„Лудориите на лошото момиче”, Марио Варгас Льоса

Нобелови лауреати – уж това щеше да е основната тема, около която щях да се завъртя. Но какво пък бих могла да кажа за Нобеловите награди. Освен естествено, че искам да притежавам една (и нека да не зачекваме темата в стил „трябва да си я заслужиш”). Цялата идея да прочета нещичко на Льоса беше от любопитство. Нали най-сетне Нобел спечелил някой, който действително го бивало с писането (отняколко години насам). А и истории и скандали с Маркес... такива неща много ми събуждат любопитството! А аз дори не съм от хората, които се интересуват от писателите. Мисълта ми е, че не бих желала да бъда афектирана от живота на някой си, а от творчеството му. И макар и цинично и не в мой стил, това е една ситуация, в която не се интересувам от хората, а от себе си, живеейки в създаденото от тях. Изцяло в Коледния дух!
Та до тук бля бля. Май по един и същи начин съм започнала да си структурирам постовете. И така и така съм започнала всичко, да обяснявам, то е защото много слушах в часовете по Литература и отзивите бяха любимата ми форма на изразяване.

Марио Варгас Льоса – „Лудориите на лошото момиче”. Да си призная честно, знаех че искам да чета този автор, доста потърсих в Интернет, порових се за препоръка коя от новоиздадените книги да си купя и накрая избрах тази с чиклитското заглавие – все пак съм преди всичко момиче!

Общо взето на пръв поглед история - четеш, интересно ти е, но нищо кой знае какво не се случва в живота ти от това. На втори поглед обаче, една много самотна история, за самотните хора, които сме, за нещата, които ни правят щастливи, за нещата, които ни лъжат. И е една любовна история, за тези като мен, които не вярват, че някой може да обича някого цял живот, раздавайки всичко от себе си. И един преглед на исторически събития с „големи” влияния, които обаче ти се струват нищожни на фона на дребнобуржоазни радости и мъки.

Всички умни герои в книгата си тръгнаха преди края и’. Останаха само наивните и болните. Което ме навежда на мисълта, това ли е посланието, че накрая оставаме само наивни, изгнили и сами. И това, че е Коледа, ме кара да кажа - „не, глупачке, нищо не разбираш от послания!” В такъв случай дано посланието да не е и „всеки си получава заслуженото” :)
Една книга, която се чете адски бързо. Една Нобелова награда, която си заслужава – увлекателно писане, много въпроси и чиклитски заглавия! Задължително да посетя Париж, град, за който никога не съм мечтала, но явно е магичен, а аз обичам магиите!

Всъщност интересно е да се каже, че аз сигурно предусещам тези Нобеловости, защото разглежадах книгите на Льоса ден преди да го обявят за победител. Сигурно книгите са като вълноломите!! Умен роман, ейй!!

P.S.: Да! на второстепенните герои! Определено залагам на мнението си, че те дават много повече на романа, от главните, които в общи линии само поддържат основата на историята!!

P.S.2: „Леля Хулия и писачът” – мисля да е следващата на този автор!

Имам най-прекрасното нещо на света!!

И пак късно се хваля!! Просто чак днес имах смелостта да я поснимам. Все пак мисля, че докато не се види, не може да се повярва! Прекрасна е, нежна, но категорична. Обожавам я!!
Това със сигурност е сред най – прекрасните подаръци, които някой може да ми направи!! Благодаря!! На приятелите, които ме познават и освен това ме радват всеки ден! :)) (конфети от обич!!)


P.S.: съжалявам за най – невъздържаните възгласи на трепет и радост под формата на буквичката А!! =)

"Други гласове, други стаи", Труман Капоти

Малко тъга се е натрупала в мен. Скоро станах на 20 (ако искаме да се заровим в конкретика преди 2 дни). И току една книга съвпадна неочаквано доста със случая. Не знаех това, докато не я свърших днес, но отново бе оправдана идеята ми – всяка книга сама си идва на мястото и в подходящото време. Що се отнася до рождения ми ден, много пасивно взех да остарявам, така отстрани, все едно не участвам в процеса, а съм главна потърпевша. И в това май е цялата тъга. Винаги много съм се чудела на хора, които се депресват покрай рождените си дни. Вече зная защо – страх ги е че животът си тече сам, и те забравят да вземат участие... тъжни мисли на един тъжен човек... когото не познавам.

Преди да си поприказвам за книгата, исках да отдам дължимото на препоръчителя. За втори път се доверявам на „Литературата днес”* и за втори път съм повече от очарована(първият път - покрай Мураками). И тъй като напоследък съм си харесала думичката „акуратно”, бих казала, че доста акуратно бивам насочена, като ми се предоставя възможност да напипам подходящите за мен четива, познавайки вкуса си. Мисълта ми е, адмирации за сайта. Обогатява ме!!

Да се върна на романа „Други гласове, други стаи” на Труман Капоти. Става дума за страховете, илюзиите и отказа на едно момче да приеме свят, в който не съществува мистър Мистериоз. Може би всеки прочел романа, ще го усети по различен начин. Книгите и без това не съществуват, ако някой не ги прочете.
Сега се сещам, в една от сериите на „Доктор Хаус” се казваше, че животът е поредица от стаи и всъщност хората, които са в тези стаи, правят живота ни такъв, какъвто е (It's what life is. It's a series of rooms. And who we get stuck in those rooms with adds up to what our lives are.). За това е и книгата – за това, че мразим и обичаме, и забравяме, и помним. И ако сега не звучи логично, то е само защото всеки си го мисли, но не му стига, за да разбере.

В интерес на истината това е една много самотна книга. Всеки от героите, независимо на 13 или на 113 има привилегията и проклятието да е най – самотният човек на света.
Освен това една много ароматна книга, много вкусна и сочна книга, все едно докосваш Зу и образа си в огледалото, почти избелял...

Труман Капоти пише като „уау”. В интерес на истината, не съм чела нищо друго негово, затова не мога да дам мнението си, дали красотата идва от стила му, или като млад автор се е развихрил, но неоспоримо е много добър. Описанията нямат втори; за тези, които имат намерение да изчетат романа, моля нека обърнат внимание на „застиналия ужас от предстоящото насилие” на двора – едно от любимите ми! Всеки образ е жив, въздухът се пропива с атмосферата на книгата. Магия си е!! А историята върви ли, не върви ли, спира изобщо да прави впечатление. А то си е мистерия...

Искам още да изкоментирам и начесто споменаваната птица козодой. Евала на природата и хората-измислячи-на-имена-на-птици, ако искаш да крийпнеш някого аут, просто кажи козодой!!

Най – красивото обяснение на любовта:
„... щастието в любовта не е в абсолютното фокусиране на всички емоции в една: човек трябва да обича много неща, а любимият трябва да се явява само като нещо, което да ги символизира...”

* http://literaturatadnes.com/

Моите есенни картини

1. майка с 2 деца – клошари. Децата са с дрешки 2-3 размера по – големи, майката държи децата за ръчичките от двете и страни. Крачат през псевдо пръски дъжд.
2. облачно, има очакване за дъжд, 3-5 листа се отронват едновременно покрай мен. Сама съм на улицата.
3. шипкови плодове, червенеят в тъмни храсталаци покрай мостчето.
4. мокри листа залепнали по тротоара след сутринния дъжд, като следи от крачката на мъничка фея.
5. баща върви и държи за ръката си розова принцеса – в гръб. Рано сутрин.
6. празно място. Нито следа от бараката под липите.
7. шаренолистеният двор на университета и пейките, приласкали интимни студентски разговори.
8. облаци от захарен памук.
9. миризма на неродено вино и преродени въглища.
10. летен дъжд през октомври.
11. релси - ръждиви следи на нечии забравени любови към пътуването.
12. луна – мекица.
13. служител на чистотата гони забравилия го камион и се залива от смях :)
14. Витоша през есента – приказка...
15. мъгла.
16. цикламено листенце от мушкато насред сивия паваж.
17. непознати хора пълнят микробус с окапали листа.
18. „ВятъркУ листи в гората пЕлей...” – момиченце се прибира от детска градина.
19. самотен стол на голия мокър тротоар.
20. най – цветната и дълга есен!!

