специално създаден от Джон, за да допринесе за четивното изживяване. Можете да го намерите изключително лесно навсякъде в Интернет или да го слушате направо от ТУК. :)

1. “Game Shows Touch Our Lives,” The Mountain Goats
2. “The History of the Concept of the Soul,” The Mr. T Experience
3. “Holland, 1945,” Neutral Milk Hotel
4. “Up the Wolves,” The Mountain Goats
5. “Piazza, New York Catcher,” Belle and Sebastian
6. “Bucketseats,” Cake
7. “Walt Whitman’s Niece,” Billy Bragg and Wilco
8. “Champs Elysees,” NOFX
9. “Cotton,” The Mountain Goats
10. “New Partner,” The Palace Brothers
11. “Union Maid,” Old Crow Medicine Show
12. “Walk on Boy,” Doc Watson
13. “Superstition,” Blanche
14. “Hesitating Beauty,” Billy Bragg and Wilco
15. “Greetings in Braille,” The Elected
16. “All My Little Words,” The Magnetic Fields

И няколко песни в допълнение:

Half Moon Run - Full Circle
Maverick Sabre - Let Me Go
Daughter - Human
The xx - Angels
Michael Kiwanuka - Always Waiting
Of Monsters & Men - Six Weeks
Naughty Boy - No One's Here To Sleep ft Dan Smith Bastille
Netsky - When Darkness Falls ft Bridgette Amofah (Official Video)
London Grammar - Shyer
Ben Howard - Old Pine
Mitzi - Who Will Love You Now

ВАЖНО!!

Изключително съм щастлива да съобщя, че всеки коментар под тази статия, може да донесе не притежателя си екземпляр от „Хартиени градове”. Единственото, което трябва да направите е да ми отговорите на въпроса: „Кога за първи път чухте за Джон Грийн? Или ако сте му фенове от много отдавна, коя беше първата негова книга, която прочетохте?” В играта участвате само с един отговор до 21. октомври 2013 година. Името на един от вас ще бъде изтеглено с на случаен принцип и публикувано тук. Успех от мен!

„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Грънзи” на Мери Ан Шафър и Ани Бароуз

Времето ми е оскъдно напоследък, особено когато реша да си почивам. Така че ще бъда не многословна, тъй като измина една не малка редица дни, откакто прочетох тази книга.

А книгата е „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Грънзи” на Мери Ан Шафър и Ани Бароуз. И защото заглавието, макар и интригуващо, е отегчително дълго за писане, едва ли ще си позволя да го спомена пак до края на поста.

След последния ми читателски крах, имах нужда от нещо леко и приятно за четене, и от купчината с книги, които бях натрупала през последния месец, ми помаха тази. И о, колко и благодаря. Не очаквах да има нещо, което да ми върне мотивацията за четене толкова бързо. Прекрасно книжле, което ми донесе емоционален заряд и едновременно с това ми напомни за Втората Световна Война (от другия тип емоционален заряд). Освен това цялата книга е съставена от поредица писма, които група от герои си разменят в рамките на по-малко от година. А какво по хубаво от чужда кореспонденция през слънчев септември! :)

Главната героиня на книгата е Джулиет Аштън – писателка и отявлен книголюбец. Тези и’ две привички я отвеждат до остров Грънзи, където освен че е на мисия в търсене на идея за писателски начинания, без да иска се е сприятелила с група сърдечни и гостоприемни хора. Има приключения, любов, смях, от всичко по малко, но най- вече има съвсем обикновени случки, малки клюки от простичкия живот на хора щастливи, че войната е приключила. И много книжна обич!

В някои моменти от историята доста бързо се минава през пасажи от живота на Джулиет или пък Грънзчани (?), които може и да биха позаинтересували повече читателя. Това може и да предизвика недоволство за хора подходили по-сериозно от необходимото към книгата. На мен обаче ми се стори доста реалистично. Все пак това е кореспонденция между тези и тези хора и те си говорят за каквото ги интересува, в зависимост с какво време разполагат и дали ще или няма да се видят скоро и да си доразкажат. Един вид дори съм на мнение, че е чудо, че целият сюжет се крепи толкова стабилно на тези писма.

О, да, да не забравя да спомена и имената. Ако сте като мен и помненето на имена е далеч над възможностите ви, не се плашете да разгърнете назад за бърза проверка кой кой беше или ако обичате да пишете и искате да се улесните, може да си направите малко списъче с героите (така бях процедирала с „Десет малки негърчета” на Агата Кристи).

За книгата научих преди българското и издаване и беше определено нещо, което би ми направило кеф да прочета, но нямаше как да очаквам подобен превод (което напоследък май често ми се случва, издателствата ще ме уморят от книжно удоволствие понякога). Когато получих писмо от “Colibri”, че съвсем скоро ще имаме и наша си книжка с километрично заглавие много се зарадвах. А сега разбирам, че издават и „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” на Юнас Юнасон. Браво! < -- ми е мисълта. И много хубаво ви миришат книгите!!

Сигурна съм, че пропускам различни и разнообразни неща, които съм искала да кажа около хиляда пъти, но нищо. Очаквам така да е и занапред в следващите около 10 месеца минимум. Да живее учебната година!!

The Versatile Blogger Award или както му казвам аз "Да се запознаем"

Две прочетени книги чакат своите постове в блога, но тази седмица Веси от V-Melange ме спомена в своята публикация под идеята The Versatile Blogger Award. Това ми се струва прекрасен начин да се запознаем с блогъри, които да ни радват и вълнуват за напред, а и да се позапознаем едни с други. Така че подемам този пост с удоволствие, че ще имам възможността да ви представя блогове, които следя най-редовно.

Правилата на (The) Versatile Blogger Award са следните:
1. Благодарете на човека, който ви е номинирал.
2. Включете линк към блога му.
3. След това изберете 15 блога, които сте открили наскоро или следите редовно. Номинирайте тези блогъри за Versatile Blogger Award.
4. Избройте 7 факта за себе си, които се предполага, че никой не знае.

На Веси от V-Melange благодаря!! :) Тя притежава един изключително елегантен блог, съчетаващ изкуство и лайфстайл. С нея се открихме наскоро, но бързо мина напред в листа ми с блогове.

15-те блога, които съм разпределила в няколко групи.

Естествено започваме от книжните!

1. Дизайн на книгата http://designknigoizd.blogspot.com/
2. Литературата Днес http://literaturatadnes.com/
3. Книголандия http://knigolandia.info/
4. Първи впечатления от последно прочетеното http://zonkobg.blogspot.com/
5. Стаята за четене http://mila.azcheta.com/
6. Книгозавър http://knigozavar.com/
7. Книжен Жор http://knizhenjor.com/

Фотографските блогове са другата ми любима група!

8. My Photo Diary http://ivajauss.blogspot.com/
9. …просто така, като случка във влак. http://kolcho.blogspot.com/
10. Мирослав Живков http://systeman19.blogspot.com/
11. Silviu Pavel http://silviupavel.blogspot.com/

И един бонус блог (зная, че чийтвам) Скъцъркането на един фотоапарат http://vasewithroses.blogspot.com/ <-- сестра ми снима. Последната група блогове е разнородна, включва любими, които не попадат сред горните две категории, но ги обединяват бегло или не чак толкова!! 12. Севда и Емил от Meanwhile on the 7th floor http://7dailysins.wordpress.com/
13. Деница от All is full of love http://denodada.blogspot.com/
14. Ghostdog! http://psychobaiko.blogspot.com/ , чието писане буквално ме побърква понякога, и под буквално имам предвид тръпки по кожата и буци в гърлото.
15. epitaph von weird http://epitaphvonweird.blogspot.com/ , той ми е стар познанйник.

И сега седемте ми факта. Не зная дали ще са неща, които никой не знае за мен, защото съм била винаги доста открита тук, в блога, но ето седем рандъм факта.

1. Емоцията, която ме е завладяла напоследък е страх... че няма да ми стигне времето, във всеки аспект.
2. Преди най-първото си кафе сутрин съм неподходяща за какъвто и да било словесен контакт.
3. I am an overthinker.
4. Вярвам в случайността. Не харесвам концепцията за съдба.
5. Обичам да мириша книгите, преди да ги купя. Създава връзка помежду ни.
6. Искам новите ми книги да си остават вечно нови, а старите ми книги да изглеждат достолепно стари. :)
7. Най-голямата ми мечта, свързана с личното ми бъдеще, е да ходя с удоволствие на работа!

Всичко друго вече съм го казала! :)

P.S.: има 2 Enter-а там по средата, които не работят, не зная защо...

"Натюрморт с кълвач", Том Робинс

Ааа, колко ме дразни тази книга!! Не мисля, че бих могла да опиша всички проблеми, които имах с нея, но ще се опитам старателно. Не искам по никакъв начин да налагам мнение, може би е любима на много хора, все пак рейтингът и’ в Goodreads е 4!! 4!! ....

Имах толкова надежди за „Натюрморт с кълвач” на Том Робинс. Зазяпала я бях от една година и накрая, когато най-сетне се престраших, не мога да кажа, че съжалявам, но... не съм фен. А звучеше толкова добре.

Ако започна отвън навътре – много добре! Корицата на Капка Кънева ми е доста притегателна. От нея тръгна желанието ми да прочета книгата.

От там нататък – според мен опит за претенциозно, псевдоинтелектуалско писане. И ми е адски гадно, че ми се налага да го кажа, защото на практика имаше много добри моменти, които ми даваха надежда и ми носеха желание да продължа до края,... барем накрая бъда изненадана от проникновение. Тц! Много ми е тъжно, че говоря лошо за книга. Може би съм твърде афектирана, дочитайки я днес сутринта. Може би съм глупава и не разбирам нещо изключително, което притежава. Моля, ако е любима на някого, нека не ми се сърди, а да ми разкаже по нещичко - супер важно и любимо за него, може и да омекна, може и да погледна книгата с други очи.

Продължава много да ме е яд, защото някои части са ми много любими и вместо да се получи кратка, но гениална повест, не! Трябва да е повече от 300 стр., за да съм голям прочут новелист... и нямаше да се разсърдя толкова на Робинс, ако главната му героиня не беше такова мрънливо, доста глупаво момиченце, чието присъствие, макар и жизненоважно за историята му, като че само служеше, за да задоволява сексуалните нагони на половината споменати мъже и да изтъква интелектуалната висота на партньора си, Кълвача. Това, комбинирано с кошмармарно провлаченото и изнервящо ме писане на автора и не чак толкова вълнуващо повествование, направиха книгата разочарование за мен.

Несъмнено чувството за хумор на Том Робинс не може да се отрече, беше приятно и леко, по глобални теми, но не ми стигна, за да дръпне от дупката псевдо-романтиката. Добре, че съществуваше Жулиета, за да има поне един герой, който да ме движи през страниците. О, да, и онзи момент към 2оо и някоя стр., когато самият автор се зачуди как, по дяволите, продължавам да чета, или нещо такова... Пусто не можах да намеря после пасажа - с глас се смях, защото точно тогава и аз се чудех същото.

Все пак мисля, че литература като тази на Робинс е хубаво да се чете, за да може читателят за има още един ориентир, какво обича и по какво въобще не си пада. Сигурно познавам поне 6 човека, които биха се насладили на книгата, може дори и аз да и’ се наслаждавам след 1000 години, докато я препрочитам. А сега – не, мерси!! Все пак много ще се радвам хора, които харесват „Натюрморт с кълвач”, да ме опровергаят с мнения в полза на книгата. :)

"Пир в бърлогата", Хуан Пабло Вилялобос

Отдавна си падам по корицата на тази книга. Не е от типичните корици, които намирам за привлекателни. По-агресивна е, по-… Всъщност основното ми притеснение беше дали съдържанието ще може да покрие високите очаквания от корицата. Понякога имам такива притеснения, защо?! Почти съм сигурна, че има научно наименование за това, което бяга от патологията, но я има предвид.

Но сега когато бях в настроение и състояние на купуване на книги, си казах „защо не, аз те искам на бъдещата си библиотека, ти нямаш право на глас, всичко е наред!” И хубаво направих!

„Пир в бърлогата” на Хуан Пабло Вилялобос е интересно занимание, четиво за едно сядане. Скромните и’ стотина страници не са предизвикателство изобщо. Не е претенциозна или изискваща. Просто личният разказ на едно умно дете, какво е да си син на наркобарон, за имането, нямането и лоялността.

Обичам разкази от името на деца. Съвсем естествено е, тъй като обичам деца. Децата имат наивни мнения, които погледнати през призмата на възрастните са много болезнени. Логическите връзки, които прави хлапашкият мозък, са най-удовлетворяващото нещо за гледане, защото за разлика от възрастния, който си мисли, че знае всичко и изказва готови мнения, базирани на години труд и погрешни схващания, детето има познания за малко неща и наистина мисли, когато се изказва, изгражда идеи в момента.

Та главният герой е Точтли, когото наричат „зрял за възрастта му”, а за мен просто дете с необременен ум и свободни граници, а по малкото ми познание по въпроса твърде възможно – дете с аутизъм. На крехката си възраст той има много ясни представи за доверието между двама души, за властта и смъртта, но въпреки всичко е дете, заради което според мен трябва да му бъде простен егоцентризма и прищевките. Ако животът, който живее и отношението, което има, отблъсква определена група читатели, то те имат нужда да поговорят с повече деца или да вникнат по-надълбоко.