P.S.: за миг избягах от традиционния формат на общуването ми със света чрез този блог. Цяла есен събирам картинки с биологичния си обектив и реших да споделя най – ярките! Вълшебно беше!! И макар есента да не е свършила с края на ноември ознаменувам очакването си... и малко цветна недодялъност :)

"Самопризнание", Павел Вежинов

Правя, струвам, все на криминални истории попадам напоследък. Началото на есента пазарувах книги на безценица и една от тях беше „Самопризнание” на Павел Вежинов. Започнах да я чета чак сега, когато внезапно се оказах без четивата, които исках! (грешката поправена!)
Макар да имаше визуална прилика с Топографската анатомия, книгата никак не беше дотам заплетена. В кримитата убиецът винаги е най – малко очакваният, което на свой ред го прави съвсем предсказуем. Това обаче никак не вреди на историята, защото до последно не знаеш защо по – дяволите този, неочакваният, за който знаеш, че е убиецът, макар никой да не ти намеква за това, е убил.
Ако избягам за миг от сюжета, за да поприказвам за писането, всъщност много хубаво и изненадващо си личи Вежиновият стил. Много доволна ме направи образът на адвокатчето. Сега като се замисля, много класно е направена рамката на историята. И няма още много да се каже (бягам от спойлърщина). Само едно миньончесто цитатче ще приложа:

„Навън дъждът безшумно плакнеше стъклата с мокрите си ръце. В сивата му мрежа тежко като тюлени се гмуркаха трамваите, яростно свистяха с гумите си мокрите автомобили.”

„Разкажи ни за пуйката, Джо”, Алан Маршал

Този път бях по – бърза. Макар че едва ли е за хвалба като се има предвид обемния поглед на нещата. Да, ама се няма предвид, така че съм бърза!!

Героят на новия ми пост е „Разкажи ни за пуйката, Джо” на Алан Маршал. Да изброя хилядата причини, поради които нямах търпение да изчета книгата, е излишно, но аз ще го направя.
Първо, най – обичам книги с инспириращи заглавия. Всеки път като се сетех коя книга чета и се инспирирах. Разкази, пуйки, особено Джо!
Второ, има едни книги, които нахлуват в живота ти, носейки история. Аз познавам майка си, която пък познавала съквартирантката си от студентските години, която пък на свой ред познавала Алан Маршал. И така пряко или косвено последното познанство се върнало към първото. И така с мама имаме нова емблематичничка книжка.
Трето, ако след вълнуващата история не сте забравили какво изброявам, става дума за една форма на разказване, твърде ядлива в моя свят. Поради високата ми сарко-иронио-сензитивност(патент на Д.Г.) няма да скрия, че бих си позволила да пофлиртувам с този Повелител на сарко-иронията.

„Разкажи ни за пуйката, Джо” е сборник с малки симпатични разказчета, напомнящи на автобиографични преживелици в ежедневието на хора като нас (мен и Алан – фамилиарнича...), хора, които правят всичко по правилния начин и ако то се окаже злощастно, вината е на околните, които не знаят нищо как да правят правилно!

Друга несъмнена положителна черта на Маршал е способността му в началото на разказа да говори по една ясно подчертана в заглавието тема, а накрая да го завършва, говорейки за нещо, имащо малко общо, без това ни най – малко да смущава читателя и да го поставя в неудобната ситуация на объркания разум. Това обаче е вярно твърдение само за някои читатели. За други то е невярно твърдение.

Тъй като за незапознатите с творенията на писателя ще е трудно да ме разберат, дори не ще споменавам за невероятната ми способност да общувам, да организирам, да страдам, да давам правилни отговори и сръчността ми естествено. :)
А за тези, които пък са запознати или имат намерение тепърва да се запознаят, това са любимите ми:
- Какво исках да кажа?
- Получих за това ритник
- Понеси го с усмивка
- Хората, които ме отбягват
- Как, няма пудинг ли?
- Прости правила за запознаване
- Шумният ранобудник
- Изкуството да дадеш правилен отговор
- Хората, които забравяме
- Тъкмо си станал
- Как да отминем приятел на улицата
- Каква скица си
- Болничният пъстър свирач

Важна естествено е и теорема 13 (непонятно как низвергната от часовете по математика), която гласи: „Бащите не могат да се влияят от дъщерите си, но дъщерите се влияят от бащата и една от друга, като тези две влияния са еднакви.”
И може би, за да станат ясни някои смътни места по този пост, отчитайки влиянието ми от последното прочетено, ще поцитирам от извора:

„Аз съм роден организатор, или накратко, организатор, който е роден.”

„Джуди Флийшър обичаше да дъвче дъвка и да я лепва зад ухото си, когато дъвката и’ омръзнеше. Но това не и’ попречи да забременее.”

„На сестра ми – каза една жена с червен джемпър – и’ извадиха и двете кухини. Оттогава е половин човек.”

„Няма нищо по – хубаво от лошото време”, Богомил Райнов

Позабавих се този път малко. Забавила, но не забравила... май имаше такава приказка, но като се замисля контекстът не съвпада. Но пък си остава правдиво!

По заглавието се вижда покорената цел – „Няма нищо по – хубаво от лошото време” на Богомил Райнов. За моята неподготвена предварително личност, този роман се оказа изненадващо криминален. В началото подходих доста скептично – „мина ми възрастта, когато кримитата ми бяха интересни”-стил. Но държах да я прочета. Все пак много исках да се отърся от предразсъдския ми подход.
Що се отнася до историята, не мога да кажа нищо кой знае какво. Банална историйка с разузнавания, кражби на малко пари и измами на разни хора с претенции да са други. Когато си роден в 90-те, в ерата на криминалните филми, няма много неща, които да могат да те впечатлят в криминално отношение.
Тук идва и изненадата. Една добре скрита от читателя любовна история. Уж това са едни студени хора, на които не им идва наум, че могат да обичат, сдържани, заети. Уж това са едни малки жестове, прояви на слабост и после поредица от делови страници. Но за опитния търсач на влюбености краят е съвсем естествен – двама души, влюбени до полуда, обречени да не се познават наистина.

Мисля, че провеждах с някого спор преди време относно гарите. Опонентът ми, който и да е бил той (съжалявам, наистина не помня, възможно е да съм спорила сама със себе си...), се опитваше да ми обясни колко тъжно място са гарите, а аз много упорствавх, твърдейки че на гарите разстоянието, което е деляло хората, се стопява. Предполагам съм била малка, поради което ще си простя тази грешка, но сега виждам истинната теза. Когато пътуваш сам, когато няма кой да те посрещне, когато си тръгваш, когато забравяш – винаги е тъжно. А когато хората се събират на едно място завършили пътуването, те имат лайфтайм да са щастливи и това на гарата е само прелюдия... неделният следобед ще да ме е навел на тези мисли... а да, и хората са най – истински, когато се разделят...

Та така де, това май имам за казване за Богомил Райнов и романа му. Ето и редовната рубрика:

„Можеш да чакаш самоотвержено и търпеливо някой влак, обаче ако го чакаш там, където влакът не минава, едва ли ще го дочакаш.”

„Такава, дето да е пряма, без да стига до грубост, понякога нежна, без прекалености, спретната и привлекателна, без дразнаеща суетност, вярна, без отекчителна привързаност, изобщо сдържана и необременителна – една жена, която трудно би ти омръзнала, защото не се натрапва и не злоупотребява с обичта ти.”

„Някои суетни плешивци обичат да пускат мустачки, за да покажат, че не са съвсем лишени от това природно богатство – космите.”

„Такива са някои жени – боят се да не ги запиташ нещо и ако ги запиташ, непременно ще те излъжат, но не ги ли запиташ, умират от яд и безпокойство.”
Което ме кара да си мисля, че много обичаме ние, жените, да си използваме вече намислените лъжи. Сигурно ги мислим за гениални и не искаме да губим напразно интелектуален труд... накрая си остават просто лъжи... но креативитито винаги ни е много :)

Може даже и филма да гледам, но напоследък нямам търпение да гледам филми.

Златна Роза

Тази есен някак фестивално минава. И о, колко ме радва това! Оказа се, че обичам да ходя на разни неангажиращи фестове. Атмосферата покрай мен се променя, когато се възприема като част от подобна „масовост”. Някак си творчески се настройвам, мислите ми започват много да играят и често не ми достигат думи, все едно са заети с някаква друга работа, някъде другаде.
„Златна Роза”. Излишно е да споменавам, че докато гледах програмата исках да видя всички филми – трябваха ми само пари и власт върху времето. Ограничих се с 4 пълнометражни филма. Струва ми се, че не съм достатъчно компетентна, за да давам мнението си за новото българско кино, но като един независим зрител мисля, че НАТФИЗ много добре си върши работата явно :) И нека има филми, добри или лоши, то така се учи как се прави качествено кино – с работа, с творене, с кинстване!

И първо беше „Стъпки в пясъка”. И беше най – добрият от четирите. Разбрах, че е спечелил наградата на публиката – аз дадох моя глас! Силен филм от началото до края, много красив и много български. Искрен, истински. И ми застана една буца на гърлото и не ще да се махне. Самотна буца с шантава горчиво-сладка консистенция. Разля се едно тегаво усещане за непринадлежност и едновременно настроение на надеждност, ...нали?!

„Лов на дребни хищници” – много оригинален и стилен. Смесва теми, несмешаеми. Освен това много харесвам филми, в които се преплитат съдби на герои, без те да разбират изобщо как си влияят. Непознати се разминават по стълбища, поглеждат се и въобще и не подозират как стават част от живота на другия. В интерес на истината не очаквах, че ще харесам толкова филма. Винаги имам доза съмнение при по – мащабна рекламна кампания. Но макар неочаквано да предусетих непредусещаемия край, останах много доволна!

„Цахес”... твърде много ми се щеше да не казвам нищо по въпроса, но бих изневерила на себе си. Много добра идея, красиви актьори, хубаво снимане... и все пак нещо никак не ми достигна. Както отбелязах пред приятели, ако липсваха съвсем излишните голи сцени, филмът щеше да е добра и поучителна детска фентъзи приказка... но уви!

„Тилт” беше другият връх на моята фест-преживелица, макар да излязох доста негодуваща накрая. Не за друго, а защото финалът на филма много се разминава с житейските ми философии(а и малко холивудски - лошият умира, а добрите и любовта възтържествуват), което обаче само го прави по – добър в интерес на истината, защото филм, който провокира, е достоен за уважение филм. Гениалното соц, примесено с духа на млади, огнени, съвременни хора. Бунтът е бунт във всяко поколение... Филмът – прекрасен!

И така ми се свърши преживяването! Винаги съм твърдяла, че ако не можеш да свършиш нещо по – добре от начина, по който е свършено, нямаш право да критикуваш. Не съм се видяла още да снимам филм... Браво на хората, които го правят! Правят го добре! И радват моя октомври!! :)

А дори не съм споменала нищо за актьорската игра! Прелест!!

P.S.: Достатъчно думи ли си измислих в този пост?!

„Животът като липсваща лъжица” , Иван Димитров

Пише горд притежател на първо издание на „Животът като липсваща лъжица” на Иван Димитров. Книгата ми беше препоръчана от Драго. Този месец понатрупах малък куп с литература, която искам да прочета, но нямаше как да не вместя „Лъжицата” преди всичко останало.

Романът е крайно непонятно изненадващ. На практика, единственото ми предположение в течение на книгата беше за съдбата на героинята – единственото ми сбъднато очакване. Що се отнася до Аз-а, бях докарана до смях и нелеп ужас, бивайки запознавана с преживелиците му (обичам деепричастия!!). Нищо не се случва както следва. На 23. страница си помислих - добре, как по дяволите ще продължи тази книга?! , а на 27. страница бях като ударена с чук, почти като героя, а книгата продължи!! Наистина нямам думи за историята – съвсем проста и непретенциозна, но грабителна, разграбваща(дойдоха ми малко думи все пак). История, разказана в точния брой страници, никъде твърде подробна и бавна, никъде ощипващо бърза и неразбрана. Точна книга, като човек.

И сред думите на този ненатоварващ, заинтригуващ, но не грубо насилващ, крайно интелигентно поднесен текст е пълно с малки кокетни изречения, които само чакат да ги харесам. Думи, които няма как да бъдат казани по – добре. Нали знаете как като чуете някоя песен с адския текст се чудите как може някой да се сети да напише подобно нещо. Същата ситуация и с тази книга - малки музикални пасажчета между редовете сиво-зелено-червена литература (носи някак именно такова настроение, като трите цвята, взети поотделно, а после събрали се в прегръдка). И става уютно, приятелско между страниците. Защото и без друсането, можеш да си празен и ненамястото си, лежерен и простичко щастлив, познат и непознат... и продължаваш, вървиш напред, който и какъвто и да си, за себе си или за хората. Животът е като в книжка с ребуси...

„Чувал съм за подобен случай с една котка, която се усмихвала толкова упорито, че високопоставена психопатка с мания за обезглавяване наредила на подчинените си да и^ отрежат главата. Независимо дали тази история е вярна или не, аз се усмихвах като тази котка.”

„Аз не се опитах да избягам, избягаха ме.”

„Сложи си бяла престилка, бадж и едно „доктор” пред името и можеш да говориш на хората каквото ти изнася – те автоматично ще кимат с глави.” – тематичен цитат :)

Това са малка част от любимите ми – купете си книгата и докато я четете, отгатнете останалите :)

„Великият Гетсби” , Ф.С. Фицджералд

Сядам да пиша веднага след като завърших „Великият Гетсби” на Ф.С. Фицджералд. Имам нуждата да повърна вълнението и обидата, които ме връхлитат. Може би съм станала твърде чувствителна напоследък, но тези 120 страници болят. В някой друг живот може би вместо да пиша, щях да се сълзливя...

Всъщност започнах да чета „Гетсби” като естествено продължение на „Норвежка гора”. Вървяха в комплект, предполагам. Сега мисля, че любимата книга на японския главен герой не е избрана никак случайно. В последния месец все се оплитам в догадки дали подборът на едни или други книги е случаен или неслучаен...

Започнах с идеята, че ще чета американски любовен роман – класика. Прочетох... странното е, че въобще не беше любовен роман, макар американска класика. Състояние любовно – безлюбовно. Като да си на средата на пустинята, адски жаден, но в манерката има 2 капки вода – едната стига до устните ти, а другата се изпарява по стените на съда. Накрая пак оставаш жаден, но и издразнен, че глупавата манерка се намира по средата на смотаната пустиня и дори единственото, за което е създадена, не може да осигури.... Защо, по дяволите, си на средата на пустиня!?

Много ми се ще да кажа няколко думи за начина, по който са избрани имената на героите. М, не за начина, по – скоро за резултата. Възможно ли е още преди да познаваш героите да знаеш, всичко за тях само от имената им. Том Бюканън – сух и властен, арогантен и безпомощен, слаб и нищожен. Дейзи – маргаритка, наивна, вдетинена, чаровна, но малко глуповата(или просто разглезена – въпрос на поглед). Джордън Бейкър – мъжко момиче, със склонността ми да харесвам второстепенни герои – тя ми е любимка, мисля, че я биваше твърде много, за да бъде част от помията на тези хора. Гетсби – бих казала, че името му е нарицателно само по себе си, не изразява качество, то само е качество. Разказвачът – Ник Уотевър – нямах нужда да зная името му, той е ядрото, не се нуждае от име, освен когато се представя.

Иначе историята гние от пари. Един свят, в който когато партито в едната къща свъши, неканените гости си намират друга къща... Обидно ми е, заради Гетсби, а и заради себе си предполагам, как хора идват и си отиват от живота ти без да си направят труда да те познават, да те обичат. Накрая си един нещастник с няколко лица-по-задължение на погребението (макар то самото да няма никаква стойност). Тъжно! Този човек е живял 5 години с надеждата за любов, имал е всичко и въпреки това е толкова сълзливо празен. Празен... на дюшек в пред-есенен басейн. Може би, ако го познавах щях да го обичам, ей така, заради мистерията, заради вглъбеността, заради престорената веселост, напук на розовия костюм...

„Истината е, че Джей Гетсби от Уест-Ег, Лонг Айлънд, произхождаше от платоничното си схващане за самия себе си. Той бе син на бога – израз, който ако означава нещо, означава именно това – и трябваше да върши същата работа, която върши небесният му баща, да служи на една широко разпространена, вулгарна и евтина красота.”

„ - О, аз обичам многолюдните сборища. На тях е тъй уютно. Когато хората са малко, няма никаква интимност.”

„ - Какъв смисъл имаше да върша големи дела, ако можек да се чувствам по – добре, когато и^ разказвам за намеренията си.”

„ - Аз съм тридесет годишен – рекох аз. – Прехвърлил съм с пет години възрастта, когато човек може да лъже сам себе си и да нарича това почтенност.”

Искаше ми се да ви покажа корицата на моето издание, но не я намерих в интернет,а вече около месец съм възпрепятствана да снимам с апарата си! скоро ъпдейт по изображението!

Конпенсацията ми за „Варненко лято” – „Виа Понтика”

Пхух пхух... много закъснях с този пост! А май имах някакви цветущи идеи... Главен герой е театралният фестивал „Виа Понтика” в Балчик. Трета поредна година се възползвувам от повода, за да си внеса радост в началото на есента! Тази година най – много!! Бях на всичките 4 постановки и мини-танцов спектакъл и бях изключително погълната. Фестивалът беше в рамките от 2. до 10. септември и всички умни думи, които може и да съм имала за казване, са изчезнали безвъзвратно. Но вълнението още ме придържа с трепкащите си ръчички и щеше да бъде грехота (лошо отношение към Повелителя на Театъра, един вид) да не разпръсна малко думички по въпроса в тази стая на виртуалното пространство.
Става дума за ученици от НАТФИЗ, които ни показват какво са научили. Идеята и организацията идва от братя Ранкови. И е толкова вълнуващо да гледаш актьорите – надъхани и млади, тръпнат и са по – красиви и истински!