Имам любим пасаж, обобщаващ много добре героя и разказа му:

„Шапките, освен това, ако си струват, служат за отличаване. Тоест шапките са като кралските корони. Ако не си крал, можеш да носиш шапка,за да се отличаваш. А ако не си крал и не носиш шапка, в крайна сметка се оказваш обикновен никаквец.”

Краят на книгата е разкошен. Едновременно кореспондира с географското и социално място, на което се намира малкия Точтли, и детската му игривост и наивност. Тази книга бих поставила до „Има ли крокодили в морето” на Фабио Джеда, също от поредица „Отвъд”, тъй като и при двете животът на един, не зависи от това какъв човек е, а от мястото, на което е роден, което може да бъде видяно като клише, но мисля, че е възпитателен урок, който често забравяме.

"Океанът в края на пътя", Нийл Геймън

Не бях чела Нийл Геймън до сега. Нищо! Бях чувала много за него в последната година. Извън мястото, където се намирам, той на практика е книжна рокзвезда, или поне с такова впечатление оставам, но аз – не! Не е като да спада към читателската ниша, която съм си избрала. И оп! Паднах в собствената си яма, съвсем случайно изкопана!! Каква ниша?! Аз даже собствена библиотека си нямам - един рафт, един шкаф и няколко кашона...

Така след като бях чувала доста за новия роман на Нийл Геймън „Океанът в края на пътя” и особено когато разбрах, че не много далече от официалната премиера, ще има и българско издание, веднага се наредих на правилната дата на шатрата на „Бард” от Алеята на книгата във Варна, за да се сдобия със свое горещо, току що получено копие. Ох, това изречение стана отегчително дълго. Като нов за мен автор, нямах представа какво да очаквам от Геймън, въпреки, или може би точно заради многото неща, които бях чувала за него. Детска книга или книга за възрастни, хардкор фентъзи или поносимо за средностатистическия любител, история или герои?! Нямах нито един отговор. А сега съм доволна и любопитна! Определено бих опитала още от автора.

Но нека се спра на „Океанът в края на пътя”. Главният герой се връща заради погребение в родния си град и отива да посети познатите неща, когато изведнъж го връхлитат спомени от детството, като че от друг свят. Книгата е разказана от първо лице, едно първо детско лице, което не иска да забрави най-ужасните неща, защото са част от спомена за магия. Жените от семейство Хемпсток са необикновени, и то от онази степен на необикновеност жизнено важна за съществуването на вселената ни (не съм много сигурна как), и определено жизнено важни за нашия малък главен герой и семейството му. Отприщено е зло, споменава се думата "вещица" и каквото и повече да кажа, може да провали емоцията от четенето. :)

Отдавна не бях чела нещо, което да ме държи така на тръни като тази книга. Tвърде възможно e това да се дължи на любовта ми към книги с малко събития и концентрация върху героите. Романът на Нийл Геймън беше необходимото разчупване на читателското ми ежедневие. Бях нетърпелива да разбера какво става после, бързах да свърша книгата, за да съм сигурна, че всичко ще бъде наред - не всичко беше наред!

Прекрасната статия на Мила беше последната капка в чашата на убеждението ми, че точно това ми се чете!!

Между другото, ако имате предложение за мен с какво на Геймън да продължа, много ще ви се зарадвам!! ;)

"И всичко стана луна", Георги Господинов

Харесвам писането на Георги Господинов. Винаги ми носи една приятна есенна меланхолия, в която се чувствам у дома си. Уютно ми е, с мека оранжева светлина и хрущене на паднали листа. Не мога да го обясня по друг начин. Кара ме да изпитвам носталгия по време, в което не съм съществувала, по места, на които не съм ходила. И е хубаво, защото имам нужда от носталгия, а още не е минало достатъчно време да изпитвам такава по нещо лично.

След „Невидимите кризи” имах нужда от още, и „още” дойде тъкмо навреме. Сдобих се и с двете пастелни издания с разкази, за да си подхождат, за да не ги разделям. Принадлежат си защото.

Цялата прелюдия идва да каже, че освен да хваля и паля, нямам много друго за казване. Сборникът „И всичко стана луна” е прекрасен. Точно това, от което имах нужда, е! Ще се връщам към него освен това, защото ми е скъп. Правя пауза между него и „И други истории”, за да имам за по-дълго време нови разкази за прочитане; нали знаете онова усещане на читателя, когато иска да прочете отново нещо, но няма как да го прочете като за първи път – почти физическа болка...

„Да търсиш Карла в Лисабон” беше онази връзка, от която имах нужда между истинните есета от „Невидимите кризи” и предполагаемата фикция на разказите в „И всичко стана луна”. В „Азбука на жените” макар да не съм фен на мотива, адски си падам по идеята за подобна обсесия по буквите, предполагам заради моята обсесия по думите, макар и не така ексцесивна. „Чай от вишни” и „За Лора” ми допаднаха по подобни близколитературни причини. „Ритуалът” и „Лицата от последните дни” бяха побрали в себе си хиляда истории, малокалибрени и достатъчни, истории, които сякаш бях чувала от други хора и по друг начин, но все така натежели от възрастта и самотата. Голяма дупка в сърцето ми... по-скоро в мозъка, е „Дъщеря”, може би ми е от най-най-любимите, пет странички чисто съвършенство в света ми. За „Старецът и морето” и „И всичко стана луна” нищо няма да кажа, очакванията към тях и без това са много големи.

Беше естествено по-лесно да изброя цялото съдържание, но след като попитах всеки, прочел сборника, за любимия му, защо да не изтъкна и моите. И това е, скоро пак! :)

Най ме е яд като много ми хареса нещо, не ми излизат думите!

"Не беше тук и си отиде", Георги Томов

* feat. ръката на сестра ми :)

Първата книга, която си купих от Алеята на книгата във Варна, e „Не беше тук и си отиде” на Георги Томов. Външният и’ вид тотално е на моя книга. Райчо Станев ми махаше от предната корица и въобще не чаках втори запитвания. Мат и прекрасност! Отидох, грабнах я и зачетох още същата вечер.

Започва с предговор на Блажев, който както става ясно е работил в тясна колаборация с автора. Сега като съм прочела вече сборника с разкази, прекрасна работа са свършили по подредбата им. Оформлението и шрифта са много предразполагащи към четене. Просто има някои шрифтове, които са създадени за четене, и ако бях малко по заинтересована щях да науча имената им и да ги... пласирам... в блога! :)

Както се хаванах да говоря на няколко пъти, разказите звучат много истински. Всеки познава един такъв чичо, който като седне на чашка, разказва най-изумителните истории за хора, които не познавш, но си сигурен, че са му близки приятели, така фамилиарно разказва той за тях. Такова е и усещането от разказите на Георги Томов. Все едно съм седнала на една маса с него и той ми говори ли говори - за училището, за казармата, за съседите и бабите пред блока. Когато имаш добър разказвач пред себе си, никога не е отегчително и не усещаш кога минава времето, в което е трябвало да си лягаш, защото утре си на работа.