И уж за да се опитам да подредя мислите в главата си, ще кажа по няколко думички за всяко представление в нов абзац, като знак за уважението ми към писмената форма...

„Измяна” – Пинтър(Пинтер) – Типичният Пинтер! И да, не го чувам за първи път, така че, да, свикнала съм с погледа му и ми харесва! Както вече отбелязах малко по – рано обичам английски хумор – имам го чист и интелигентен. В този ред на мисли - много красива постановка.

„Иванов” – Чехов – Майндблоуър!! Играха страшно силно! Режисурата беше невероятна! От първата секунда ме грабнаха и ме поотпуснаха чак преди лягане у дома. Не съм вярвала, че руски класик би ме развълнувал толкова. Влюбих се просто!! И реплика в стил – не ти трябва Хамлет, а Ромео! (нямам капацитет за точен цитат) и целият разговор... всъщност всички разговори!! Ох...

„Лош навик” - танцов авторски спектакъл – В интерес на истината, ми стана интересно да го видя целия! Трейлърът, който ни представиха, беше интересен, а аз съм човек бос в това изкуство.

„Шинел” – Гогол – Пхух! Не вярвах, че някой може да сътвори от „Шинел” нещо, което да ми се хареса. Освен това постановката беше моноспектакъл, което само по себе си е за аплодисменти – час и половина впечатления.

„Хеда Габлер” – Ибсен – С тази постановка завърши фестивалът. Малка магия! А за да сме още по – афектирани от събитията на сцената, те спряха точно на завръзката... дадоха ни тийзъра, за да са сигурни, че ще сме там и догодина, когато ще играят цялото! Аз имам шанс да разбера кога са във Варна и да бъда зарадвана още май месец!!(ще имат турне, очаквайте ги във всички краища на България, не се знае къде ще си изберат да отидат) Но проф. Пламен Марков е измагьосал красоти :)

Христо си харесах!! :)

P.S.: чуждици... бля....

"Норвежка гора" Харуки Мураками

Започна да се превръща в навик. Странен навик наистина – след всяка прочетена книга да сядам и да пиша тук. Имам чувството, че някой ден ще започна да чета, само защото след това ще сядам да пиша. Едва ли! Но усещането ме блазни твърде много – все едно взимам нещо и после давам нещо. Взаимност се казва, предполагам!?

След „Стараната” казах, че имам необходимостта да прочета още нещо на Мураками – „да видя дали ще ми хареса!?” Хареса ми, даже много ми хареса. За отрицателно време изгълтах „Норвежка гора” и дори се улових веднъж да казвам, че Мураками може да стане следващия ми любим след Бредбъри. Не зная дали... но всъщност обожавам как пише – все едно гледам снимка. Мога да видя всеки детайл от къщите, от залите, от ресторантите, от хората, и то без да са описани нашироко. Чувстват се. Все едно са истински и ги познавам. Всъщност книгата е доста тежка, а се чете страшно леко. Тежи от мъка, несбъднатост и тайни, от смърт... от безнадежност... Накрая обаче винаги има кой да те спаси и кой да те обича.

Замислих се как преди време исках да живея на фар – „съдържател на фар” един вид. Макар че думата съдържател предполага с това „съ” СЪдружие, някакъв друг човек... така че по – скоро „държател на фар”!! Мисълта ми е, че в края на „Норвежка гора”, стигнах до извода, че всеки човек е фар сам по себе си – живее живота си и не прави нищо на практика, но всъщност от време на време светва, и ако точно в момента, когато светне, някой друг го види, той спасява и носи надежда. И се редуват – мълчание, надежда, мълчание, надежда... красота!! Фаровете винаги носят такова чувство, когато си помисля за тях!

Един епизод на книгата пък ми напомни за това колко отдавна не съм виждала светулки... Направи ми много силно впечатление – подарък светулка в буркан. Тогава разбрах, че появата на Есесовеца въобще не е междудругото. Хора минават и оставят толкова разноцветни следи в мислите ти... Вълнувам се!

„Аз съм драскалото на кибритена кутийка. И това е хубаво. Нямам нищо против. По – добре да си качествена кибритена кутийка,отколкото некачествена клечка кибрит.”

„- Хубаво е, когато храната е вкусна – рекох. – Това е, един вид доказателство, че си жив.”

„Плъховете не се влюбват.”

„Не се самосъжалявай. Само задниците го правят.”

„- Чудя се какво ли правят мравките в дъждовни дни? – попита Мидори.
- Нямам представа - отвърнах. – Те са работливи гадинки и навярно прекарват деня в чистене на жилището си или в инвентаризации.”

"Сидхарта" , Херман Хесе

Има един тип книги, които се различават от другите. Всички книги носят послание. Дори и да не възприемеш посланието на автора, извличаш послание, твориш послание... Но има един тип книги, които учат, остават в теб, градят те, намират хармонията ти и ти я показват.
Иван ми препоръча именно една такава книга - „Сидхарта” на Херман Хесе. Иска ми се да се полаская с факта, че си разменихме подобни препоръки. Аз му споделих моята книга-учение – „Девет разказа и Семейство Глас” на Селинджър.
„Сидхарта” е роман, който четях и си мислех – да такъв човек съм аз, това мога, това мисля, така искам да продължа и това да променя. Книга, която внася яснота в живота ти, поднася ти вариант на теб, за който можеш да почетеш, ако искаш... и ако накрая не стигнеш до себе си и не докоснеш цялата Вселена, която представляваш, няма да си изгубил. Просто ще си прочел едно странно книжле, за което може да се сетиш някой ден, когато ти е тежко и току виж – точно това ти е било нужно....

Коментар - обръщение към един евентуален читател, защото книгата предразполага към близост и интимност :)

Странно е, че говоря толкова префърцунено за някакви си 150 страници, но според мен, когато даден роман дойде в точния момент в един живот, в който се обърквам от всичко, си струва да му отдам подходящото внимание!! (независимо, че обожавам да съм объркана)

„ ... любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи даром, да се намери на улицата, но не може да се открадне.”

„Ти си ти и не си ти.”

„Когато някой търси – каза Сидхарта, - лесно се случва окото му да вижда единствено онова, което търси, и той да не намери нищо, да не допусне нищо в себе си, защото винаги мисли само за търсения предмет, тъй като има някаква цел, тъй като е обсебен от тази цел. Да търсиш, занчи да имаш цел. Но да намериш, значи, че си свободен, разкрит, нямаш никаква цел. А ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото, докато преследваш целта си, не виждаш някои неща, които са току пред очите ти.”

„Мъдростта, която някой умен човек се опитва да сподели, звучи като глупост.”

"Празни мисли на един празен човек", Джеръм К. Джеръм

Пия си кафето над „Празни мисли на един празен човек” на Джеръм Джреръм и се чудя защо така празно си губя времето.

И нека не съм разбрана погрешно, Джеръм Джеръм е много симпатичен и писането му е много приятно. Чете се леко, мелодично е, интелигентен английски хумор, на който съм почитател. Има много добри попадения за съществуването и невероятни изречения. Но общо взето е литература за междудругото според мен – нещо, което да четеш, когато нямаш нужда от проява на дълбока мисловна дейност... а сега е лято и някак си имам нужда да се понатоваря малко...

Много голямо впечатление ми направиха смесените ми чувства относно отношението към жените в една – две глави от тази книга. Е, отчитам влиянието на времето, през което е писана, но все пак в началото ми се стори сексистко. С четенето обаче, намерих доста истини... Има нещо странно у нас, жените, що се отнася до взимането на решения. Естествено не сме сигурни какво точно искаме, но когато има взето решение, сме сигурни, че не сме искали това, и всичко започва отначало... Аз самата често имам проблеми с вземането на решения относно дребни, уж незначителни неща. По едно време дори се бях уплашила, че не съм способна да взимам какви да е решения – доста се бях притеснила за себе си. После разбрах, че е подвидова черта и намерих хармония. Оказа се, че пълната разпиляност и непрактичност понякога също може да се окаже „женска работа”, така че просто взех да се примирявам с наследството, което ми е оставила една псевдо-Ева.

На такива мисли ме навежда Джеръм Джеръм и това ме прави доволна, но просто не биват задоволени читателските ми нужди на този етап :)
За първи път си позволявам да коментирам книга преди завършването и(ударение - пусто му непознаване на клавиатурата), но просто едва ли втората половина на книгата ще ме накара да кажа нещо повече по въпроса. Със сигурност обаче ще я завърша, защото няма да понеса да е втората книга, която зарязвам насред нищото за това лято. (малко ме е срам...) А сега като се замисля и втора книга на Джеръм Джеръм в последните 3(примерно) години.