Първият разказ „Пан Шветлан Железния” започна леко, носталгично-хумористично, а свърши прогаряйки дупка във вътрешностите и така стана един от любимите ми. „Така си беше” също много ми хареса, отношенията стил баща-син намирам за много мъжки и искрени. „Балъците умират на разсъмване”, „Залез” и „Камъче в обувката” ми бяха много интересни и ме държаха до края. А училищната поредица с „Червени карамфили”, „Рускинята”, а в последствие и „Господ Господ те обича обича” за мен бяха връх на целия сборник с разкази. И тъй като ги прочетох наведнъж, оставиха силен отклик у мен дори вече седмица след прочитането на сборника.

Единственото, което малко нарани женската ми гордост, е образът на „Жената” в поредицата от разкази. На моменти доста реалистичен, не мога да отрека, но тук-таме болезнено подигравателен ми се стори гласа на автора относно героините му. Но няма да задълбавам по този въпрос, тъй като определено вярвам, че целта на жената не е само да гледа дома си и да вгорчава живота на мъжа си, нито мисля, че всички жени са празноглави кучки както е в „Терпентин” (който междудругото, като изключим тази подробност, много ми допадна като изложение), но не отричам, че има и такива.

На кратко, приятно лятно четиво, което ми върна желанието да чета сборници с разкази и български писатели, едновременно!

"Виенски апартамент", Радостина А. Ангелова

Лятото винаги е подходящо за любовни истории. Пък макар и зимни, както е във „Виенски апартамент” на Радостина Ангелова. Отдавна не бях чела български автори, а сега се запасих с цял Август от тях. Това изящество под формата на книга ми бе поднесено от Мила и сега е сред най-ценните ми придобивки, защото ми носи тази лична емоция, която не всички книжни препоръки могат да сътворят.

Не зная как все се случва да говоря за това колко прекрасни са всички издания на „Жанет 45”, но вината си е само тяхна. На корицата са се гушнали двамата от „Целувката” на Климт (позволявам да се впечатлите от познанията ми за изкуството, но честно казано, пише го в книгата) и така нежно ми става всеки път като я държа в ръце. Една сутрин замалко да я полея с кафе. Душата ми се разцепи на две, докато не разбрах, че съм успяла да я спася и е непокътната! Малко си падам педант, що се отнася до новите ми книги... *засрамена физиономийка*

„Виенски апартамент” е много женска книга. Поднесена е с изключително внимание към детайла. С ясна представа за аромати, цветове, форми. Изненада за мен беше разказът, редуващ се с поезия, не истинска поезия, а една нежна нишка от думи и метафори в курсив - звучаха ми като поредица от приказки за възрастни.

Главната героиня на историята, Бианка е самотна майка и важен член на екипа на компанията, за която работи, един вид силна жена, която се справя в живота. Сега е поставена пред вземането на решение – да приеме повишението и да замине за Виена или да остане в България, и всичко, което следва от това решение. Действието се развива във Виена, като кокетно малко пътуване и всеки човек, който срещаме при престоя има своя история, описана в книгата. Това за мен е най-големият и’ позитив. Обичам истории в историите, а и винаги съм искала да съм така сензитивна, че да мога да си представям животите на хората само по моментния им престой в моя. Най-красива ми е тази за аптекаря. Както винаги си имам няколко любими пасажа, като този за родените в магия дни, или пък как модерните принцеси се будят не с целувка, а с кафе (според мен най-важното нещо, което може да научи един мъж!!).

Зряла и притеснително универсална е тази книжка. А и най-често дори зад отказа от романтика и твърдата прагматичност се крие жена, която иска да бъде познавана и обичана. Деликатно попълнение на всяка дамска библиотека, елегантно разказани мъже и жени, влюбвания и разлюбвания и мечтани пътувания.

Този месец излиза и новата книга на авторката „Имаго”, така че ако лятото ви окрилява и ви носи подобни интимни емоции, в залеза му може да си подарите четиво! Под секрет, на мен есента ми е сезонът!! :)

Алея на книгата 2013

„Алея на книгата” се състоя между 2. и 11. Август и за всеки, помещавал се във Варна по това време, беше невъзможно да я пропусне, а за любителите на книжки – невъзможно да я посетят еднократно. Тази година специално си бях приготвила списък с четива за притежаване и разноцветни хартийки, които да обозначават разходите ми. Няма да споменавам, че първото беше излишно, а второто не ми стигна.

„Алея на книгата” е като фейска колония, която изниква в центъра на Варна – бяла, светла и лятно пренаселена. И като при всяка група от феи, има такива, които ти подаряват щастие дори само с присъствието си и такива, от които си го взимаш почти насилствено. Но във всеки случай бързаш да изкопчиш всичкото щастие, за да имаш и през зимата, че чак до другото лято, защото не живееш във Фейската столица, а Август идва при теб само веднъж годишно.

И като избягам от доста плоската и необмислена метафора за феите, за да покажа колко бели и добри бяха емоциите ми от Алеята, искам да изразя впечатлението си от всички търговци, издатели, читатели и страстни книгообменители, които издържаха летните жеги с достойнство и дадоха всичко от себе си, за да обогатят колекциите на всеки Варненски книголюбец!

Аз, разбира се, си имам пристрастия и отидох да ги заявя няколко пъти на Шатра 12! Тя пък на свой ред, освен любимата ми, се оказа и най-живата и приветлива шатра! Там се помещаваха издателствата „Жанет 45” и „Изток-Запад”, „Парадокс” и „Алтера”, където не само че всички се радваха на Мила, Блажев и компания, но и те на свой ред се радваха на всеки, който мине и си поприказва с тях! Мила може да те накара да поискаш всички книги! Блажев има енергия за стотици! :) Книжен Жор също беше на мястото на събитието. Естествено, за всеки, който следи блоговете и във FaceBook, цялата тази информация е известна. Така че просто бих могла да кажа, че всички книжни хора са прекрасни!

Моят списък с нови книги:
„Не беше тук и си отиде” – Георги Томов
„Океанът в края на пътя” – Нийл Геймън
„Гравьор на сънища” – Александър Секулов
„Виенски апартамент” – Радостина Ангелова
„Пир в бърлогата” – Хуан Пабло Вилялобос
„Натюрморт с кълвач” – Том Робинс
„И всичко стана луна” – Георги Господинов

И общо взето горе-долу това са бъдещите постове. :)

"Голямото приключение на малкото Таласъмче", Никола Райков

Този път нещо по-различно. Книжка с картинки - за мънички дечица, за родителите им и за мен, както става ясно.

Аз чета от малка. По събитията в живота ми се ориентирам, че на 3 годишна възраст имах голям кашон пълен с книжки с картинки и въобще не помня конкретния преход към тези без. Затова в мен обитава една носталгия и постоянно жадуване на илюстрирани книжки, която в прогимназията беше подхранвана от всякакви списания и комикси, а сега подхранвам с ... Интернет?! Жалко, че нямахме повече достъп до комикси със супергерои едно време, защото със сигурност щях да съм много по-яка сега!!

И тъй като четях едно приятно количество Астрид Линдгрен и Джани Родари, без много съжаление, но все пак с едно потиснато любопитство, ще кажа, че пропуснах модата на края на ’90 с книгите-игри.

Но този месец ми беше предоставена възможност да си припомня какво е да бъдеш дете или да си представя какво е да имаш дете на литературния гребен на вълната. Обичам хлапетата и аз самата често залагам на хлапашката си индивидуалност, така че приех „Голямото приключение на малкото Таласъмче” на Никола Райков с отворени обятия. Това е приказка-игра, в която родителят просто не може да откаже да вземе участие в обогатяване на въображението на хлапето си и да го научи само да взема решения при това.

Но нито съм родител, нито да си призная честно съм 4 годишна, така че ще ви разкажа лично, от първо лице как преживявам тази книга. Първо!! Няма по-божествена миризма на света – гланцирана хартия, лепило и обещания! Като всяка себеуважаваща се приключенска книга и тази на Райков си има карта, за да не говорим наизуст къде отива Таласъмчето, а да проследим пътя нагледно. Илюстрациите са на различни чужди художници и както всеки би могъл да се досети, любими са ми тези с животните с очила. Не мога да повярвам, че ще изрека подобен стереотип, но съществата с очила ми вдъхват доверие и свръхчовешка мъдрост (после пораснах и разбрах, че не всички хора с очила са готини като мен :D ).

Книгата има 48 глави като на края на всяка глава има поне по два пътя, по които можеш да поемеш или морални избора, които можеш да направиш, в зависимост от настроението или личността си. Има и 20 различни края, никой от които - трагичен. Въобще, наистина си е голямо приключение и с една книжка все едно имаш серия от книги.

Да си призная с глас съм се смяла, докато четях приказките. Определено писането на Никола Райков е моят начин на писане. Възрастните ми мозъчни гънки приемаха абсурдизма за особено жив и забавен, а детските ми си казваха – йес, най-сетне някой ме разбира!! Двадесет и няколкото ми години се почувстваха леко неудобно от непокорните ми на моменти настроения като това да тръгна при хората за царевични пръчици и бонбони и последствията на този ми избор, или пък да отида при вълшебните гъби. Но непременно се стремях да помагам на всеки в нужда по пътя си, така че май изкупих греховете. :)

Ще вметна няколко любими момента, за да дам представа за какво говоря, така ще да е най-правилно. Табелата, на която Таласъмчето реши, че пише „Конкурс за горска песен”, защото не можеше да чете, а му се ходеше на конкурс; хлебарките, които нямаха пари за хляб и вече не можеха да се казват хлебарки; очилата на Дядо Мечо, които можеха да бъдат и на всеки друг Дядо, или на всеки друг Мечо; диалогът с тенджерата и няманата и’ опашка! И още 100 други!

Tа адски се забавлявам с „Голямото приключение на малкото Таласъмче” на Никола Райков и ако и вие сте в настроение, ви го препоръчвам в луксозното хартиено твърдокорично издание. Мястото е prikazka-igra.com

Весело прекарване!!

"Предимствата да бъдеш аутсайдер", Стивън Чбоски / "The Perks of Being a Wallflower", Stephen Chbosky

„Предимствата да бъдеш аутсайдер”(“The Perks of Being a WallFlower”) на Стивън Чбоски е книга популярна извън нашите граници от много отдавна. Нещо като модерна класика в жанра за юноши. Още повече слава натрупа, след като миналата година излезе и едноименният филм, за който имам намерение да кажа пет приказки накрая. :) Представете си изненадата ми, когато разбрах, че „ЕГМОНТ” са издали българския превод с оригиналната неонова корица още през април тази година!! Въпреки че не съм фен на литературата за междинния период дете-възрастен, по мои наблюдения ЕГМОНТ много добре са се ориентирали в тази насока през последната година.

Та както всеки може да се досети, награбих копие за себе си при първа възможност. И два дни по-късно стана прочетено копие.

Що се отнася до външния му вид, корицата ми допада много повече, отколкото си мислех – със снимките в сепия и неоновото зелено, семпла, но утвърдена и достатъчна. Не разбирам много от байндинг(не мога да се сетя как е думата на български =) ), но определено забелязах, че този и на „Вината в нашите звезди” на Джон Грийн много ми допада, удобен e за четене.

Ще ми се да представя концепцията за „аутсайдера”(както е избран преводът на wallflower). „И да видиш нещо си мълчиш. С разбиране.” Чарли е първа година в гимназията и е толкова умствено прецакан, колкото всеки на тази възраст, и малко повече.

Книгата е написана като писма от Чарли до неизвестен читател, който предполагам умишлено също играе старата роля на „аутсайдер”. Сякаш думите са предназначени да бъдат предавани от един на друг, заемащ тази позиция в обществото. Макар че сега седя и си мисля, че всеки в някой момент или аспект от живота си играе “wallflower”, някой по-малко от други, но не по-безболезнено. Бих поговорила за всичко случващо се в книгата, но ще е трудно без да издам кулминацията, така че мога само да я предложа на всеки, който му се чете бързо, но проникновено до там четиво, че да му напомни за нещо, което вече е бил научил за себе си, но във въртележката на ежедневието си е забравил.

Обаче ще си кажа колко много ми хареса как са пресъздадени отношенията между Чарли и сестра му, звучат ми правилни и повече от реалистични. Освен това много харесвам учителя му по литература. Ще ми се всички хора да са имали в гимназията учители, които със страст преподават предмета си, особено литературата. Друга аура кръжи около хора, които имат страст към идеите!

Да си призная в началото имах предубеждения към стила на писане на Чарли, и през него на Стивън Чбоски. Прости съобщителни изречения, без особено чувство, без отношение към предмета на разговор. Но с прогреса в книгата видях умисъл – реч подобна на дневник, в която тонът ескалира заедно със събитията. Изключително ме впечатли тази способност, пък макар и през превода. И като споменах за превода, Александър Маринов е превел неща, които преди да прочета книгата, смятах за непреводими, тъй като доста реплики плуваха из Интернет океана.