„Чайници” и „Часовници” – две глави, които много си струват :)

В случай че накрая имам още какво да спомена по „Празни мисли на един празен човек”, ще го добавя след това изречение... Ако не просто ще затрия това изречение :)

за да мислиш...

Този път ще направя нещо, което не съм правила до сега, но пък съм обещала да направя в една или друга форма...

Случи ми се да познавам един младеж – може би вече четвърта година... Казва се Деян. На 22 години е. Учи Драматургия в НАТФИЗ. Прави ми забележка като го наричам писател. Имах шанса да го хвана в началото (или поне времето, което сама отсъдих за начало) на писателската му дейност и убедено мога да заявя, че той израстна пред очите ми! Макар и егоистично и егоцентрично от моя страна, се обявих за най – големия му почитател! :)

Деян, или както би се приело за негов псевдоним – Епитафия Бездумна, има способността да взема случки от живота и да ги претворява в такъв вълшебен сбор от думи, който много напомня на детска приказка, но не е нито „детска”, нито „приказка”. Четейки негови работи, никога не знаеш накъде ще те отведе потокът му на мисли. Въображението ти никога не е достатъчно подготвено, за това което следва. Накрая оставаш замислен, объркан, искаш да спориш, но не знаеш коя е твоята позиция.
Деян има опит както в поезията, така и в прозата, и макар да имам много любими и силни негови ... да ги наречем стихове... бих казала, че прозата му се превърна във връх за мен...

Предполагам е излишно, но ще отбележа, че с нетърпение очаквам професионалното му развитие. Тръпна да видя поставен негов сценарии. И горещо се надявам да не забрави с годините и известността за най – голямата си почитателка :)

Този пост идва като поздравителна картичка, за новия му блог! Честито, Деяне!! Още от него можете да прочетете на блог-притурката му в MySpace. (линкове, за които следват)

http://epitaphvonweird.blogspot.com/

http://blogs.myspace.com/streetvspoet

How I ate your father...

Once upon a time in a kingdom not so far away
There was the father of my little babes.

He was little fighter, he was kind of warrior,
In time of reproduction he was kind of glorious.
You may think it’s easy for us to copulate,
But your pathetic daddy gave his life away.

To prove himself as a courageous man
He climbed over my bright green flesh.
Although he knew it was his first-last chance,
He actually performed not so very grate.

But as we all know it would be insane
For you to grow, my little babes,
If your father was a selfish man
And on his shoulders there was a head.

That’s why I tore your dad apart -
At first I pick his head and then his tiny arms,
I ate his eyes with appetite,
I squished his wings and broke his feelers.

At last there was no single blood-drop left -
Your father had become my food!
But in my memories he always stays so brave -
That man – my hero in the giant wood!


picture: by Aarone
idea: by Aarone
text: by Stanislava

„Джонатан Ливингстън Чайката” , Ричард Бах

Преди същината на следващата си така наречена статия искам да разясня нещо. Не понасям четенето като процес, ако не се извършва олдскул – с книга. И не че има нещо лошо в електронните формати, все пак четенето си е четене. Съдържанието не се изменя от формата. Просто твърде много обичам формата! Обожавам как изглеждат, как миришат книгите. И старите, и току що излезлите от печат. Обичам усещането, че докосвам хартия. Обожавам да заспивам с книга. Когато стигна края и затворя задната корица, да постоя така тихо, да отбележа прочитането. Никое от тези усещания не ти носят електронните книги... и така, макар можеби с това да ги дискриминирам, електронните книги определено въобще не влязоха в списъка ми с любими неща... (естествено че има Но!)

Но преди доста известно време Мия ми прати по Skype една книжка, която пратили на нея. Казва се „Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах. Става дума по скоро за повест, отколкото за роман – има-няма 20 страници в стандартен Word формат. В интерес на истината файлът стоя доста време в Адската Машина преди да се наканя да го прочета, поради именно горепосочената ми ... е да я наречем особеност (за да избегна думата странност, която ще се съгласим е неудачна)....

„Чайката”... много симпатично четиво! Като цяло за 1 час от ежедневието ми съм много доволна. Напомни ми за детстките ми години, за басните на Лафонтен. Разбираш важни неща за света от животните, в кратка проза. :) Естествено нивото е вдигнато от „не бъди алчен” и „който не работи, не трябва да яде” и т.н. Идеите пък са в стила на... (ммм отдавна четох „Светът на Софи” и май няма да се сетя) така де – залягат много красиви идеи. Много реалистични са детайлите за живота на Ятото, за Племенния съвет, за отлъчването. И като казвам реалистични нямам предвид живота на чайките, а реда в човешкото общество. Аааа и много забавно ми се стори да размишлявам как чайките разбират колко точно километра в час са вдигнали :)

Има две изречения обаче, които много не ми харесаха:
„Чайките, които пренебрегват съвършенството заради пътуването, не стигат кой знае къде, при това — бавно. А тези, които не обръщат толкова внимание на пътуването, в името на съвършенството, стигат навсякъде, и то мигновено.”
И не защото има нещо нередно във казаното, просто не отговаря на моята философия. Според мен самият път е този, който учи и води към съвършенство и няма как едното да съществува без другото и в този ред на мисли да пренебрегваш едното за сметка на другото. И между красивите прозрения, това ми се стори твърде плоско, макар да разбирам какво се е имало предвид (с оглед на повествованието), явно не е казано по най – удачния начин. Не зная! Може би съм аз! А и тази част ми прозвуча като онези мотивационни книжки в стил „Живей в мир със себе си, за да си щастлив и да докоснеш съвършенство”. Може би просто обичам нещата да са написани така, че да трябва да се замисля повече и да получа някакво удовлетворение... Наистина е можеби само в мен :)

И така – на кратко и в заключение - тази приятна книжка става за развлечение някой следобед, но в никой случай за верую според мен!

"Страна на чудесата за непукисти и краят на света", Харуки Мураками

За Харуки Мураками прочетох нещичко из Интернет, някъде ми попадна откъс от 1. глава на „Страна на чудесата за непукисти и Краят на Света”. Казах си - това трябва да го прочета. Колко се изненадах когато още на другия ден, когато минах през книжарницата, за да си търся една друга книга, видях цяла редица с поне още 5 - 6 негови книги. Естествено трябваше да забавя емоцията и да почакам. Май така правя често – забавям, за да усетя по – силно всичко после... едва ли винаги ми се получава (камо ли пък сполучливо), но като порасвам и взех да се замислям за това и за примери от преди и да... пак се отклоних...
Та купувам си книгата аз и идея нямам за какво иде реч. Вярвайте ми, това усещане остана до 36. глава (главите общо са 40)! Първата асоциация с оглед на заглавието е за Луис Карол, именно тази асоциация се губи най – лесно още в началото. Романът носи усещането за приказка, но някак си горчи... Много магично в интерес на истината. Преди и сега се преплитат и светове се смесват! Мисля, че съм споменавала за страстта си към състоянието ми на объркване, смайване и чудване. Е, тази книга много стабилно ме задържа в това ми състояние и сега, дори след като я прочетох преди около час, не мога да кажа, че все още съм наясно за всичките си изводи и заключения. Струва ми се, че има какво още да извлека! И не, че има недоразбрани неща, макар и да има, просто се натрапва усещането за многопластовост на съзнанието и не е сигурно какво се крие там... За многопластовостта на книгата мисля да не говоря, защото ще кажа нещо, което ще наложи да кажа още други неща и ще разваля евентуалното усещане на изненада и обърканост на бъдещ евентуален читател... май?! Определено накрая ти трябва известно време да се отърсиш – мен още ме държи, но ми се стори, че това ще е най – смисленият ми коментар на книгата.... което е мистерия, тъй като такива неща се правят на трезва глава, доколкото ми е ясно. Но тази вглъбеност е задоволителна, предполагам.
Ако трябва да изразя ясно мнението си за автора, хубаво че имам едно - две други подготвени четива, защото не зная как бих се справила с дочакването да си купя нещо друго негово... да видя дали ще ми хареса?! :)
Много точно в целта попаднаха и разсъжденията на Мураками за вечния живот, за еволюцията, за детайлите...

„... Хората неминуемо умират, тялото неминуемо се разлага. Времето запраща напред въпросната стрела. Но както вече споменах, мисълта продължава да дели до безкрайност това време. Парадоксът се превръща в истина. Стрелата така и не достига целта.
- С други думи – безсмъртие – казах аз.
- Точно така. В мислите си хората са безсмъртни. Макар че, по – точно казано, те не са безсмъртни, а са безкрайно, асимптотично близо до безсмъртието. Ето какво е вечният живот.
....
.... Човек става безсмъртен не като умножава времето, а като го дели до безкрайност.”

„Гълъбите знаят да оцеляват заради самата си гълъбовост.”

И тъй като съм съвсем наясно, че колкото и да е хубава една книга, при лош превод магията се изгубва, исках да отделя и миг за преводача – Емилия Л. Масларова. :)

Repo Men

Дълго време мислих какво мога да напиша за този филм. Оказа се, че всичко, което имам е доста клиширано. Някакви мои си разсъждения, които не водят до никъде. Така че в общи линии ще набележа потока ми на мисъл в няколко точки, за да оставя свободна интерпретация?!

1. историята с котката и кутията! Най – красивото начало на филм, за което се сещам в момента. Да не говорим че са направили филм, който си играе с границите на комерса, като бяга от тях с тази интелигентна нотка на абсурд в течение на целия филм. Постоянно си в двоумение дали можеш да приемеш това или не... колко още можеш да приемеш...?!

2. идеята за Съюза. Моля нека ми бъде простено, но нямаше как да не направя връзката с Големия Брат от „1984” на Оруел. Явно вече за никого не е тайна как точно може да се манипулира най – оптимално човечеството – като се гавриш с мисълта за живота и смъртта... „Дължите го на семейството си! Дължите го на себе си!”

3. робо-хората. „Аз имах изкуствено сърце, а тя имаше изкуствено всичко останало!”

4. това, че прилича на фантастика, а някак си не носи толкова далечно усещане...

5. музиката!

6. Джъд Лоу!!

7. сцената в бялата стая... със Sing it back на Moloko... красота!!

Не обичам да има много насилие във филмите, а в този има повече от много, но идеята, чувството... така дори сцената пред розовата врата е идеална (макар че през половината време се бях скрила зад възглавницата си)... в този ред на мисли филмът е невероятен! Гледайте го и... Хепи Бъъъъдей...

Притча!? :)

Говорим си за книги и бля бля... та последния път когато си бях вкъщи, стана дума за списъка с книги на сестра ми от училище... сещате се – кошмара на прогимназията са книги по задължение, после в гиманзията спираме да се интересуваме от задълженията или от четенето... който както...
Сестра ми има да чете „Под игото”. Помня, че когато аз бях на нейните години тази книга ми се виждаше нечовешки дълга, и не за друго, а защото винаги съм имала склонност да чета бавно... и имам ясен спомен как майка ме надъха да я прочета, като ми каза, че в самата си същност тя е за една голяма любов. Не защото е така наистина (макар че все още си мисля, че е така), а защото знаеше , че на малката ми 12 – 13 годишна пуберска душа и глава и се четат големи любовни истории! Не е за вярване колко бързо изгълтах разпадащото се издание от 1980 (примерно...) само и само да разбера какво се случва с голямата любов! Освен това явно впечатленията ми от книгата бяха много силни защото в един период от пуберския си живот дори си падах по момче, което оприличавах на Боримечката... странно защо това беше любимият ми герой – забавен, недодялън понякога, решителен и деен... обожавам го!! А и може би (предимно) историята с отвличането – коя малка романтичка не харесва отвличания от любимия :)
Та прибирам се аз и на вечеря става дума за това, че сестра ми има да чете „Под игото” и аз естествено искам да надъхам и нея, както мaма надъха мен (7 години преди това), а нейната реакция беше „о, ужас!!” останах изумена... по – късно майка ми разясни, че на нея е казала, че книгата е екшън, много интересна, с много действие, напрегната (което като се замисля също е вярно) и ми даде да разбера как подхода при нас двете е различен – нещо, в което незнайно защо никога не съм се и съмнявала :)
Седя и си мисля, че всъщност е така при всички читатели. И когато една книга е наистина добра, просто трябва да напипаш пулса на следващия, който ще я прочете... „Хей, знаеш ли имам една книга. Мисля, че ще ти хареса – става дума за...”

P.S.: това би трябвало да бъде житейски урок – съвременна притча!! Да, така мисля... !?

18% сиво, Захари Карабашлиев

Това в дясно се оказва да е 18% сиво. Странното е, че почти всички изображения на 18% сиво в интернет изглеждаха различно и освен това мисля, че за това си има обяснение (от където следва, че не е толкова странно)... но не съм аз, този който да дава светлина по такива въпроси. Май всъщност по никакви въпроси... но пък и даването на светлина е.... е, нека се отърва с „относително понятие”, нали?!
Просто почувствах остра нужда след като прочетох романа на Захари Карабашлиев „18 % сиво” да разбера за какво иде реч. Не очаквах тази си реакция всъщност. Първото нещо, което си помислих е, че е твърде много за 18%, а от друга страна ми стана толкова меко и уютно. Обичам да ми е цветно, но със сивото си имаме някакви тайни красиви взаимоотношения... (тайни – аз не съм съвсем на ясно с тях!!)
Та романът... след като разбрах, че „това е Книгата!”, съвсем естествено беше да си я купя и да я изчета. Чете се толкова леко и по едно време спираш и си казваш уау... но не от онези разълнуваните, а от онези тежките – все едно дете изтърва топката си върху главата ти, като Нютоново прозрение.
Изглежда да е писана с много любов тази книга. Всяко малко нещо бъка от любовта на автора... кафето и мръсното мартини... и накрая си мислиш, че ако не забелязваш тези маки неща и не им даваш любов, сигурно живееш в много жалко ежедневие... е, не знам дали това си мислиШ, аз си го помислих.... но пък аз съм фен на малките неща, така че нямам конфликт със себе си :)
Така де, допивам си кафето и препоръчвам тази книга!! и колко нежно на допир и ароматно е изданието... определено си струва да се притежава!!

Ммм всичко друго, което ме напира да говоря за романа още е „спойлър”, така че мисля да приключа точно така. непременно посетете сайта на автора и разгледайте фотографиите...

Сетих се, че забравих да кажа кога почувствах, че с книгата много ще се харесаме. (великото изречение...) 14 стр. - моментите с обиждането!!

МИГ НА НЕГОДУВАНИЕ: След кратка обиколко из нета след като прочетох романа, видях че явно за някой читатели е трудно смилаем цинизма... не мога да разбера как гледат телевизия тогава...новините ако щеш!! О.О
при положение, че живеете в циничен свят, как искате съвременен роман да избяга от това... преселете се във Средновековието тогава, макар че не мисля, че са били по – малко „цинични”... Ромео и Жулиета са били на 13 и 14, по дяволите... та мисълта ми е, че от 272 страници по – цветущи са по – малко от 10... така че я се стегнете! И наблегнете на красивите моменти докато четете!! Докато живеете!!
И когато стигнете до един такъв момент, който ви се струва „мръсен” просто си затворете очите докато мине... както правехте във 2. клас!!

химия?!

Ентропия!! How cool is that!? Има мярка за безпорядък!! Възхитена съм!! (да, зная го отдавна, но сега ми дойде вдъхновение да се възхитя) И нека все пак отбележа, че това е по – скоро физична величина, макар че ми се налага да я уча и от химичната и’ страна, а като се замисля това е дори още по – хубаво, защото в самата си същност ентропията е олицетворение на природата :) Невероятно е! Ако бях мярка за нещо, щях да искам то да е мярка за хаос!! U see it, u see it?! Пълният парадокс! Подлага се на подредба мисълта за неподредируемото - гениално е!! Личи ли ентусиазма ми!! :)

От значение или не, абсолютната истина е, че имам лични недоразумения с науката Химия. Прекарвам доста време в опити за изглаждането им... и с най – голяма доза привързаност мога да заявя, че това е най – шизофреничната наука на света! И да, всички може би вече знаят, че в състояние на афект съм склонна да преувеличавам, но аз имам нагледни примери за това и дори смятам да ги приложа... както следват:
1)”Степента на окисление се изразява с вида и броя на зарядите на атомите в едно съединение, изчислени при предположжението , че то е изградено от йони.”
Видиш ли, атомите в едно съединение си мислят, че са йони! Ние естествено, като едни доверчиви и отворени към нови идеи същества (респективно хората) сме склонни да им повярваме и дори да направим заключения за степента им на окисление само по техните думи и действия, че като са атоми това не им пречи да предположат, че са и йони... ако по същата логика атомите решат, че са космонавти, можем да започнем да правим изчисления по въпроса за построяването на миниатюрни космически кораби, а при добро развитие на науката, дори да започнем да преподаваме това в гимназиите и университетите си...
2)”Автопротолиза. При автопротолизата в киселинно – основните взаимодействия участват две еднакви молекули, едната от които се проявява като киселина, а другата като основа...”
Моля, нека не бъдем подвеждани от объркващият глагол „се проявява”. Това е чисто и просто проява на раздвоение на личността от тези иначе така невинно изглеждащи вещества... и да, ако се задълбочите в изучаването на науката, ще разберете, че за „проявата” им веднъж като киселини, а друг път като основи има съвсем просто ФИЗИЧНО обяснение... но не!! Това е конспирационно маскиране на истинската ситуация. Амфипортните разтворители съвсем съзнателно обличат камуфлажа на приемащи и предаващи си протони... но кой, по дяволите, ги е виждал да го правят?! Правим се че говорим за нещата открито, но всъщност колко пъти сте ги видели да го правят, да си разменят този дяволски протон!!... а може би просто си мислят, че си го предават?! И ние им вярваме!! (съжалявам, че няма как да изразя интонацията си!!)
не се чудете в такъв случай какви са хората.... Какви други да са, като са изградени от пълни шизофреници!!