И дойде ред на петте ми приказки за филма. Оказва се, че Стивън Чбоски, авторът на книгата е също и сценарист и режисьор на филма, за което аплодисменти! Изящно допълнение на едното към другото. Дори на места с реплики, които не помня да присъстват в книгата, имам чувството, че си е допълнил пост фактум произведението. Всички актьори са страхотни и дори няма да си направя труда да ги изброявам. Единственото, което ми липсваше бяха отношенията на Чарли към и с другите герои извън основното трио. Според мен те дадоха +1000 бонус точки на романа пред филма.

И тъй като ми стана много топло, мисля да привършвам като кажа че и отделно и заедно „Предимствата да бъдеш аутсайдер” книгата и филма са чудесно попълнение към библиотеката, видеотеката и психо-емоционалното състояние на всеки читател.

„- Чарли, приемаме онази любов, която мислим, че заслужаваме.”

„...Не може просто винаги да поставяш живота на останалите пред своя собствен с утехата, че това се брои за любов.”

"Краткият чуден живот на Оскар Уао", Джуно Диас

Знаете ли какво е „фуку”?! Значело „проклятие, зла орис”. Оказва се, че цял живот човек бяга от него, а накрая всеки е страдалец. Физическото бягство, или ако щете дори само отрицанието от съществуването му, осигурява точно толкова успех колкото и отдаването в ръцете му.

За мен „фуку” е страх. Страхът да не остане сам за Оскар, почти толкова голям, колкото страхът от Диктатора в Доминиканската Република. Почти толкова равен на всеки страх от смъртта, съществуващ на всяко място по земята.

„Краткият чуден живот на Оскар Уао” на Джуно Диас е историята на едно момче и предците му, която звучи толкова истинска, че е невероятно да не е измислена. Вечният девственик, тотален загубеняк, непреодолим романтик и най-върл фен на всички форми и аспекти на фантастиката – това е Оскар. Но зад смотаняшкото му съществувание се крие мрачната истина на две поколения назад. Изключително лична, но емблематична за управлението на Трухильо в ДР. Трухильо, чиито последователи веднъж застреляли човек, само защото не произнесъл правилно името на майка му. Трухильо, който трябвало да има всяка доминиканска девица, като че там се криела силата на управлението му.

Книгата на Диас ме наведе на мисли колко малко знаем за света. Но и как вселенската болка е сякаш едно цяло и следващият път, когато някой си нарани малкия пръст на крака на холната масичка, то определено псува не само нея, но и убийци на семейства на другия край на света.

„Краткият чуден живот на Оскар Уао” много ми напомни на Маркес, ако стоте години самота бяха нечии чужди, погледнати през емигрантски поглед. Джуно Диас определено ме завладя с начина си на писане и ако ми се предостави възможност, бих чела и други негови неща. Прилича на ерудиран тип с всеобхватни познания, не защото е направил добро проучване преди да си напише книгата, а защото просто си знае много неща, а и каква по-изумителна комбинация от история на държава толкова далече от нас и супергерои от комикси, а за най-ентусиазираните - хиляда и сто препратки от Толкиновата Средна Земя.

Бележките под линия са едно от важните неща! Тук те са много. Но авторът улеснява своите читатели, като не ги е изсушил и препарирал, а ги е направил част от повествованието, толкова жива и необходима, че когато оредяват след средата на романа, започват остро да липсват.

Имах проблем с края. Не голям. Просто съществуващ. Като че да беше набързо и с нужда от справедливост, която аз нямах. Но пък за всички герои все пак беше даден край, което ми допадна.

За „Жанет 45” няма да ви говоря и този път, защото както знаете съм върл фен, а те май нямат нужда от реклама. Със сигурност всеки, който се интересува, е разбрал за осемте корици, кампанията беше не-малка. Или поне на моята FB-стена. :) Ако ли пък не, предлагам да се поразровите, защото е интересно хрумване и не съм чувала да е правено преди. Поредицата „Отвъд” като че ме предизвиква да искам още!

P.S.: Имах и още неща за казване, но ми изчезнаха думите и после мина една седмица докато напиша и тези, така че съм почти сигурна, че забравих! Например нищо не казах за Лола, а тя ми е любимка! Затова за адекватност ще ви препратя към Книголандия, Книжен Жор и Книгозавър (с нея явно четохме книгата по едно и също време :) )

"Има крокодили в морето", Фабио Джеда

„Има крокодили в морето” на Фабио Джеда е притегателна книга. Заглавието ме грабна веднга – има ли крокодили в морето?, кое море?, защо въобще са ни крокодили? Но всъщност това, което притегли ръцете ми от спокойно почиващи до тялото до грабващи тази книга при първото възможно посещение на книжарница, е корицата. Как е възможно да съществува нещо толкова красиво, нещо толкова просто и минималистично!! Трябваше да имам тази книга като физически предмет в най-близка близост. „Жанет 45” с поредицата си „Отвъд” отново ощастливиха човешкото ми същество.

Но в интерес на истината, що се отнася до съдържание нямах големи очаквания, беше твърде красива с твърде много шум покрай излизането и’. Ето защо завършването и’ ми донесе мир – хареса ми точно затова, което е! Истинската история на Енаятолах Акбари. Започнах да я чета не като такава. Имах на ум един фиктивен герой, на когото се случват покъртителни неща. Но не успях да избягам от откровеността на истинния разказ. „Има крокодили в морето” се чете лесно (защото не бих могла да я чета „леко”) все едно самият Енаятолах ти разказва 2-3 случки от детството по време на вечеря. Препусках по страниците не само защото шрифтът и обемът са удобни, а защото нямах търпение да разбера как е успял да стигне до края, как е намерил сили и кураж в себе си. Въпреки че разказва са събития съвсем близки до смъртта героят, момчето, човекът ги разказва все едно не са нищо особено. Усетих у него това чувство на сигурност и увереност, че миналото е без значение, ако останеш добър човек след него. Енаятолах на няколко пъти набляга на факта, че подробностите нямат важност, че хората са това, което са делата им, което много ми допадна като идея. Мисля, книгата е много подходяща за деца, дори да се изучава в училище, защото говори много за порастването на един мъж и изборът на приоритети.

„Има крокодили в морето” разказва за невъзможния път на едно малко момче като политически бежанец от родния му Афганистан до Италия, където намира убежище и в последствие дом. Историите за първия му учител и пътуването до Турция и Гърция много ми повлияха емоционално, но не мога да кажа каква емоция изпитах, не беше тъга или съчувствие, не се страхувах, не тъгувах, все едно приемах всичко, което ще дойде напред, както той го е описал – с примирение, но решителност. Беше особено изживяване. Краят на книгата в комбинация с епилога беше наистина невероятен и стилно подбран завършек на подобен мемоар.

Единственото което не ми допадна особено бяха вметките на писателя в курсив. Бяха малко досадни и оставах с убеждението, че и на героя са му досадили. Нямах нужда да имам и гласа на автора, след като той беше „перото” зад гласа на Енаятолах. Но не можех и без тях, тъй като част от ценните заключения от дадено събитие от живота на момчето се съдържаха именно там.