“Етанолът е безцветна течност с приятна миризма и парлив вкус.” (най – еротичното обяснение за алкохол, ever!!) ... Да, а така се говори на младежта, за да се има представа от вредата от алкохола... О.О :)

Джоузеф Хелър "Параграф 22"

„Параграф 22” ... Каквото и да се чуе за тази книга, няма да е вярно. Който и да се помъчи да я разкаже, ще се провали. Уж е книга за войната, а въобще не разказва войната. Ства дума за хора, които въобще не съществуват, а постоянно ние сме тях или те са нас... Абсурден реализъм – ако има такова понятие (а аз няма да си правя труда да свидетелствам за съществуването му, защото звучи добре, а и не може да съм си го измислила), мисля че то най – добре би дало представа за романа. Сега като се замисля, сигурна съм, че има... и май го чух от Андрей Слабаков... (ако някой ден той прочете това, а аз греша, май че се извинявам) Всичко друго казано е грешно и излишно...

Аз съм момиче. За момичетата се знае, че са много крайни в реакциите си. Проявяват ненужни количества чувства и бля бля... Не ми се ще да стереотипизирам половете! Но всъщност да си призная, тази книга успя да ме докара до абсолютните крайни реакции – смяла съм се с глас сама посред нощ и съм била на ръба на плач?! (и не, не са били Онези Дни...)
Не мога да повярвам, че в 500 страници не се случва почти нищо, а когато стигнеш до края всичко сякаш е преобърнато и ти самият си някак си различен!!

Що се отнася до личната ми история с „Параграф 22”, отдавна се канех да прочета книгата... после преди около месец с татко гледахме филма (някой се е осмелил да направи филм и то много добър, спрямо естеството на книгата. Google it!! Or see it!) впечатлението от едното по никакъв начин не попречи на удоволствието и впечатлението от другото... и така сега съм тук... Понякога не мога да не се чудна как винаги дългите истории се свършват още преди да си ги разказал, а кратките отнемат часове и трупат отчаяна от скука публика... (бележка: да Не разказвам кратки истории; да спра да ползвам скобите като оправдание да се метна доста-не-в-рамките-на-темата)
И всъщност най – красивото от преживяването ми с „Параграф 22” е, че някъде там в главата ми се водят същите диалози и ме държат постоянно объкана и развълнувана :)

„Прочети „Параграф 22” и „Пътеводителят на галактическия стопаджия” и все едно ни слушаш да си говорим...” :)

Ще пприложа един – два цитата, не за да ви дам някаква представа за самата книга, нито защото са ми любими, нито за традицията, която се опитвам да си наложа, а защото просто ми е нежъзможно да приложа цялата книга....

"Имаше само една засечка и това беше параграф 22 - според него онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи, беше да поиска да го отчислят; но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд и трябваше да участва в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако участваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не участваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети; но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от абсолютната простота на тази клауза в параграф 22."

„Обикновено вътре в болницата имаше далеч по – малко болни, отколкото Йосарян виждаше извън нея, и при това в болницата обикновено имаше по – малко хора, които бяха сериозно болни. Смъртността беше много по – ниска вътре в болницата, отколкото извън нея, и при това беше много по – здравословна смъртност. Малцина умираха ненужно. Хората знаеха много по – добре как умират в болницата и го правеха много по – изискано и по – редно. В болницата не можеха да победят смъртта, но безпорно я караха да се държи прилично. Бяха я научили на добро държание. Не можеха да не я допуснат вътре, но когато беше вътре, тя трябваше да се държи като дама. В болницата хората издъхваха с изтъънченост и вкус. Там ни най – малко нямаше онази груба, грозна показност в смъртта, която бе тъй обикновена извън болницата. ...”


„ - Сигурно е приятно да живееш като зеленчук – съгласи се той (Данби) замислено.
- Гадно е – възрази Йосарян.
- Не, трябва да е много приятно да се освободиш от всички съмнения и от това напрежение – настояваше Данби. – Мисля, че ще ми бъде приятно да живея като зеленчук и да не вземам никакви важни решения.
- Какъв вид зеленчук, Данби?
- Краставица или морков.
- Каква краставица? Хубава или лоша?
- О, хубава, разбира се.
- Тогава ще те откъснат, когато си най сочна, ще те нарежат и ще направят от теб салата.
Лицето на майор Данби се помрачи.
- Тогава искам да съм лоша краставица.
- Тогава ще те оставят да изгниеш и ще те използуват като тор за хубавите краставици.
- Е, май че не искам да живея като зеленчук – каза майор Данби с усмивка на тъжно примирение. ”


P.S.: осъзнах, че не съм написала нищо за автора, затова слагам на първо място името му в заглавието! жалко за мен, но не съм чела нищо друго негово... когато го направя, ще му отделя малко повече внимание... срам ме е, но не толкова, че да се накажа в ъгъла с вдигнати ръце :)

трагедия по неприсъствие

Изглежда ли като най – тъжният и разочарован лицев израз на Света?!
Международният театрален фестивал „Варненско лято” беше голямото събитие, което изпуснах! И както изглежда ще го изпусна и догодина.... надявам се след това вече да съм станала достатъчно организирана и крайно по – малко разсеяна (мисия невъзможна!) и ако Земята не се свърши да успея да присъствам на няколко постановки!! В интерес на истината този фестивал ми е подсъзнателна мечта, откакто разбрах, че съм вманиячена по театъра в прехода 8. – 9. клас... освен това много измених на тази си мания последната година и това допълнително ме огорчава!
Имаше няколко постановки, които много държах да видя, надявам се на българските от тях ще имам възможност да се насладя завбъдеще (май не е една дума, но ми изглежда грозно по отделно). Щеше да ми е интересно да гледам театър на чужд език, с небългарска режисура. Един вид предизвикателство за независимия зрител...
За „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” на Георги Господинов бях чела случайна статия някъде из виртуалното пространство. Тъй като съм чела негови неща (в частност „Естесвен роман”, който си купих за награда, защото бях била послушна и други откъслечни неща в откраднати минути в някои големи книжарници) и много ми харесва как пише, ми се искаше да гледам нещо негово на сцена! Така че с нетърпение ще чакам следващия сезон отново да гостуват във Варна! :)
Много добре ми прозвуча „Хей, момиче!” на Ромео Кастелучи. Ревюто е написано така, все едно спектакълът е нещо, което не съм виждала до сега - все едно не става дума за театър, в интерес на истината... заинтригува ме! И да, съвсем добре съзнавам, че ревютата и трейлърите се правят именно за да грабнат зрителя, и общо взето често дават неправилно впечатление за нещата, но винаги се влияя!!
Няма да изпадам в подробности за изумлението, което настана в мен, четейки за „Козата или коя е Силвия?”. Явно през смешното и нелепото са направили гениална метафора за „границите на интимността и самотата, на способността ни да разбираме другия” (цитат от брошурата на фестивала).
Освен това исках да видя още „Нирвана” от Константин Илиев, „Лучия се пързаля по леда” от Лаура Синтия Черниаускайте и „Вишнева градина” от Чехов – последната постановка на Крикор Азарян, но уви...!! всъщност исках да видя всички пиеси, но това едва ли щеше да бъде възможно дори и при една относителна неангажираност, камо ли в обстановка на война със собствената си неспособност да се справям с времето и пространството... което пък ме връща на въпроса - Изглежда ли като най – тъжният и разочарован лицев израз на Света?!