Така че всичко на всичко браво на Фабио Джеда за прекрасно поднесената истинска история на Енаятолах Акбари!

"За кого бие камбаната", Ърнест Хемингуей

Някои книги пътуват. Всъщност повечето книги пътуват, но някои пътуват и след като са станали нечия собственост. И тъй като в последно време ми е трудно да събирам думи в изречения, които ми допадат, така мисля да започна днес. „За кого бие камбаната” на Ърнест Хемингуей пътува много с мен. Много стотици хиляди километри до Италия и обратно. По това време бяхме много близки! Като се прибрахме, малко се поотдалечихме, сесията се опита да застане помежду ни, но успяхме, останахме заедно до края (до нейния край, аз имам още известно време, надявам се).

Отдавна ми се щеше да се запозная с Хемингуей, но все не намирах подходящ момент. Изминалата зима ме наведе на тежки мисли и си казах, че е време да прочета най–сетне „За кого бие камбаната”. Сдобих се със старото червено издание с потъмнели страници и аромат, сред най-прекрасните на света. И към този момент вече прочетено, не зная какво да кажа... всичко за Хемингуей ми се струва казано, дори от самия него. Затова няма да се протягам много, имам 2-3 неща и това е!

Първо – доволна съм! Романът беше всичко, което очаквах. Не бях изненадана или зашеметена, но съм много доволна от прекараното време с него! И както си седях вчера, се сетих защо цялата книга ми е толкова близка и позната. По един особен начин ми напомня за „Под игото” на Вазов, и то онова „Под игото”, което си спомням от лятото между 5. и 6. клас.

„За кого бие камбаната” се чете точно, както е написана. Всичко казано, звучи достоверно, всичко случващо се е съвсем обективно поднесено. Хемингуей няма любими герои, има само група герои, за част от която говори повече, отколкото за другата. Две забележителни черти притежава тази книга; едната е, че действието от всичките 500 страници се развива в 3 дни, другата са вътрешните монолози, които водят героите. В зависимост от това какъв читател сте, това може да ви отблъсне или спечели. На мен това с трите дни ми се стори изумително, знаех че е така преди да прочета книгата, и го помнех през цялото време, но предполагам партизанските емоции ме завладяха твърде много, за да го проумея! Що се отнася до монолозите, можех да мина и без един – два от тях, но като цяло бяха много откровени, човешки.

Имам си обаче три момента от историята на Хемингуей, които са си лично мои, които ме грабваха в една такава особена прегръдка, супер силна – задушава ме, чувам как пукат ребрата ми, но не искам да бъда пусната. Първият е разговорът между Пилар, Мария и Робърт Джордън, който започна за това какво харесва той в момичето и завърши със Републиката и достойнството.
„ - ... Освен че е красива какво още?
- Умна – каза нерешително Робърт Джордън. Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.
- Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.”

„ – Комунист ли си?
- Не, аз съм антифашист.
- От колко време?
- Откакто разбрах какво е фашизмът.”

Вторият е, когато Пилар разказва на американеца за Пабло и фашистите по своеобразната пътека на смъртта. Според мен беше изключително силно написано, толкова визуално. В момента, в който го четях, все едно бях Пилар. Едновременно горда и отвратена от това на какво са способни хората.
Третият не е точно момент, но се помества във време. Това са боровите иглички. Когато прочетох последното изречение беше сюрреалистично, все едно се завъртях в спирала, върнах се отново на първата страница и ето ги пак – боровите иглички!!

Аз взех каквото имах за вземане от „За кого бие камбаната” на Хемингуей. Дали за всеки има едно такова място, което го удря с тухла по главата, докато чете и му казва „Човеееек, това е Хемингуей!!” :) Ще се радвам да разбера чели ли сте я, ще я четете ли. Или партизанството е умряла работа?!

"Хамлет", Явор Гърдев (и други истории)

Споменавала ли съм, че „Хамлет” е любимата ми пиеса?! Може и да съм избегнала, защото не се гордея с факта, че съм прочела брой пиеси, който мога да покажа с пръстите на ръцете си. Но после си припомням, че съм от онези хора, които изпадат в крайности, така че „Хамлет” на Шекспир е най-любимата ми на света пиеса! Казах!! Освен това искам да се омъжа за Хамлет като порасна...
И това е една не много обиграна прелюдия към поста ми, който следва да уведоми, че вчера гледах „Хамлет” на Явор Гърдев.

Вчера гледах „Хамлет” на Явор Гърдев в Летния Театър във Варна! Беше прекрасна постановка, умрях от студ и не щях въобще да се женя за Хамлет. Но едно по едно....

Нека да започна със студовия фактор, тъй като несъмнено това е основното, което вълнува в този тежък миг на предлетни жеги. Ако бях малко по-придвидлива, щях да си взема одеало и хавлиени чорапи. Какво по дяволите съм си мислела?! Юнска вечер между 9 и 12h. Сандали и жилетка, да не се намирам на екватора!? Да, паднаха ми няколко пръсти на краката, но сърцето ми е все още горещо... макар че...

Не съм гледала много пиеси на Гърдев, но дори само след „Калигула”, можех да позная, че снощното представление е негово дете. Даже имах момент, в който си мислех, дали не е решил да направи нещо като поредица ”Нов прочит на класическа драматургия - Гърдев” (честна дума опитах се да измисля по-добро заглавие). Рус, дългокос, къдрав, пестеливо облечен главен герой, черно и червено, метал, вода и невероятна актьорска игра. Току що в ума ми се прокрадна желание да видя „Малкият принц” с почерка на Гърдев. Така де, като цяло не бях изненадана, но бях адски пленена от режисьорските му решения. Както съм казвала и преди като читател обръщам повече внимание на думите, а не на картините, които те раждат у мен, така че всичко на сцената ми се стори напълно правилно. А най-любимото ми нещо е, че моят книжен Шекспир беше доста близък с Гърдевият Шекспир духом. Репликата „Има нещо гнило в Дания” не беше тя, но като цяло всичко друго подскачаше у мен във Шекспиров такт. (и нека не звуча така все едно зная пиесата наизуст, просто тази реплика я ползвам в ежедневието си и се изненадах, че не я чух така :) )

Що се отнася до актьорския подбор, не можеше да съм по-щастлива. Не зная колко популярно е мнението, че Розенкранц и Гилденстерн са герои с невероятна заслуга към литературата, но искам да изкажа възхищението си, когато за първи път видях Ованес Торосян и Павли Петрунов на сцената - това бяха те, Розенкранц и Гилденстерн, точно както Литературата ги е поискала!! Весела Бабинова като Офелия в лудия си период беше прекрасна. Винаги съм намирала Шекспировата Офелия за малко досадна и плачлива, но с тази актриса и с тази режисура, Офелия спечели много точки по точковата система за героини. Което ми напомня за Полоний, бащата на Офелия, или по-точно Валентин Ганев. Огромно удоволствие беше за мен да го гледам на сцената, да го слушам как говори!! Мариус естествено беше изключителен, и то до там, че не съм сигурна имам ли въобще право да обяснявам това. Дано това, че няма да спомена поименно останалите актьори, не се приеме като неуважение – всички много ми харесаха!!

Сега малко и за самия Хамлет, обещавам след малко ще приключа със словоизлиянията. Моята представа за него и тази, която усетих от Гърдев, коренно се различават. И в интерес на истината съм склонна да вярвам, че тук аз съм много не на място. Просто в апогея на гимназиалните си години съм си изградила един такъв образ, четейки пиесата, който и сега не спирам да търся самоунищожително в живия живот. Вместо нерешителен, дори леко безхарактерен мъж с проблеми с реалността, винаги съм приемала Хамлет за романтичен, меланхоличен интелектуалец, върху който се изсипват всички л**на на гнила Дания... та затова не искам да се омъжа за Хамлет на Гърдев, искам да се омъжа за моя си Хамлет. :) Ако може да не е суициден... иначе що се отнася до Леонид Йовчев – тъкмо на място, еднакво отдаден през всичките 3 часа!!

Колкото и лековерно да говоря за всички неща, щеше ми се все пак да отбележа защо наистина обожавам тази пиеса. Мисля, че в бързата скоклива реч има най-много тъга в хумора и най-много смях в мъката. Според мен в тази пиеса, повече от всяка друга, която съм чела, всяка реплика може да се каже и днес и да е напълно толкова вярна, колкото и тогава. Та ето за това обичам "Хамлет", накратко.

Ииии... това беше моето изживяване с постановката. Избирам да съм пристрастна! И друг път като посещавам седнало нощно събитие да си нося одеало!!

Обещавам, това все още е книжен блог!! Даже си купих нова книга преди пиесата! Честна дума!!

"Великият Гетсби" - Филмът 2013

Не зная случва ли се на друг, но когато реша, че ще гледам филм на кино, почти сигурно е, че този филм ще ми хареса толкова много и в интерес на истината много повече, отколкото ако го гледам на малък екран вкъщи. Затова ако искам да си докарам зрелище от много чакан от мен филм, отивам и го гледам на кино. Така направих и снощи! Гледах „Великият Гетсби” в премиерния му за България ден. Половин година вече се разкъсвах между „Искам да ми хареса адски много!!” и „Ще съм изключително наранена, ако са съсипали това, което имам с тази история!” (не зная защо взех нещата толкова присърце). Днес съм горда да заявя, че филмът на Баз Лърман е всичко, което исках, пълно олицетворение на книгата за мен.

Даже не зная от къде да започна...



...да речем Тоби Магуайър. По мое скромно мнение това беше ролята на живота му. Този Ник Каръуей, който в книгата бе почти само глас зад камера, е центърът във филма. Определено той води в танца така, както не бих си представила никога вече друг да го прави.



Дейзи на Кери Мълигън е пълно копие на Дейзи от главата ми! От първия кадър с нея до последния. Въвеждащата я сцена със завесите е бих счела за един от върховете в кинематографията, а после когато я слушах да изрича тази реплика: “I hope she'll be a fool -- that's the best thing a girl can be in this world, a beautiful little fool.” беше сюрреалистично. А сцената с ризите!! И после когато и’ беше топло в хотела. Дейзи точно както я сътворих аз, докато я четях. Невероятна е и режисурата, но определено Кери Мълигън, която ми допадаше преди, сега е сред уважаваните от мен актриси.



Джордан Бейкър надмина всичките ми очаквания!! Тя и без това ми беше сред любимите герои в книгата и тръпнех в очакване да видя как я е пресъздала Елизабет Дебики. Прекрасна е! Бих била нея!

Джоел Едгертън като Том Бюканън също ме смая, като актьорска игра и пресъздаване на цялостния образ. Беше изкарал на яве тези черти на Бюканън, за които нямах време много да мисля, докато четях. Героят ми се видя по-земен, по-човешки, мога вече да му отдам дължимото, мога да го разбера.



И оставям за накрая самия Гетсби, защото там нещата ми се видяха не съвсем наред. Може би е от това, че по принцип не харесвам Лео ДиКаприо, но на места изпълнението му ми се видя слабо. Не зная как обаче той направи така, че „слабо” да се редува с „гениално”. Затова чувствата ми към Гетсби ще си останат смесени. Просто имаше сцени, в които Лео беше роден да е Гетсби. Освен това Дейзи-Гетсби сцените бяха съвършени!! И няма да изпусна да кажа за сцената с Лео и Тоби Магуайът в стаята с цветята – беше изключително забавна и някак в тази една сцена най-добре бяха представени образите и на двамата и отношението им един към друг.



О, да, специално внимание на сцената със басейна накрая. Изключително красива смърт. Във „Великият Гетсби” на Фицджералд този епизод от повествованието е като далечен отклик на ситуацията, един вид пост фактум се говори за него, докато във филма всичко стана живо, осезаемо, болезнено дори. Тук не мога да му го отрека, Лео беше гениален!



Бях много уплашена преди да гледам филма, че ще го намразя. От трейлъра останах с впечетлението, че са изяли джаза от филм за джаз ерата. Бях малко притеснена от кича. Страх ме беше да не би големите символи да не се вземат под внимание, да е твърде модерен или направен да се хареса на хора, които не са чели книгата. Бях малко снобарски настроена в страховете си. Но беше само защото толкова много обичам и книгата, и Фицджералд. Но сега, когато гледах филма, не мога да съм по-доволна! Режисьорската работа на Баз Лърман е невероятна и мога само да му благодаря, че пресъздаде на голям екран въображението ми.

P.S.: Саундтракът е неземен и непременно ще го имам сега!!
P.S.2: Мнението си за книгата съм споделила тук :)

Аз бях в Италия, Част 3.

Остана ми една последна поредичка със снимки - сиви и цветни, гълъбарски. Изненадана съм от собственическото поведение на италианските гълъби, доста ревниви се оказаха към пространството си. Също така гълъб беше най-живото нещо, което настъпих в Рим (обещавам не го изчерваках, само малко перца и то само защото сам мина под краката ми!). Луди птици!!

Но първо, пристанището за гондоли








Градската баня


















Ватикана след меса


Най-сполучливата ми снимка на Колизеума












И за да обобщя, ... няма да обобщавам. Може да се задържи по-задълго, ако не обобщавам.

Подобна поредица от Прага: Аз бях в Прага, Част 1.