You Don't Know Jack

Снощи (17.06.2010) отново гледах филм... много силен филм.... и макар че ако съдим по блога ми съм голям киноман – не съм!
Става дума за новия филм с Ал Пачино. Казва се You Don’t Know Jack и разказва за преживяванията на Джак Кеворкян – явно много известен защитник на евтаназията в САЩ и сам на свой ред прилагащ я! (Google it!!)
Въпросът за евтаназията винаги ме е вълнувал... а понякога имаш да кажеш най – малко по тези теми, които са ти най – близки... мисля че филмът казва всичко!! Ако сте чели предишните ми постове знаете, че най – любимите ми неща са нещата, които изразяват мен, без да е нужно да говоря... а аз обичам да говоря... парадоксът на съществуването ми, предполагам!
Освен това май имам непримирими разногласия с религията... (дълъг момент на размишления)... напълно поддържам мнението си от доста години насам, че самоубийството е за страхливци – хора, които нямат куража да се изправят срещу живота и да му кажат – по дяволите, аз мога да живея, въпреки отвратителната шитня, с която ме залива общественото неблагоразположение... но да гледаш как един човек се мъчи от болка и нищожно съществувание на границата между тук и другаде и да знаеш, че не можеш да го издърпаш там, където е тук... и въпреки това да не му помогнеш да отиде и Там(Другаде-то, където и каквото и да е то), си е садизъм. Кой Бог, чужд или общ, един или много, иска това страдание, за заслуженото ти „място в Рая”!? не мога още да разбера защо щом сме толкова милостиви към животните и прилагаме евтаназията при тях, не можем да сме толкова състрадателни и към хората... нали сме един биологичен вид – това не трябва ли да ни прави по – близки, отколкото с конете или кучетата!? Понякога се поразявам какви нелепости стават пред очите ми...
пък и по-хуманно ли е да оставим едва подвижната и трепереща ръка да си тегли куршума с размазан по стената мозък (а често да няма сили и възможност дори за това), вместо да запазим нечие достойнство?! А някой се задоволяват само със сълзи... наскоро осъзнах, че смъртта ме прави по – скоро гневна, отколкото тъжна! Позволено ли ми е?!


P.S.: ммм с половин месец закъснение... но все пак където му е мястото....

Eternal Sunshine of Spotless Mind

мисля, че имам нов любим филм... не понасям факта, че винаги съм толкова крайна в заключенията си... особено когато става дума за неща, които ми харесват. никога няма да мога да стана критик, защото не мога да критикувам... изпитвам остро чувство на вина, в края на краищата хората са различни и няма начин да бъдеш обективен, най - малкото защото не ти се иска да живееш в свят, където всички имат едно мнение... не че държа да ставам критик :)
отклоних се май доста от темата а именно заглавието Eternal Sunshine of Spotless Mind! това определено е типа филми, по който си падам!!
в интерес на истината, никога не съм харесвала Джим Кери... не обичам тези комедии, където се смеем как някой е пръднал (с извинение за некрасивостоящата дума)... или комедии, в които всички се смеят, а то всъщност е тъжно... дори като малка не ми беше особено зрелищен "Маската", може би имам някакъв явен кино - проблем (май многоточията в този пост станаха необяснимо много, ще се опитам да редактирам накрая)
но този филм не е такъв - тъжен е точно колкото трябва, изчистен, няма нищо пресилено. и когато свърши, толкова хиляди въпроси нахлуват в главата ти, че чак не си сигурен дали искаш да си спомниш... мисълта се върти около това, че няма нищо лошо в един - два грозни спомена и малко повече болка, ако между тях стои нещо толкова красиво, нещо, което ти е давало и взимало живот, нали?! един вид няма изгубено време, ако минавайки през него си се чувствал жив...
Кейт Уинслет е невероятна в тази роля, играе така сякаш не играе, а си е! много естествено и' стои. а що се отнася до цвета на косата и'(всъщност всичките цветове) - удивително! бих го правила постоянно :) странно е изобщо как са направили такъв филм, в който няма нищо нормално, но идва съвсем адекватно и на мястото си, като история, която ще ти се случи или може би ти се е случила... обичам филми, които не са никак истински, но пък напълно осезаеми... (пък и кой определя границата на истинското и нормалното, всъщност са си много истински и нормални, за да бъда честна!!)
и тъй като не съм сигурна дали изобщо нещо стана ясно от тази псевдо-статия, освен че явно филмът ми допада, ще приключа... особено с оглед на това, че следващият пост най - вероятно ще бъде не по - различен с оглед на книгата, която чета сега... това благодарение на Повелителя на Сесията и в милост на тримата ми читатели(двама от които с роднинско потекло :)) ), обаче не ще бъде скоро, за което ми е тежко - надявам се, ще се реванширам лятото...

и нека завърша с няколко любими цитата:

[last lines]
Joel: I can't see anything that I don't like about you.
Clementine: But you will! But you will. You know, you will think of things. And I'll get bored with you and feel trapped because that's what happens with me.
Joel: Okay.
Clementine: [pauses] Okay.

Joel: Sand is overrated. It's just tiny, little rocks.

Clementine: Too many guys think I'm a concept, or I complete them, or I'm gonna make them alive. But I'm just a fucked-up girl who's lookin' for my own peace of mind; don't assign me yours.

Clementine: What took you so long?
Joel: I just walked in.
Clementine: Do you miss me?
Joel: Oddly enough, I do!
Clementine: You said "I do" - I guess that means we're married!
Joel: I guess so!

http://www.imdb.com/title/tt0338013/quotes

подозрително ли е да ходиш сам на концерти?! ако е, дано познатите ми го имат предвид, общувайки с мен... току що се върнах от спектакъл - част от турнето на Nasekomix, на което те представят първия си албум. ако не сте чували за групата, време е да промените това недоразумение във вселената си...

ето как се случи с мен... един приятел с кодово име Деян ми прати 2 техни песни и първото нещо, което си помислих за бандата беше, че ще звучат адски добре на живо... второто нещо беше - неземните текстове!! и това беше преди година може би... не съм убедена, лесно ми е да закръглям в години, но може да е било повече или по-малко - времето е относителна константа... та във вторник бях на театър (нещо, за което може би беше редно да попиша-много бях доволна) и ми беше необходима буквално част от секундата, за да разбера какво виждам - плакат за турнето!! все едно ми беше дали ще намеря някого, с когото да отида (не съм сигурна дали познавам повече от 4 човека, които да са ги чували), щях да съм там...

музика за живеене... страшно красива, малка магия на сцената, наистина... сценичният вид на музикантите много допринесе за атмосферата. а Рони - най - чаровната вокалистка евър! новите им парчета много ми харесаха. чакам втория им албум, особено след като си купя първия... и не зная споменах ли текстовете, колко отнесени, простички, истински и сложни са... ако пишех текстове за песни, щях да искам от творческото си струпване на нервни клетки в черепа да измисли точно такива! :)

прилагам страницата им в MySpace и оставям музиката сама да говори!! ако звуча пресилено, не е само защото току що съм била на концерт, просто наистина много ми харесват!! :))

http://www.myspace.com/nasekomix

Любов по време на холера

Чаках тази книга близо 2 години!! И определено си струваше...

Първо да изясня въпроса с чакането. Не съм сигурна до колко е исвестен този факт, защото аз го разбрах доста инцидентно, а и малко от хората, с които съм говорила по темата го знаеха, но Маркес (Писателят) преди доста години забранил книгите му да се издават в България. Няма да изпадам в подробности (Google it!), но в общи линии – българска му работа! Прагът ми на засрамване е доста относителен, но разбирайки ситуацията много се засрамих, нещо като лично засегната бях... Забраната на издаването съответно вдига доста цената на книгите му на старо! През лятото на 2008 ми подариха 1. и 2. том и след като ги попрочетох, а после и след като ги завърших съвсем, в мен съвсем естествено бе се родило и пораснало желанието да имам и „Любов по време на холера”, но от чисто практична гледна точка не ми се даваха повече от 30 лв. за това удоволствие. В настоящия момент мога да заявя, че съм горд притежател на недокоснато от времето издание на книгата (само за 25 лв. йееей :) )!

И тъй като все още не съм го споменала, Маркес е велик!! Да, зная колко клиширано звучи епитетът „велик”, но просто не зная с какво друго да го заменя... (физиономия, изразяваща недоволство от работата ми с думите) и това, което ме удивлява всеки път четейки нещо негово, съответно и „Любов по време на холера”, е усещането, което остава – едно смесено чувство все едно четеш статия на NG за Колумбия и Джейн Остин едновременно. Всичко е така живо и истинско и в същото време изключително нереално... За Фермина Даса – една жена, която живее живота си на магия и се лута между любовта, такава, каквато винаги я е мечтала, такава, от каквато е имала нужда и накрая такава, каквато и е останала... За Флорентино Ариса – един мъж, който буквално е полудял, с мисълта, че цял живот е обичал една жена, а всъщност е обожавал хиляди...

Моят любим герой естествено се оказа доктор Хувенал Урбино. Не зная дали защото е лекар, защото е действен, жив, дързък, ясен или просто заради начина, по който са се обичали с Фермина Даса – болезнено истински, с всичките мизерии, които може да донесе ежедневието, а не просто за романтиката на една неосъществена любов (при сравнение с Ариса ми е мисълта)....

И тъй като този път май прекаялих с писането, ще завърша както стана навик с някой цитат... ей сега ще го избера...

„ – По – добре да дойдеш навреме, отколкото да чакаш покана.”

„Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

- Цял живот – отвърна той.”